Сръбска колонизация във Вардарска Македония: Разлика между версии

Прилагането на тези мерки е възпрепятствано от Първата световна война (1914 – 1918), но след войната те отново излизат на дневен ред.<ref name="Палешутски 20">{{Палешутски 1983|20}}</ref> Чифлиците във Вардарска Македония са намалени четирикратно, но от продажбата на чифлишките имоти се възползват сръбските управляващи кръгове, градските лихвари и по-заможните селяни. Министър-председателят [[Никола Пашич]] се сдобива с имоти в Косово и Македония, а [[Милан Стоядинович]] спекулира със земя в Македония.<ref name="Палешутски 21">{{Палешутски 1983|21}}</ref>

На 6 януари 1919 година в манифеста на регента [[Александър I Караджорджевич|Александър Караджорджевич]] към народите от Сърбо-хърватско-словенското кралство се обещава „премахване на крепостничеството и големите поземлени владения“. Земята ще се раздели между бедните селяни, но при „обезщетяване на дотогавашните нейни собственици“. На 25 февруари 1919 г. правителството приема проект, публикуван след два дни под името Предходни наредби за подготовка на аграрната реформа. За Македония обаче Предходните наредби предвиждат обявяване на чифлигарите за собственици на чифлишките земи и колонизация със сърби, като разпоредбите са в духа на Наредбата от 1914 г. Веднага след излизането на Преходните наредби колонизацията започва, а на 24 септември 1920 година излиза и Наредба за заселването на новите южни краища, с която като обект на колонизация се определят свободните държавни, общински и селски земи, които надвишават нуждите на селото, имотите на отметниците – тоест емигриралите и членовете на антидържавните въоръжени групировки.<ref name="Палешутски 22"/> Колонизатори са на първо място чифлигарите, а след това безземлените и малоимотните селяни, като предимство се дава на инвалидитге, вдовиците и сираците от войната, войниците и доброволците. Още по-привилегировани са четниците, участници в [[Сръбска пропаганда в Македония|Сръбската пропаганда в Македония]], като с решение на правителството от 1921 година те получават по 20 хектара земя на човек.<ref name="Палешутски 23">{{Палешутски 1983|23}}</ref> Преходните наредби предвиждат да се зават на заселническите семейства в селските райони най-малко по 5, а в градските най-малко по 2 хектара земя. На всеки оженил се член се дават още 4, а на неоженените от 16 до 21 година – още 3 хектара.<ref name="Палешутски 24">{{Палешутски 1983|24}}</ref>

Законът за подготовката на аграрната реформа от 1920 г. и Законът за колонизацията от 1922 година открито свързват аграрната реформа с колонизацията, като се опитват да спрат даването на беговата земя на селяните и запазването ѝ за колонисти. На 5 декември 1931 година излиза специален Закон за уреждане на аграрните отношения в Южна Сърбия и Черна гора, изменен и допълнен на 24 юни 1933 г.<ref name="Палешутски 22">{{Палешутски 1983|22}}</ref>

Според статистически данни до края на 1925 година във Вардарска Македония са раздадени 71 045 хектара земя, от които 11 300 на местни жители, а останалото (4/5) на колонисти.<ref name="Палешутски 25"/> Земята става собственост на местните жители чак след 10 години, докато за тази на колонистите държавата плаща рента на бившите собственици.<ref name="Палешутски 26">{{Палешутски 1983|26}}</ref> Според статистически данни от 1928 година в Южна Сърбия (Косово и Македония) е определена за колонизация общо 225 327 хектара земя, но фактически са раздадени едва 111 602 (включително 3000 на Пашич в Муратова Тулбета) хектара, а с останалото злоупотребяват местните власти. Раздадената земя е в 173 колонии и 419 по-малки поселения.<ref name="Палешутски 25">{{Палешутски 1983|25}}</ref>