Простонароден латински език: Разлика между версии

'''Простонароден латински''' или '''вулгареннароден латински''' (на латински ''sermo vulgaris'') е общо наименование на местните диалекти на [[Латински език|латинския език]], говорени най-вече в западните [[Римска провинция|провинции]] на [[Римска империя|Римската империя]], преди да се развият в ранните [[романски езици]]. Смята се, че около [[9 век|девети век]] на базата на простонародния латински окончателно се оформят отделните романски езици.

Името „простонароден“ или „вулгарен“ означава „общ“, „широко разпространен“ и„народен“ произлиза от латинската дума ''vulgaris'', в„всеобщ“, превод „общ“ или „народен“„(общо)народен“. За латинистите „простонароден латински“ има наколко значения:

# Това е говоримият език на [[Римска империя|Римската империя]], пренесен от римските войници в [[Галия]], [[Хиспания|Иберия]], или [[Дакия]]. Той е различен от книжовния латински език, използван в късната република и ранната империя, наречен „късен“ латински и чийто стил се различава слабо от по-ранните „класически“ стандарти.

# Това е предполагаемият предшественик на [[романски езици|романските езици]] („Прото-Романски“) и по-специално на западните романски езици. Този език предствалява латински език с известен брой важни семантични звукови и други промени и който не може да бъде изучаван пряко, освен чрезв няколкотекстовете надписина сняколко надписа-[[графити]] или [[Историческо езикознание|възстановенвъзстановяван]] чрезс очевиднитеоглед променина промените, които се наблюдават в неговите потомцидъщерни езици.

# Названието „простонароден латински“ понякога се използва, за да се опишат граматическите изменения в някои латински текстове от късния период, които не се подчиняват на класическите правила на латинския език, и които отразяват някои черт от граматиката на говоримия латински (проторомански). Такива текстове са например ''Peregrinatio Aetheriae'' (ПътешествиетоПътепис на [[ЕгерияЕтерия]]) от [[4 век|четвърти век]] - разказ на една монахиня за пътуването ѝ до Палестина и планината Синай, или трудовете на [[Григорий от Тур]].

Поради оскъдния брой на писмени свидетелства на простонароден латински, изучаването на езика е трудно и се базира главно на описания за употребата на неправилни форми в латински език или малък брой текстове написани на разговорен език. Текстове, които представляват интерес за лингвистите, са списъци с неправилни форми на латински език като например ''Appendix Probi''. Други творби, като ''Peregrinatio Aetheriae'', са много ценни за [[Филология|филолозите]], защото съдържат грешки или отклонения от стандартния правопис и предоставят свидетелства за начина на говорене през периода на създаването им. Някои литературни трудове от Класическия период, написани на по-разговорен език, също хвърлят известна светлина върху особеностите на простонародния латински. В [[Комедия|комедиите]] на [[Тит Макций Плавт|Плавт]] и [[Публий Теренций Афер|Теренций]], в които участват много герои [[Роб|роби]], както и в речта на освободените роби от книгата [[Сатирикон]] на [[Петроний Арбитър]] се срещат някои ранно появили се диалектни форми в латинския. Друга група важни паметници на народния латински са късните латински надписи, в които често са отразени форми от разговорния език.

ВулгарниятНародният латински се развива по различен начин в различнитеотделните провинции на Римската империя и по този начин дава начало на модeрния [[Френски език|френски]], [[Италиански език|италиански]], [[Испански език|испански]], [[Португалски език|португалски]], [[Румънски език|румънски]], [[Каталонски език|каталонски]] и [[Реторомански език|реторомански]]. Въпреки че официалният език във всички тези области е бил латинският, простонародният латински е езикът, говорен от народа, до момента, в който местните диалекти се отделят толкова силно от латинския, че се превръщат в самостоятелни [[Книжовен език|книжовни езици]].

