Монахинята от Монца: Разлика между версии

'''Мариана де Лейва''' ({{Lang|it|Marianna de Leyva}}), станала '''сестра Вирджиния Мария''' (''Suor Virginia Maria''), по-известна като '''Монахинята от Монца''' (''Monaca di Monza''; * [[4 декември]] [[1575]] в [[Милано]], [[Миланско херцогство]], † [[17 януари]] [[1650]], пак там) е [[Италия|италианскa]] благородничка и религиозно лице, главна героиня в известен скандал в град [[Монца]], [[Северна Италия]] в началото на 17 век.

Най-голямата дъщеря на испански благородник – графът на Монца Мартино де Лейва и де ла Куева-Кабрера, на 13-годишна възраст е принудена от баща си да влезе като послушница в [[Бенедиктински орден|Бенедиктинския орден]]. На 16 години полага обет и става монахиня с името Сестра Вирджиния Мария, кръстена на починалата си майка. Това, което предизвиква скандал, е връзката ѝ от 1598 до 1608 г. с мъж – граф Джан Паоло Озио, от когото ражда най-малко две деца: момче, родено мъртво или починало по време на раждане, и момиче, което Озио припознава като свое – Алма Франческа Маргарита (8 август 1604 г.), поверена на баба си по бащина линия, но често виждана от майка си. <ref>Guarneri, p. 56</ref>

Любовникът на сестра Вирджиния, който преди това е съден за убийство, убива трима души, за да скрие аферата, но е разкрит. Той е осъден на смърт неприсъствено и след това е убит ден преди присъдата от мъж, когото смята за негов приятел. Архиепископ Федерико Боромео, наясно с историята, нарежда организирането на каноничен процес срещу Монахинята от Монца. Сестра Вирджиния е осъдена да бъде „зазидана жива“ в Убежището на Света Валерия, където намират убежище разкаяли се проституки. Там тя прекарва почти 14 г. затворена в малка килия (2,50 х 3,50 m), почти напълно лишена от комуникация с външния свят с изключение на процеп, който позволява да влизат въздух и храна. Надживяла присъдата, тя остава в Санта Валерия до смъртта си на 74-годишна възраст. <ref>Guarneri, p. 99</ref>

Тя е графиня на Монца (1600 - 1607) по време на управлението на испанския крал [[Фелипе III]] и управлява територията (около 30 кв. км) от манастира заедно с братята си Луиджи, Антонио II и Джероламо (по две години за всеки). <ref>Mazzucchelli, pp. 28-29</ref> <ref>Localelli-Milesi, pp. 8-9</ref> Друг неин полубрат от първия брак на майка ѝ е господар на [[Сасуоло]] като Марк III Пий Савойски (* 1568, † 1599). <ref>Locatelli-Milesi, p. 23</ref> От братята Де Лейва титлата на граф на Монца минава у дон Джовани Батиста Дурини през 1648 г.; династията Дурини управлява Монца и нейната територия до края на [[Феодализъм|феодалния]] режим.

[[Файл:IMG_7000_-_Milano_-_Pal._Marino_-_Facciata_P.za_S._Fedele_-_Foto_Giovanni_Dall'Orto_-_8-Mar-2007.jpg|мини| Палацо Марино в Милано, където е родена Мариана де Лейва и Марино.|224x224пкс]]

Мартино де Лейва се жени повторно във [[Валенсия]], Испания за тамошна благородничка през 1588 г., създава ново семейство и напълно забравя за дъщеря си Мариана в Монца. Интересно е да се отбележи, че новата му съпруга Анна Викес де Монкада е сестра на Фердинандо Монкада – граф на Камарота и херцог на Сан Джовани, чийто син Луиджи заздравява връзките с фамилията Бранчифорте.

[[Файл:Suor_Virginia_Maria_de_Leyva.jpg|мини| Предполагаем портрет на сестра Вирджиния Мария де Лейва]]

[[Файл:Gian_Paolo_Osio.jpg|мини| Идеален портрет на Джан Паоло Озио (ок. 1850 г.)]]

