Анабаптизъм: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Seddass (беседа | приноси)
м подреждане
Редакция без резюме
Ред 40:
[[uk:Анабаптисти]]
[[zh:再洗礼派]]
анабаптистите имат една обща черта: отхвърлянето на ортодоксалната теология, придружено от „яростна омраза срещу самата Църква.”
Християнският социализъм по време на Реформацията
 
Думата за революционния социализъм по време на Реформацията е анабаптизъм. Анабаптистите, макар че претендират да са „истински” християни, отричат буквално цялото съдържание на вярата.[21] Те отхвърлят библейския закон, бунтуват се срещу църковното управление, служение, поклонение и тайнства, и се обръщат от здравото учение към множество еретични учения. И са откровени социалисти, използвайки старите техники на манипулирането чрез завист и вина: „Невъзможно е да си едновременно християнин и богат,” прогласяват те.[22] Така те създават християнски комуни, в които всички притежания – да, също и жените – се споделят от всички Братя, и от които те отправят своите радикални егалитарни догми: „Следователно, трябва всички власти, цивилни и църковни, да бъдат свалени от техните постове веднъж и завинаги или да бъдат убити от меч. . . .”[23]
 
Историите на двама важни анабаптистки водачи, Томас Мюнцер и Йохан Лайденски, са от изключителна важност за разбирането на естеството на християнския социализъм, и са вероятно указание за това, накъде той ще се отправи в бъдеще. Мюнцер и Йохан Лайденски са разгледани подробно от Шафаревич в едно приложение от двадесет страници ситен шрифт към неговата глава за ересите. Мюнцер, странствуващ проповедник и организатор на заговори, отрано създава модел на бунт срещу властите в името на Христос. След много бягства и неприятности със закона, той накрая създава революционна база в Мюлхаузен, Германия, откъдето отправя изявления осъждащи собствениците на земя, съдиите и Реформаторите („Бих искал да помириша твоят пържещ се труп,” пише той на Лутер).[24]
 
Фридрих Енгелс обобщава ученията на Мюнцер: „Под покривалото на християнството той проповядва пантеизъм, който любопитно прилича на съвременната теоретична мисъл и понякога дори се доближава до атеизма. Той отрича Библията и като единствено, и като непогрешимо откровение. Истинското живо откровение, казва той, е разумът, откровение, което е съществувало и винаги съществува сред всички хора във всички времена. Издигането на Библията срещу разума, твърди той, означава убиване на духа с буквата, тъй като Святият Дух, за който Библията говори не е нещо, което съществува извън нас – Святият Дух е нашият разум. Вярата не е нищо друго освен разум, който оживява в човека, и следователно езичниците също биха могли да имат вяра. Чрез тази вяра, чрез съживения разум, човек става богоподобен и благословен. Следователно, небето не е нещо от друг свят, а трябва да бъде търсено в този живот. Задачата на вярващите е да утвърждават това Небе, Божието царство, тук на земята. Както няма Небе в отвъдното, така няма и ад и осъждение. Подобно, няма дявол, а само човешки зли страсти и алчност. Христос е бил човек като нас, пророк и учител, и неговата вечеря е обикновено възпоминателно ядене, където хлябът и виното биват поглъщани без никаква мистична украса.”[25]
 
Енгелс обяснява, че „под Божието царство Мюнцер има предвид общество без класови различия, частна собственост и държавна власт независима и чужда на членовете на обществото. Всички съществуващи власти, ако отказват да се покорят и да се присъединят към революцията, трябва да бъдат свалени, всяка работа и всяка собственост трябва да станат общи и да се въведе пълно равенство.”[26] И той прави това много важно заключение: „Мюнцер проповядва тези учения предимно под прикритието на същата християнска фразеология, зад която новата философия трябваше да се крие за известно време.”[27] Използвайки привидно библейски език, Мюнцер успява да спечели много последователи, които вероятно биха отхвърлили неговото адско учение, ако бъде представено на ясна дневна светлина като призив към завист и масови убийства.
 
Мюнцер създава армия от граждани, която налага спазването на неговото учение за равенството в провинцията чрез това, което Енгелс възхвалява като неин „здравословен вандализъм”[28]: грабеж, опожаряване и унищожаване на имотите на богатите. „Нека мечовете ви бъдат винаги топли от кръв!” увещава Мюнцер верните.[29] През 1525 той успява да вдигне цяла централна Германия на кърваво, така наречено „Селско въстание” (въпреки че трябва внимателно да се отбележи, че привлича на своя страна и някои благородници). Въстанието накрая е потушено, а Мюнцер е екзекутиран; Лутер казва: „Който е виждал Мюнцер, може да каже, че е видял дявола в плът, в най-голямата му жестокост.”[30] Това е преди Лутер да види Ян Бокелсон[31] – известен в историята като Йохан Лайденски.
 