Няколко века след [[Разпадане на Римската империя|разпадането на Римската империя]] простонародният латински продължава да съществува съвместно с писмения късен латински, защото говорещите някой от местните романски езици предпочитат да пишат, използвайки престижната граматика и правопис на традиционния латински. Но въпреки опитите им да пишат правилно, често написаното не отговаря на нормите на класическия латински. През 813 година на третия СъветСъбор в Тур, с цел обикновените хора да разбират какво им се говори, на свещениците им било заповядано да проповядват на някой от местните езици - или на простонароден латински, който тогава вече значително се различава от стария църковен латински, или на [[Немски език|немски]]. По-малко от 30 години след Съвета, през 842 година, [[Страсбургските клетви]], които представляват споразумение между двама от наследниците на [[Карл Велики]], са написани на романски език, който очевидно не е латински:

:За Божията любов и за християнския святнарод и за нашето общо спасение, от този ден напред, тъй катодоколкото Бог ще ми дадедава мъдрост и сила, ще защитавам този свой брат КарлоКарл, икогато щеима мунужда помагамот помощ, а и във всичко останало, защото човек по право трябва да брани брат си, за да може и той да направи същото за мен, и никога няма съзнателно да сключа съглашение с Лотар, което по моя воля би навредило на този мой брат КарлоКарл.

В този момент простонародният латински се превъръщапревръща в общо название на група езици, произлезли от латинския, със свои местни (но незадължително общи) особености, които не представляват език, или поне не в класическия смисъл на думата. Той може да се опише като нещо начално, неопределено, което постепенно се превръща във всеки един от ранните романски езици, чийто по-далечен праотец е класическият латински.

Полугласните звуци, изписвани на латински с V, произнасяща се /w/ (като във ''vinum'') и I, произнасяща се /j/ (като в ''iocunda''), започват да се произнасят съответно /v/ и /dʒ/. За отбелязване е, че в [[Латинска азбука|латинската азбука]], в която първоначално не съществуват малки букви, знаците U и V, I и J са само графическиграфични (а в някои райони и печатарски) варианти на едни и същи букви, които не са различавани до ранния модерен период. Полугласните звуци /b/ и /w/ или /v/ често се сливат в един междинен звук /β/.

Друга характерна промяна за простонародния латински е загубата на крайните съгласни. Този процес води до смесване на съществителните от среден род с тези от мъжки поради изчезването на крайните съгласни S и M от окончанията -US и -UM за второ склонение в класическия латински. Процесът на промяна на [[Род (граматика)|рода]] на думите е напълно завършен в романските езици, където среден род не съществува. В резултат на тази промяна, някои думи от среден род, множествено число, като например ''gaudia'' („радости“), се преосмислят като съществителни от женски род в единствено число. Надгробният надпис на [[Луций Корнелий СципиоСципион БарбатусБарбат]], който е починал около 150 следпреди Христа, гласи TAVRASIA CISAVNA SAMNIO CEPIT, което на класически латински би било ''Taurāsiam, Cisaunam, Samnium cēpit'' („Залови„Превзе ТаурасияТауразия, ЦисаунаЦизауна, и Самниум“). Все пак крайното M продължава да се пише в литературния език, въпреки че често е смятано за беззвучна буква, с функции за метричната поезия.

*процес на [[Синкоп|синкопсинкопа]], изчезването на неударените срички (<small>MASCVLVS NON MASCLVS</small>);

*загуба на носовия звук в края на сричката (<small>MENSA NON MESA</small>), или неправилното поставяне на такъв като проява на [[Хиперкорекция|хиперкорекцияхиперкоректност]] (<small>FORMOSVS NON FORMVNSVS<small>).

Голяма част от критикуваните форми в ''Appendix Probi'' се оказват много продуктивни в романските езици. Умалителното ''oricla'' („ухо“), а не оригиналната форма от класически латински, е думата, от която произлизапроизлизат френската ''oreille'', каталонската ''orella'', испанската ''oreja'', италианската ''orecchio'', румънската ''ureche'' и португалската ''orelha''.

|''ferre'' (коренминала основа ''tul-'' в перфектните времена) ||''portare''||нося

В простонародния латински от повечето думи отнасящи се за дадено понятия остава в употреба само една, която най-често е и най-непретенциозната. Така например от горните думи в разговорния латински се употребява ''CASA'' за къща. Други примери за замяна на класическата дума еса ''equus'', [[Кон|кон]], заменена от ''caballus'', „кранта“, ''aequor'', „море“, която отстъпва на ''mare'', и т.н. Примерен списък с думи, които са единствено класически, и на техните еквивалентни думи в романските езици се намира в таблицата в дясно.

От друга страна, тъй като вулгарниятнародният и класическият латински през голяма част от историята си не са отделни езици, а единият е бил диалектен вариант на другия, някои диалекти в определени провинции запазват класическите думи, които в повечето други диалекти, а по-късно и романски езици са изчезнали. Например италианската ''ogni'' („всеки“) е съхранила латинската ''omnes'', докато другите романски езици използват родствени думи на ''totus'' (във винителен падеж ''totum'') за същото значение.

