Рисорджименто: Разлика между версии

[[Файл:Santi di Tito - Niccolo Machiavelli's portrait headcrop.jpg|мини|[[Николо Макиавели]]]]След падането на [[Римска империя|Римската империя]] Италия постепенно се дели на много [[град-държава|градове-държави]]. Тази политическа система продължава да работи до [[Ренесанс]]а, когато започва нейният упадък в резултат от подема на модерните национални държави след [[Средновековие]]то. Италия, включително и [[Папска държава|Папската държава]], се превръща в място за тежки битки и войни между големите сили, особено [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]] (по-късно [[Австрийска империя|Австрия]]) и [[Франция]]. През [[XIV век|14 век]] италианските писатели вече изразяват своето несъгласие с чуждото господство върху страната: в своята творба „''Italia Mia“'' (''Моя Италия'') напр. италианският поет [[Франческо Петрарка]] твърди че „''древната доблест в италианските сърца още не е погинала''“.<ref>{{cite book|url=http://books.google.com/books?id=uOsZAAAAYAAJ&pg=PA132&dq=petrarch+l'antico+valor&hl=en&sa=X&ei=wcuMT8uxLsbq0QGO243yCQ&ved=0CDAQ6AEwAA#v=onepage&q=petrarch%20l'antico%20valor&f=false |title=Essays on Petrarch – Ugo Foscolo, Lady Barbarina Dacre – Google Books |publisher=Books.google.com |accessdate=1 август 2012}}</ref> Четири стиха от творбата са цитирани във ''[[Владетелят|„Владетелят“]]'' на [[Николо Макиавели]], който търси политическия вожд, който да обедини Италия, „''за да я освободи от ръцете на варварите''“.<ref>{{cite book|url=http://books.google.com/books?id=wLY2tlPZqvsC&pg=PA257&dq=petrarch+l'antico+valor&hl=en&sa=X&ei=wcuMT8uxLsbq0QGO243yCQ&ved=0CDYQ6AEwAQ#v=onepage&q=petrarch%20l'antico%20valor&f=false |title=Machiavelli and Empire – Mikael Hörnqvist – Google Books |publisher=Books.google.com |date=25 ноември 2004 |accessdate=1 август 2012}}</ref>.

Идеята за италианско национално самосъзнание може да се открие в творбата на [[Джан Риналдо Карли]] „''Della Patria degli Italiani“'' (''За отечеството на италианците''),<ref>{{cite book|url=http://books.google.com/books?id=o0YLAQAAIAAJ&pg=PA380#v=onepage&q&f=false |title=Manuale della letteratura italiana – Alessandro D'Ancona, Orazio Bacci – Google Boeken |publisher=Books.google.com |accessdate=1 август 2012}}</ref>, издадена в [[1764]] г., където се разказва, че „един човек влязъл в едно кафене в [[Милано]] и смутил другите хора, казвайки че той не е нито чужденец, нито миланец. „''Какъв сте вие?''“ попитали го другите. „''Аз съм италианец!''“ отговорил той“.<ref>{{cite book|author=Holt, Edgar|title=The Making of Italy: 1815 – 1870|publisher=New York: Murray Printing Company|year=1971|pages=22 – 23}}</ref> Италианският [[национализъм]] се разраства в началото на [[XIX век|19 век]], когато Италия заедно с голяма част от [[Европа]] попада под господството и влиянието на [[Наполеон]].

Първоначално папа [[Пий IX]] изглежда като реформатор, но споровете с революционерите го отказват от идеята за конституционно управление. През ноември 1848 г., след убийството на папския министър [[Пелегрино Роси]], [[Пий IX]] напуска [[Рим]] малко преди [[Джузепе Гарибалди]] и други патриоти да влязат там. В началото на [[1849]] г. се провеждат избори за създаването на Учредително събрание, което провъзгласява [[римска република|Римската република]] на [[9 февруари]] 1849 г. На 2 февруари младият римски свещеник [[абат Ардуини]] произнася реч, в която заявява, че светската власт на папата е „''историческа лъжа, политическа измама и религиозна безнравственост''“.<ref>{{cite book|first=Jasper|last=Ridley|title=Garibaldi|page=268}}</ref>. През март 1849 г. [[Джузепе Мацини]] пристига в Рим и е назначен за премиер. В конституцията на Римската република<ref>Целият текст на конституцията може да се намери на италиански на:

На [[14 януари]] [[1858]] г. италианският националист [[Феличе Орсини]] се опитва да убие френския император [[Наполеон III]]. От затвора той пише писмо на френския владетел, в което не търси да бъде помилван, а само моли Наполеон да окаже помощ на италианското обединение. Наполеон, който е участвал като млад в революционното движение на Карбонарите, се убеждава, че трябва да направи нещо за Италия. В лятото на 1858 г. [[Камило Бенсо ди Кавур|Кавур]] се среща с [[Наполеон III]] в [[Пломбиер Ле Бен]] и двамата подписват таен договор, известен като ''Patto di Plombières'' ([[Пломбиерски пакт]]) .<ref>{{cite web|url=http://www.age-of-the-sage.org/history/italian_unification.html|title=Italian Unification. Cavour, Garibaldi and the Making of Italy|accessdate=26 февруари 2008|year=2008|author=Hayes, Brian J.}}</ref>. Те се споразумяват за единен военен съюз против [[Австрийска империя|Австрия]]. Пиемонт би получил областите [[Ломбардия]] и [[Венето]] и някои земи в днешна [[Хърватия]], които са принадлежали на старата [[Венецианска република]], както и [[Херцогство Парма|Херцогствата Парма]] и [[Модена (херцогство)|Модена]], а Франция би получила сардинските области [[Савоя]] и [[Графство Ница|Ница]]. Папските провинции би трябвало да се съединят с [[Тоскана#История|Тосканското ерцхерцогство]], за да създадат Кралство Централна Италия под възможното управление на братовчеда на френския император. Рим и съседните земи биха останали при [[папа]]та, а [[Кралство на двете Сицилии|Кралството на двете Сицилии]] би продължило да съществува непроменено. Целта на френския император е засилването на влиянието му на италианския полуостров.

Три месеца след провъзгласяването на Кралство Италия умира премиерът [[Камило Бенсо ди Кавур]]. Малко преди смъртта си той казва: „''Италия е създадена. Всичко е наред''“.<ref>{{cite book|author=Holt, Edgar|title=The Making of Italy: 1815 – 1870|publisher=New York: Murray Printing Company|year=1971|page=258}}</ref>.

Според мирния договор Венето ще се присъедини към Италия само след референдум, който се провежда на [[21 октомври|21]] и [[22 октомври]]. Историците смятат, че гражданите на [[Венеция]] не са взели това решение свободно,<ref>G. Thaon di Revel: „La cessione del Veneto – ricordi di un commissario piemontese incaricato alle trattative“ (превод: „Отстъпването на областта Венето – спомени на пиемонтски пълномощник за преговорите“). Academic Press, 2002</ref>, тъй като само 0,01% от избирателите (69 от повече от 642 000 гласове) са гласували против присъединяване.<ref>Beggiato, E.: „1866: la grande truffa“ (превод: „1866 г.: голямата измама“). Venice Academic Press, 1999</ref>. Но за венецианците няма никаква надежда да възстановят старата независима република. Части от австрийските войски се опитват да отблъснат италианците, но без никакъв успех. [[Виктор Емануил II]] влиза тържествено във [[Венеция]].

{{quote|Папата приел Сан Мартино (10 септември 1870 г.) с неприязненост. В яростта си Пий IX хвърлил писмото на Краля на масата с вик: „Що за вярност! Не сте нищо друго освен змии, а претендирате да бъдете предани!...“. Той може би се е позовал и на други писма от италианския крал. След това се е успокоил и казал: „Аз не съм пророк, нито син на пророк, но ви казвам, че никога няма да влезете в Рим!“ Сан Мартино бил толкова унижен, че напуснал града на следващия ден.<ref>{{cite book|author=De Cesare, Raffaele|title=The Last Days of Papal Rome|url=https://archive.org/details/lastdaysofpapalr00cesauoft|publisher= Archibald Constable & Co|year=1909|page=[https://archive.org/details/lastdaysofpapalr00cesauoft/page/444 444]}}</ref>.}}

{{quote|Двайсет години Наполеон III е бил единственият истински владетел на Рим, където има много приятели и връзки.... Без него светската власт нямаше да бъде възстановена (след многобройните въстания) и да продължи своето съществуването.<ref>{{cite book|author=De Cesare, Raffaele|title=The Last Days of Papal Rome|url=https://archive.org/details/lastdaysofpapalr00cesauoft|publisher= Archibald Constable & Co|year=1909|page=[https://archive.org/details/lastdaysofpapalr00cesauoft/page/443 443]}}</ref>.}}