Бокелсон започва своята кариера като последовател на анабаптисткия водач Ян Матайс (или Матис), който превзема град Мюнстер през 1534. Шафаревич описва сцената: “Въоръжени анабаптисти нахлуват в къщите и изкарват всеки, който не желае да приеме второ кръщение. Зимата е към своя край; било е бурен ден, валял е мокър сняг. Записките на един очевидец описват как тълпи от изгонени граждани газят през сняг до колене. Не им е позволено дори да си вземат топли дрехи, жени носят деца в ръцете си, стари хора се подбират на тояги. При портата на града биват ограбени още веднъж.”[32]
 
Но това са били щастливците. Те поне са се избавили от управлението на терора, което последва, тъй като Матайс и Бокелсон заповядват обобществяване на цялата собственост и ръкополагат апостоли на революцията да проповядват из Европа. Комунистическият рай на Мюнстер привлича хиляди въоръжени анабаптисти от Германия и Холандия, и накрая избухва война между мюнстерските бунтовници и околните градове. Матайс е убит в една от първите битки и Бокелсон поема командването. Той установява диктатура (в името на равенството) и издава заповед за това, което вече е стандартна анабаптистка/социалистическа традиция: Полигамия (или по-точно, обща собственост върху жените; както Фридрих Енгелс отбелязва: “Любопитен факт е, че във всяко голямо революционно движение въпросът за ‘свободната любов’ излиза на преден план”[33]). Нито една жена не е свободна от задължения – има закон срещу неомъжването, което означава, че всяко момиче на “възраст за женене” било принудено да премине през мъжете. Всяка жена се превръща в плячка за похотта на анабаптистите. Всичко това естествено довежда до изнасилвания, самоубийства и жестоки наказания; масови екзекуции се извършват почти всеки ден.[34] (В един забележителен случай самият Бокелсон обезглавява една добродетелна жена, която отказва неговите сексуални домогвания. Докато той тържествено отрязва нейната глава на площада, хор от неговите съпруги пее „Слава на Бога във висините.”) Това продължава година и половина, докато накрая градът бива завладян от ортодоксалните сили, които умъртвяват Бокелсон и неговите помощници за техните престъпления – престъпления, извършени в името на любовта, равенството и духовността.
 
Шафаревич отбелязва един друг много любопитен факт за Мюнцер и Бокелсон: те са първите “от дълъг списък от революционни водачи,” които напълно губят самоконтрол, когато търпят поражение.[35] Когато краят идва, и Мюнцер, и Бокелсон бягат да се скрият (Бокелсон се скрива в кула, което е доста забавно като се има предвид че точно преди градът да падне, той заповядва да се съборят всички кули поради това, че са несправедливо “по-високи” от другите сгради;[36] подобни заповеди, между другото, са издавани – но не са изпълнявани – по време на Френската Революция). Когато биват заловени, социалистическите водачи признават вината си, издават своите съучастници и молят да им бъде пощаден животът. “Този странен и противоречив образ ще се появява отново в следващите исторически епохи. Когато е успешен, той изглежда като човек с неизчерпаема енергия, но когато щастието се обърне срещу него, той става жалко и ужасено нищожество.”[37] Шафаревич обяснява: “Идеология, която е враждебна към човешката личност, не може да служи като опорна точка за нея.”[38]
 
По необходимост пропускам голяма част от материалите на Шафаревич по този въпрос, а и той в никакъв случай не разказва всичко. Можем да споменем много други групи със също толкова ужасяващи разкази, заедно с различни култове, които служат като връзка между езическите религии и анабаптистките ереси. Окончателната история на анабаптистко-социалистическата ерес още не е написана, и може би Църквата няма никога да порасне, докато тази история не стане широко известна. Например, някои християнски групи днес смятат движения като донатисти, павликяни, богомили, петробрусиани и албигойци за “предшественици на Реформацията,” или някакво такова безмислие.[39] Това са били еретични, социалистически, революционни култове, извън християнската вяра. В действителност Реформацията решително се е противопоставяла на социализма и анабаптизма, защото Реформаторите са вярвали, учели и прилагали Божия закон.[40] Те са вярвали, че е грешно да се убива, блудствува и краде. Анабаптистите, отхвърлили “инструкциите” и по такъв начин освободени от закона, започват да почитат тези мерзости като белег на освещение. Не е изненадващо, че английските Реформатори изрично отхвърлят анабаптисткия социализъм в своята официална изповед на вярата, Тридесет и девет членове на религията. Член XXXVIII казва:
 
Богатствата и благата на християните не са общи, както и правата, титлите и притежаването на същите; както някои анабаптисти лъжливо се хвалят. Въпреки това, всеки човек трябва щедро да дава помощи на бедните от нещата, които са негово притежание, според неговата способност.
 