Друга тенденция е метафорични значения да отстъпват място на класическите в разговорния език, докато оригиналните думи приемат нови значения. Така например, в простонародния латински, класическата дума ''caput'' - „глава“, отстъпва място на ''testa'' - първоначално означаваща „тенджера“„гърне“ (широко разпространена метафора из цяла Западна Европа), докато класическата дума приема много други метафорични значения на „глава“, включително и „шеф“ (''capo'', ''chef'' и ''cap'' съответно на италиански, френски и каталонски). Периферните диалекти обаче имат склонността да са по-консервативни от централните диалекти и запазват първоначалния смисъл. В румънския латинският вариант на думата се е запазил с първоначалното си значение в думата ''cap'', а в испански и португалски има ''cabeza/cabeça'', произлизащи от ''*capetia'', видоизменена форма на ''caput''.

Глаголите, в които участват предлози, често изместват простите форми без предлози. Броят на думите, образувани чрез такива [[Наставка|наставки]], като ''-bilis'', ''-arius'', ''-itare'' и ''-icare'', бързо нарасванараства. Тези промени настъпват често, за да се избегнат неправили форми или за да се норализиратнормализират родовете.

===Глосите ''Reichenau''от Райхенау===

Друг поглед върху лексикалните промени в късния простонароден латински във Франция може да бъде намерен в [[Глоса|глосите]] ''Reichenau''от Райхенау [http://www.orbilat.com/Languages/Latin_Vulgar/Vocabulary/Reichenau_Glosses.htm], написани в полетата на копиеръкопис отна Библията [[Вулгата]], обясняваща вулгатските думидумите от [[4 век|четвърти век]], използвани във Вулгата, които вече не са били лесно разбираеми през [[8 век|осми век]], когато изглежда са написани глосите. Те най-вероятно са от френски произход, тъй като някои термини са типично френски.

*<small>ROSTRVM</small> > ''beccus'' („rostro“ на испански/галисийски и „rosto“ на португалски продължават да означават „лице“„клюн, нос“. На френски ''bec'', на италиански ''becco'', на каталонски ''bec'', на испански „pico“, на португалски ''bico'', „клюн“)

*<small>ISSET</small> > ''ambulasset'' (на френски ''allait'',на каталонски ''anà'', „отиде,тръгна“„отиваше“)

Звуковите промени, които настъпват в простонародния латински, затрудняват запазването на [[Склонение|падежната система на имената]] на класическия и накрая обричат на гибел латинските склонения. В резулат на невъзможността да се поддържат падежите след фонетичните изменения, вулгарниятнародният латински от [[Синтетичен език|синтетичен]] се превръща в [[Аналитичен език|аналитичен език]], в който словоредът е задължителен елемент от синтаксиса. Вижте в таблицата какво се случва с едно типично съществително от първо склонене след изчезването на крайното /m/, загубата на фонемичното значение на дължинта на гласните и звуковата промяна от AE /ae/ в E /ɛ/.

Отпадането на падежите става постепенно. Някои дъщерни езици поддържат различията до Средновековието, като [[Старофренски език|старофренския]] език например, където разликата между [[Именителен падеж|именителен]] и [[Косвен падеж|косвен]] падеж (наречено ''cas-sujet/cas-régime'') просъществува до тринайсети век, а в съвременния [[Румънски език|румънски]] все още съществува отделен [[Родителен падеж|родителен]]/[[Дателен падеж|дателен]] падеж заедно със следи от [[Звателен падеж|звателен падеж]] (запазен може би и с оглед на влиянието на българския).

Определителните членове са бивши показателни [[Местоимение|местоимения]] или [[Прилагателно име|прилагателни имена]]. Латинското показателно местоимение е използвано в някои ранни текстове по начини, които навеждат на мисълта, че то вече е започнало да изгубва първоначалното си значение. „Старият латински“ превод на Библията [[ВетусVetus ЛатинаLatina]] съдържа пасажа ''Est tamen ille dæmon sodalis peccati'' („Дяволът е придружител на греха“), чииточийто контекст подсказва, че думата ''ille'' не означава нещо повече от определителен член. Нуждата да се превеждат [[Библия|свещените писания]], които първоначално са на [[Гръцки език|гръцки език]], където има определителен член, може да е подтикнала християнския латински да развие свой собствен. [[ЕгерияЕтерия]] също използва ''ipse'' по начин подобен на горния: ''per mediam vallem ipsam'' („през средата на долината“), който говори, че местоимението е загубвало оригиналното си значение.

