Шпицкоманда: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м {{бел1}}
м Бот: Поправки в правописа
Ред 1:
'''Шпицкоманди''' се наричат доброволчески паравоенни формирования, участвали съвместно с войската и полицията в потушаването на [[Септемврийското въстание]] през [[1923]] година. Участниците в тях са наричани '''щпицкомандаджии'''. Името идва от острите върхове на обувките - тип „шпиц“, които носели.
 
Основание за съставянето на шпицкомандите е клаузата за гражданската [[милиция]] от решение на Междусъюзническата военна комисия в [[България]] от [[1920]]. То позволява мобилизация на доброволчески части, не по-големи от 1000 души в случаи на "поддържане на обществения ред, застрашен от комунистическите вълнения"<ref name="sbornik">Решение на ликвидационния орган на Междусъюзническата военна комисия в България от 19 септември 1920, публикувано в ''Сборник "Септемврийско антифашистко въстание, 1923г1923 г. Документи и материали." том 2, изд. 1983''</ref>. Действието на шпицкомандите е в разрез с първоначалното решение, тъй като според него "''Те биха могли да получат оръжие от редовните складове, но не ще могат в никой случай да го използват за огневи цели''"<ref name="sbornik">Решение на ликвидационния орган на Междусъюзническата военна комисия в България от 19 септември 1920, публикувано в ''Сборник "Септемврийско антифашистко въстание, 1923г1923 г. Документи и материали." том 2, изд. 1983''</ref>. През 1923 година обаче е издадено специално разрешение на Междусъюзническата военна комисия за мобилизиране на допълнителен контингент "граждани доброволци". Главна роля в тези формирования играят запасните офицери и войници<ref>Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България 1907-1945, София 2000, с. 55</ref>.
 
В Септемврийското въстание доброволните отряди се отличават в отбраната на [[Берковица]] на 24 септември 1923 и на [[Лом]] - 23-25 септември. Въпреки че са принудени да отстъпят Берковица, нейните защитници - предимно зле въоръжени цивилни доброволци, пленяват две червени знамена<ref>Протойерей Йордан Попов. Записки по небългарските въстания, София 1992, с. 27-28, 36-37</ref>.