Въпреки че някои учени смятат анабаптисткото движение за плод на епохата на Реформацията, Шафаревич твърди (правилно, според мен), че анабаптизмът като ерес присъствува в цялата история на християнската Църква: “От едно движение, просъществувало петнадесет века се появява удивителна картина. . . . Точно определена съвкупност от религиозни идеи, засягащи общото отношение към живота се запазва почти непроменена, често до най-малката подробност. . . . Еретичното движение, напълно враждебно към околния свят, от време на време избухва с всепояждащия пламък на омразата.”[41]
 
Разбира се, едно очевидно възражение срещу всичко това би било, че анабаптистката традиция е традиция на пацифизъм, а не на насилие; следователно е нечестно и клеветническо да се смесват мирните анабаптисти с тези кръвожадни революционери. Има само един проблем с този аргумент: фактите. Защото кръвожадните революционери, които разгледахме, са били пацифисти! Някои групи дори са имали теологични възражения против убиването на животни – и въпреки това са можели внезапно да избухнат в някои от най-жестоките оргии на разрушение и масови убийства, познати в историята. „Двете крайности [пацифизмът и насилието] на еретичното движение са били взаимно преплетени; те не могат да бъдат ясно разграничени. Всъщност, понякога една секта е преминавала от едната в другата крайност за един ден.”[42] Шафаревич привежда множество примери за това явление и заключава: „Явно е било възможно сектата да съществува в две състояния, ‘военно’ и ‘мирно,’ и преходът от едното състояние в другото можел да стане внезапно, на практика мигновено.”[43]
 
Анабаптизмът/социализмът не е движение за реформи или подобрение; той призовава за пълно унищожаване на Църквата, и всъщност на самата земя. В своята ревност за установяване на пълно равенство той отхвърля всяка индивидуалност и йерархия, като в края на краищата заявява, че човек е равен на Бога. Историкът от деветнадесети век Йохан фон Дьолингер заключава: „Всяко еретично учение, появило се през средните векове, носи в открита или прикрита форма революционен характер; с други думи, ако дойде на власт, то се чувствува задължено да унищожи съществуващата държавна структура и да осъществи политическа и обществена революция. Гностичните секти, катари и албигойци, които чрез своите дейности предизвикват създаването на сурови и неумолими средновековни закони срещу ересите, и с които се е водила кървава борба, са били социалистически и комунистически. Те са атакували брака, семейството и собствеността. Ако бяха победили, резултатът щеше да бъде едно болезнено обществено разместване и връщане към варварството.”[44]
 
Но те не са победили. Не са успели. Социализмът представящ се като радикално християнство бива разобличен като измама. Правата вяра показва, че никога не може да има такова нещо като „християнски социализъм,” защото социализмът е антихрист. И така, тактиката се променя. Социализмът става светски и се скрива, като изоставя теологичния подход и вместо това се обръща към привидно автономна философска обосновка.
 
Удивително е, че двамата големи противници от онази епоха – реформисткото здраво учение и анабаптистката ерес – отново се появяват на повърхността по едно и също време в нашата епоха. През 1973 (годината на социалистическия, отхвърлящ инструкциите Хуманистически Манифест II), Роналд Сайдър и неговите анабаптистки/социалистически колеги (поне някои от които са все още пацифисти докато пиша това) издават Чикагската декларация за евангелска социална загриженост (The Chicago Declaration of Evangelical Social Concern), която довежда откритото искане за християнски социализъм до вниманието на християните в страната. През същата година биват издадени две реформистки книги, което означава окончателно поражение на християнския социализъм в наши дни: Институти на библейския закон на Р. Дж. Ръшдуни[45] и Въведение в християнската икономика на Гари Норт.[46] Точно както според традицията Пелагий и Августин са родени в една и съща година (354), така Бог отново дава на света едновременно отровата и нейната противоотрова.
 
ИЗПОЛЗЖАН МАТЕРИАЛ:http://bgrecon.commentary.net/bgrecon/Chilton/dcpc/Appendix2.htm
За което съм му много благодарен. Защото хората трябва да знаят с какви сатани си имат работа!!!