Градският манастир „Санта Маргарита“, където живее сестра Вирджиния, граничи с къщата на благородника Джан Паоло Озио. Той има навика да наблюдава от имението си послушничките, които се разхождат и играят в двора на манастира. Един ден през 1597 г. Озио забелязва една от тях и започва да я ухажва. Тя се казва Изабела и е дъщеря на Джовани Мария и на Изабела дели Ортензи – заможно семейство от Монца. След като научава за връзката им, сестра Вирджиния (графиня на Монца и учителка на послушничките) отстранява Изабела и прави голяма сцена на Озио. <ref>Farinelli-Paccagnini, p. 58</ref>

Случката не се ограничава само до мъмрене: за факта е съобщено на родителите на Изабела и те я отвеждат от манастира. След няколко дни в Монца е убит някой си Молтено – данъчен агент на семейство Де Лейва. Плъзват слухове, че подбудител на убийството е Озио, за да си отмъсти за претърпения отпор и за отстраняването на любовницата си. Той остава затворен за дълго време в къщата или в градината си и оттам възобновява наблюдението на прозорците на манастира.

С безочлив кураж Озио пожелава да поднови аферата, но този път с монахиня от по-висш род – с тази, която му е попречила. Господарката обаче неведнъж отхвърля ухажванията му. <ref>Farinelli-Paccagnini, p. 62</ref> Младият мъж най-накрая успява да привлече вниманието ѝ. Той започва да я поздравява от прозореца си и един ден поисква да ѝ изпрати писмо. Тя обаче реагира остро и поисква неговия арест, понеже е гневна поради убийството на данъчния агент на семейството ѝ.

Озио е принуден да се укрива извън Монца за около година. След известно време красивият Джан Паоло моли дамата за прошка благодарение на посредничеството на нейните полубратя, които са негови приятели, и започва усърдно да ходи на [[литургия]]. Той продължава наблюдението си от прозореца, което продължава да смущава авторитетната монахиня. Според свидетелството на сестра Отавия, след като вижда Озио да се разхожда в градината от прозореца на спалнята си, тя казва: „Ще може ли да види най-красивото нещо...?“ <ref>Farinelli-Paccagnini, p. 68</ref>

Един ден през пролетта на 1598 г. Озио и сестра Вирджиния започват да си разменят писма. Тази кореспонденция е благодарение на двете ѝ най-скъпи сътруднички и доверенички – сестра Отавия Ричи и сестра Бенедета Омати, както и на кюрето на църквата към манастира – дон Паоло Аригоне, който е приятел и съветник на Джан Паоло. Тези маневри продължават няколко месеца, докато двамата не се срещат, но тогава не се случва нищо, тъй като присъства и сестра Отавия. Двойката се среща за втори път, винаги в присъствието на техни доверени приятели. Според по-късно признание на Монахинята от Монца Озио я изнасилва, а двете монахини не ѝ се притичват на помощ. <ref>Farinelli-Paccagnini, p. 75</ref>

Двамата подновяват срещите си едва след като Озио ѝ праща множество писма, свидетелстващи за неговото покаяние. Сестра Отавия в показанията си от 4 декември [[1607]] г. разкрива, че двамата влюбени често се срещат в манастира и по-точно в стаята на дамата; според нея двойката има сексуални отношения дори и в нейно присъствие, и в присъствието на сестра Бенедета, тъй като трите монахини имат обща стая. Междувременно аферата продължава да придобива почти обичаен характер с взаимна размяна на подаръци между влюбените. <ref>Farinelli-Paccagnini, p. 152</ref>