Заключение за отслабването на показателните местоимения може да се направи и от факта, че по това време законови и подобни текстове са гъмжели от изрази като ''prædictus'', ''supradictus'' и прочее (всички по същество означаващи „гореспоменат“), които изглежда не означават нещо повече от „този“ или „онзи“. Григорий от Тур пише: ''Erat autem. . . beatissimus Anianus in supradicta ciuitatecivitate episcopus'' („Благословеният Анианус беше епископ в онзи град“). Първоначалните латински показателни прилагателни вече не се възприемат като достатъчно силно определящи. Възстановените форми от по-неофициалната реч навеждат на мисълта, че наследените от латинския прилагателни се усилват чрез съвместната им употреба с ''ecce'' (по произход [[Междуметие|междуметие]]: „погледни!“) или с ''eccu'' от класическия израз ''eccum'' („погледни го!“).

От друга стана, дори в Страсбургските клетви няма никакви показателни прилагателни на места, на които във всички от по-късните езици определено има нужда да се поставят (''Pro Deo amur'' — „За Божията любов“). Използването на прилагателните като определителни членове може би е било твърде жаргонно за една кралска клетва през девети век. Съществуват значителни различия при конкретната им употребатаупотреба в различните романски диалекти: в румънския членовете могат да се поставят след съществителното, както е и в други езици от [[Балканска езикова група|балканската езикова група]] или в [[Северногермански езици|северногерманските езици]].

''unus'', ''una'' (един) изпълнява сужбата на [[Неопределителен член|неопределителен член]] във всички дъщерни езици. Това е заложено още в класическия латински. [[Цицерон]] пише: ''cum uno gladiatore nequissimo'' („с един доста неморален гладиатор“). Това подсказва, че до първи век след Христа ''unus'' вече започва да измества ''quidam'' в значението на „някой“, или „известен“„някакъв“.

Под влияние на звуковите промени, настъпълинастъпили в разговорния латински, трите [[Род (граматика)|граматични рода]] на класически латински са изместени от двуродова система в романските езици (макар и с някои изключения). В латинския родът е отчасти въпрос на [[Съгласуване (граматика)|съгласуване]] на прилагателните и местоименията със съществителните, и отчасти въпрос на [[Флексия|флексия]], то есттоест има различни парадигми, свързани с мъжки/женски род от една страна и среден от друга.

Средният род обикновено е погълнат от мъжкия и в синтактично, и в морфологично отношение. Синтактичното смесване се проявява в промяна на рода на думата, без да се забелязва звуково изменение, докато морфологичнотo смесване се изразява главно чрез усвояването на окончанието в именителен падеж ''-us'' (или ''-Ø'' след ''-r'') във второто склонение.

Данните сочат, че средният род започва да се разпада отдавнатвърде рано, още през периода на Римската империя. Първите признаци на синтактичното смесване могат да се намерят още в [[Помпей|помпейските]] графити, например ''cadaver mortuus'' вместо ''cadaver mortuum'' „мъртъв труп“ и ''hoc locum'' вместо ''hunc locum'' „това място“. При Петроний Арбитър намираме признаци на морфологично смесване при думи като ''balneus'' вместо ''balneum'' „баня“, ''fatus'' вместо ''fatum'' „орис“, ''caelus'' вместо ''caelum'' „небе“, ''amphiteater'' вместо ''amphitheatrum'' „амфитеатър“ и противоположното на горните примери съществително в именителен падеж ''thesaurum'' вместо ''thesaurus'' „съкровище“.

Повечето съществителни от среден род в класическия латински завършват на <small>-A</small> или <small>-IA</small> в множествено число. Някои от тях са преразгледани като имена от женски род, единствено число като например ''gaudium'', мн. ч. ''gaudia'' (''радост(и)''), на френски ''joie'' (но на испански ''gozo'').

Тъй като простонародният латински загубва падежната си система, тяхнатаролята роляна падежите се поема от предлози. На разговорен латински предлогът ''ad'', следван от винителен падеж, понякога се използва като заместител на дателен.

