Огюст Пикар: Разлика между версии

В средата на 30-те години на ХХ век, интересите на Пикар се насочват към океана, след като осъзнава, че с някои промени херметичната кабина на височинния му балон може да се използва за спускания в океанските дълбини. Към 1937 г. вече е конструирал малка стоманена гондола, издържаща на голямо външно налягане. Започва строеж, но е прекъснат от избухването на Втората световна война. Продължавайки работата си през 1945 година, Пикар завършва подобния на мехур кокпит, който поддържа нормално за човека налягане в капсулата, дори когато налягането на водата отвън достига над 450 атмосфери. Над тежката стоманена капсула е прикрепен голям резервоар-поплавък, който трябва да се напълни с течност с ниска плътност, за да осигури плавателност, тъй като течностите са относително несгъстяеми, осигурената от тях плаваемост не намалява значително с увеличаването на налягането, затова и поплавъкът бива напълнен с бензин. За да се потопи така полученият съд с положителна плаваемост, той бива утежнен с тонове желязо. Готовият апарат бива наречен [[FNRS-2]] и прави няколко безпилотни гмуркания през 1948 г., преди да бъде предаден на френския военноморски флот през 1950 г. Със същата машина, но преустроена, през 1954 г., човек се спуска на дълбочина от 4176 m.

 

Използвайки опита си с FNRS-2, Пикар и синът му Жак построяват подобрения батискаф „[[Триест (батискаф)|Триест]]“. Жак Пикар се спуска няколко пъти с него, от 1954 до 1957 година, когато продава машината на американската флота за $250 000, които по-късно го използват, за да достигнат дъното на Марианската падина.

 

Пикар умира на 24 март 1962 година в Лозана на 78-годишна възраст.

 

{{Нормативен контрол}}

 

{{СОРТКАТ:Пикар, Огюст}}

[[Категория:Швейцарски физици]]

[[Категория:Преподаватели в Брюкселския свободен университет]]

[[Категория:Родени в Базел]]

[[Категория:Починали в Лозана]]