Една нощ в първите месеци на 1602 г. Монахинята, подпомагана от своите доверенички, ражда мъртво момченце. Този факт е потвърден от показанията на сестра Отавия, която също така заявява, че трупът е отнесен от Озио. Според италианския историк от 16 век Джузепе Рипамонти две други монахини благоприятстват интригата, въвлечени, вероятно не без знанието на Господарката, в любовен триъгълник. Това, което кара връзката на сестра Вирджиния и Озио да продължава дълго време, е силната убеждаваща сила на Монахинята и многото ѝ привилегии, както и очарованието, упражнявано от Озио върху нея и монахините. <ref>Locatelli-Milesi, p. 60</ref>

На 8 август 1604 г. сестра Вирджиния ражда дъщеря на име Алма Франческа Маргарита, която Озио води в [[Милано]], за да бъде тържествено кръстена в църквата „Сант Андреа“. Неин кръстник, достоен за нейния аристократичен произход, е граф Франческо Д'Ада. Освен това детето често посещава манастира „Санта Маргарита“ в компанията на баща си. Това води до убеждението, че връзката между сестра Вирджиния и Озио вече е почти публично достояние и не полагат много усилия да я крият. <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.culturacattolica.it/default.asp?id=191&id_n=5414|заглавие=Alma Francesca: amatissimo frutto di un amore proibito|достъп_дата=17 noemvri 2021}}</ref> Не се знае нищо за по-нататъшния живот на детето, освен че е поверено за отглеждане на баба си по бащина линия София Бернареджи, която е от богат милански род. <ref>Linda Ciano, ''Senza veli. La vera storia della monaca di Monza'', Mondo Nuovo, Pescara, 2018</ref>

Ситуацията се влошава през 1606 г., когато младата [[Конверси|конверска]] Катерина Касини от [[Меда (Италия)|Меда]], от бедно семейство и станала монахиня само по икономически причини, след като разкрива връзката, заплашва да я направи публично достояние. Тя вече е неудобен елемент, като продължава да ги изнудва. Една вечер Джан Паоло Озио я убива с три удара по главата, използвайки лост, а след това с помощта на сестра Вирджиния, сестра Бенедета и сестра Отавия скрива тялото ѝ в кокошарника на манастира и прави дупка в стената, за да намекне, че е избягала, а впоследствие мести трупа. <ref>Marazza, p. 205</ref> Слуховете за връзката между сестра Вирджиния и Джовани Паоло Озио зачестяват, така че той извършва или се опитва да извърши и други убийства: успява да убие ковача, но не и аптекаря и дон Аригоне, на което се противопоставя самата Мариана.

По време на карнавала през 1607 г. Озио е арестуван и по нареждане на губернатора на Милано е хвърлен в [[Замък на Павия|Замъка на Павия]].

По негово нареждане сестра Вирджиния, въпреки оживената ѝ съпротива (изглежда, че се защитава от арест, размахвайки дълъг меч), е арестувана на 15 ноември 1607 г. в Монца. На 25 ноември 1607 г. тя е преместена в Милано в манастира на бенедиктинките „Сант Улдерико“, наречени „монахини на Бокето“.

На 27 ноември 1607 г. архиепископският викарий започва разследването в манастира „Санта Маргерита“. Двете монахини – Отавия Ричи и Бенедета Омати, съучастнички на сестра Вирджиния, бягат с помощта на Озио, срещайки собствената си съдба. Всъщност мъжът се стреми да убие двете свидетелки – част от връзката в различни качества (вероятно надзирателки и рано или късно любовници на самия него и следователно активни негови съучастнички). За да им запуши устата, Озио дави едната в река Ламбро, а другата хвърля в близкия кладенец. Сестра Отавия се спасява, но умира на 26 декември в манастира „Сант Орсола“, където е намерила убежище след атаката. И сестра Бенедета успява да избяга, и намира убежище в същия манастир, където оцелява за кратко, но достатъчно дълго, за да докладва всичко на властите. <ref>Marazza, p. 167</ref>