**''IacōbusIūlius patrī librum dat''.—Яков—Юлий дава на баща си книга(та).

**''´JacọmọsJuliọs ´lẹvrọ a ´ppatre ´dọnat''.—Яков—Юлий дава книга(та) на баща си.

**''IacōbusIūlius mihi librum patris dat.''—Яков—Юлий ми дава бащинатабащина(та) си книга.

**''´JacọmọsJuliọs mẹ ´lẹvrọ dẹ ´patre ´dọnat.''—Яков—Юлий ми дава бащинатакнига(та) сина книгабаща си.

**''´JacọmọsJuliọs ´lẹvrọ dẹ ´patre a ´mmẹ ´dọnat.''—Яков—Юлий дава бащинатакнига(та) на баща си книгатана мен.

В класическия латински [[Наречие|наречията]] се образуват чрез добавяне на различни наставки към [[Прилагателно име|прилагателните]] имена]]: ''care'', „мило“, от ''carus'', „мил“; ''acriter'', „свирепо“, от ''acer''; ''crebro'', „често“, от ''creber''. Всички тези наставки изчезват въвв вулгарниянародния латински, където наречията винаги се образуват от прилагателно в женски род и ''mente''. Полученото по този начин словосъчетание означава „с _____ ум“, тъй като ''mente'' представлява формата на ''mens'' („ум, разум“) за обстоятелствен падеж. Така от ''velox'' („бърз“) вместо ''velociter'' („бързо“) се образува ''veloce mente'' („с бърз ум“). Това обяснява почти неизменното правило за формиране на наречия в почти всички романски езици: прибавя се наставката ''-ment(e)'' към формата за женски род на прилагателното име.

По този начин първоначално самостоятелна дума се превръща в наставка в романските езици. Тази замяна е била в ход още през [[1 век пр.н.е.|първи век преди н.е.]]. Конструкцията се появява няколко пъти при [[Гай Валерий Катул|Катул]], най-добре прив Катул, VIII:

:(„Сега тя вече не те иска; ти също, трябвакато не можеш, недей да не я искаш, нито да я преследвашпреследвай, когатощом бяга, нито живей да живееш в мъканещастен, ано продължи напред упорито (с упорит ум), преодолейбъди готвърд!“)

Фонетичните загуби, които повлияват на падежната система при имената, засягат много по-слабо глаголните форми в простонародния латински език. В действителност, един глагол в деятелен залог в [[Испански език|испански]] или друг модерен романски език все още силно прилича на латинския си предшественик. Един от факторите, койтокоито спомагат за запазване на глаголната система, е фактът, че силното [[Ударение|тонично ударение]] в простонародния латински, заменящо лекото ударение в класическия, често пада на различни срички в спрегнатите форми на глагола. По този начин, въпреки че думата продължава да се развива фонетично, разликите между спрегнатите глаголни форми (почти) не изчезват.

Пример за това може да бъде даден с латинския глагол ''amare'' („обичам“), който спрегнат в сегашно време, първо лице единствено и множествено число е ''āmo'' („обичам“) и ''amāmus'' („обичаме“). Тъй като удареното A е породило двугласна в старофренския, в този дъщeрен език еквивалентът на първата е ''(j')'''ai'''me'', а на втората - ''(nous) '''a'''mons''.

В класическия латински, всъществуват продължениеспециални наформи хилядолетияза се[[страдателен предпочитало използване на действителна глаголна системазалог]]. За разлика от него в романските езици [[Страдателен залог|страдателният залог]] напълно изчезва, което налага замяната му съсс описателни форми — съставени от страдателно причастие и форма на [[Спомагателенспомагателен глагол|спомагателниспомагателния глаголиглагол]] — форми на „съм“ плюс страдателно причастие - или безлични [[Възвратен глагол|възвратни]] форми.

Друга главна систематична промяна се наблюдава в [[Бъдеще време|бъдещото време]], представяно въвв вулгарниянародния латински чрез спомагателни глаголи. Предполага се, че това се дължи на фонетично сливане на интервокалните /b/ и /v/, което прави формите за бъдеще време (като ''amabit'') идентични с такива за [[перфектно време]] (като ''amauitamavit''). Това сливане създава неприемливо двусмислие и ново бъдеще време започва да се образува нов тип бъдеще време със спомагателния глагол ''habere'' (''amare habeo'', буквално „имам да обичам“), който в последствие се съкращава и се превръща в нова наставка. Примери за това могат да се намерят в модерните романски езици, където бъдеще време се образува от инфинитив и наставка, произхождаща от глагола „имам“.