Процесът срещу сестра Вирджиния приключва на 18 октомври [[1608]] г. Тя е осъдена на доживотен затвор в зазидана килия. По заповед на кардинал Федерико Боромео е преместена в дома на Конверските на Св. Валерия в Милано близо до църквата [[Свети Амвросий (Милано)|„Св. Амвросий“]]. Това място не е манастир, а негостоприемно и жалко убежище, където разкаяли се проститутки са приютявани за наказание и за да се опитат да изкупят греховете си. <ref>Guarneri, p. 73</ref>

На 25 септември 1622 г. Вирджиния е освободена по заповед на кардинал Боромео <ref>Fonte: Mario Mazzucchelli, ''La monaca di Monza'', p. 351.</ref> . След почти 14 години, прекарани в малка килия с размери 1,50 на 2,50 метра, със зазидани врата и прозорец, с малък процеп за храна и въздух, сестра Вирджиния е сметната за покаяла се от кардинала. Дадена ѝ е прошка, но тя пожелава да остане в убежището.

Тя привлича вниманието на кардинал Боромео със своите прояви на благочестие и е взета за пример като разкаяла се грешница. Тя е насърчавана от самия него да пише писма, които биха се притекли на помощ на монахини, нуждаещи се от утеха или на монахини, несигурни относно своето призвание. Вирджиния живее в Санта Валерия още 28 години до смъртта си на 17 януари 1650 г. на 74-годишна възраст. <ref>Скандалът, който в лицето на сестра Вирджиния де Лейва вижда замесено едно от най-могъщите испански фамилии от онова време, намира незабавно отражение на европейско ниво, макар и умишлено прикривано по очевидни причини, в тогавашните публикации, които по силата на обстоятелствата са религиозни с цел морализация и образование. В книгата ''Scola della Patienza'', издадена от йезуита Джеремия Дреселио (1581-1638) в [[Рим]] през 1643 г. за скиците на Hermanno Scheus, но който, по негово собствено признание все още пише през 1630 г., едва 8 год. след овобождението на сестра Вирджиния де Лейла, се разказва епизод за някой си Пекип Чизалпино, който засенчва последната част от историята за сестра Вирджиния де Лейва, тоест нейното освобождение, покаяние и изкупление след Единението.

[[Файл:I_promessi_sposi_-_Monaca_di_Monza.jpg|мини| Монахинята от Монца на илюстрация на Франческо Гонин от романа „Годениците“ (издание от 1840 г.)]]

В романа „Годениците“ (''I promessi sposi'') италианският писател [[Алесандро Манцони]] заема фигурата на Монахинята от Монца, но променя имената на героите: сестра Вирджиния се казва Гертруда, а нейният любовник – Еджидио. Той също така променя някои подробности - монашеството е внушение, наложено директно от баща ѝ; присъстват и са съучастници както майка ѝ, така и по-големият ѝ брат; променени са и други обстоятелства - историята е пренесена напред с няколко години (действието на романа се развива между 1628 и 1630 г., повече от 20 години след реалните факти).

Историята заема по-голямо място в романа му „Фермо и Лучия“, предшестващ „Годениците“. <ref>Russo, p. 5</ref>

Сестра Вирджиния е дъщерята на епохата ([[17 век]]), която се подчинява във всяко отношение на предписанията на приетата религия и на слепите закони на гордостта на семейството. Манцони пише в IX глава: „Но религията, такава каквато я бяха предали на нашата бедна жена и както тя я бе получила, не прогони гордостта, а я освети и я предлагаше като средство за получаване на земно щастие. Така лишена от своята същност, тя вече не беше религия, а призрак като другите”.

Тя неизбежно е карана да чуе и да приеме логиката на своите мъчители; антагонистка на баща си, тя израства от същата духовна субстанция като него. Тя не мечтае за любов, а, както пише критикът Еудженио Донадони, за любовта-помпозност, любовта-васалство. В манастира тя се чувства като дъщерята на княза; като послушничка се радва на привилегии, а като монахиня е „Господарката“ (''La Signora''). <ref>Luigi Russo, ''Ritratti e disegni storici'', seconda serie, Bari, Laterza, 1946, pp. 7-13.</ref>

Образована в религията на кастовата и семейната гордост, Гертруда е слабо създание: „за да се реши съдбата ѝ, не се нуждаеха от нейното съгласие, а само от нейното присъствие“ (гл. IX). Младата жена не действа – другите действат вместо нея. Индексът на морална слабост са както нейната гордост – плод на семейното възпитание, така и вътрешното ѝ уединение, където ѝ е приятно да се оттегля от борбите, срещу които не може да се изправи, за да изживее илюзиите си и за да боготвори своите страсти. Завръщането към живота за нея означава да се върне във власта на другите. Тя дори няма силата на нечестието, няма съвест за престъплението, а липса на съвест. Тя не притежава необходимата енергия, за да работи за собственото си спасение.

Манцони я съжалява (нарича я „Гертрудка“, „горката“, „невинната“), но като съдия е неумолим: „Нещастницата отговори“ (гл. Х). <ref>Angelandrea Zottoli, ''Umili e potenti nella poetica del Manzoni'', Roma, Tumminelli, 1942, pp. 63-71.</ref> В лаконичността на това известно изречение може да се схване тежестта на жеста, както за нарушаването на монашеския обет от Гертруда, така и за драматичните последици, които ще последват. Тя е „нещастна“, защото не е успяла да се възползва от възможностите за покаяние и изкупление. В историята на Гертруда съществена става връзката с княза-баща (персонажът на Бащата на Монахинята от Монца), който със своя авторитет и воля ѝ налага принудително монашество. Гертруда изживява тази връзка със страхопочитание и страх, неспособна да реагира, и търпи егоистичното насилие, до степен да намира момент на покой, само когато вижда у баща си удовлетворението от нейния монашески избор: „Тогава, най-накрая, за момент всички бяха щастливи“. (гл. Х).

Страховата нагласа и психологическото подчинение на Гертруда се изразяват главно чрез очите, заради неспособността ѝ да говори (например в глава X: „Без да вдигне лицето си към бащата, тя падна на колене пред него; тя повдигна към баща си поглед, [нещо средно] между ужасен и умоляващ; Тези очи управляваха движенията и лицето ѝ, сякаш с помощта на невидими юзди“). Заради принудителното си монашество и следователно наложената ѝ вяра тя е накарана да създаде две личности в себе си. Едната, която я води до грях, а другата, която я кара да се чувства виновна за греха, който току-що е извършила. Това можем да открием и във факта, че част от нейната личност я тласка да помогне на главната героиня в романа Лучия, а другата – да направи обратното, тъй като тя завижда на Лучия, която ще да се омъжи, докато тя самата никога няма да може. <ref>Russo, p. 119</ref>

* Автобиографичните произведения на сестра Арканджела Таработи (* 1605, † 1652): „Монашески ад“ (''Inferno monacale)'' и „Бащина тирания“ ''(Tirannide paterna)'' <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://fuorinorma.wordpress.com/affidarsi/|заглавие=Alcune mie ricerche: Arcangela Tarabotti, monaca e scrittrice|достъп_дата=17 noemvri 2021}}</ref> <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.lib.uchicago.edu/efts/IWW/BIOS/A0048.html|заглавие=Tarabotti, Arcangela (1604-1652), Venetian Nun and Writer|достъп_дата=17 noemvri 2021}}</ref>

* „[[Монахинята]]“ (''La Religieuse'', 1796) – известно на Манцони произведение, дело на френския интелектуалец [[Дени Дидро]] – един от най-големите представители на [[Просвещение|Просвещението]]то.

* Във времената, предшестващи скандалите, Господарката на Монца си кореспондира с известния учен и историк Бартоломео Дзуки (* 1570, † 1630), който се хвали, че има далечна връзка с рода Де Лейва <ref>Giuseppe Marimonti, ''Memorie storiche della città di Monza'', 1841, p. 277</ref> .