Тръстеник (област Русе): Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 43:
== История ==
Първите засвидетелствани признаци на живот в района на селото са от времето на траките. Намерените части от тракийска керамика, открити в местността „Черно-вода" - на 3 км северозападно от Тръстеник, датират, според специалисти, от периода около 3 век пр. Хр.
В местността са открити и останки от антично селище***. Намерена е надгробна плоча с релеф на конник и латински надпис. Находката дава основание да се допусне, че е съществувал и античен некропол***.
Намерената славянска керамика говори и за славянско присъствие в този район.
Поселищният живот в месността продължава и през средновековието. Повечето средновековни селища са разположени върху по-ранни поселения, тъй като последните са изграждани на най-удобните и подходящи места за живот. Доказателство за това е откритият през 1983 г. ранносредновековен некропол, който според археолога от Русенския исторически музей, Димитър Станчев, датира от втората половина на IX век. От направените проучвания се вижда, че единственият начин на погребване в некропола е трупополагането. Ориентацията на по-голяма част от гробовете е за-пад-изток, а скръстеното положение на ръцете на част от покойниците показва, че не-крополът е функционирал непосредствено след покръстването в България. Само няколко гроба имат връзка с езическия прабългарски погребален обряд. Прабългарски белег е и установената изкуствена деформация на някои от черепите. От проучените 70 гроба 42 имат инвентар. От намерените предмети преобладават личните вещи -диадеми, обеци, огърлици от мъниста, копчета, гребени. Открити са и предмети за бита - железен нож, глинен прешлен от вретено, амфоровидни стомни с рунически знаци върху тях. Голяма част от откритите предмети помагат за определянето на етническата принадлежност на мъртвите от некропола, както и за неговата датировка. Т. напр. откритите при покойниците обеци са познати от биритуалните некрополи с погребения чрез трупоизгаряне и с трупополагане по християнски начин, датирани от периода IX - X век. Те са известни и от християнските некрополи от втората половина на IX до края на X век. Намерените мъниста от огърлици, пръстени и копчета се срещат и в некрополи, функционирали през същия период. Откритите амфоровидни стомни и гърнета са сходни с намерените в средновековни обекти по същото време.
Известно е, че периодът IX - X век в българската история е характерен с интензивното сливане на славяни и прабългари и завършването на етногенетическия процес. Този процес, както показват данните от некропола, е ускорен с въвеждането на християнството като единна и обща религия за двата етноса. Въз основа на тези обстоятелства в некропола се установяват белези и черти, както на прабългарската, така и на славянската материална и духовна култура.
До X век, в процеса на формиране на българската народност, в земите северозападно от Плиска и Преслав се формира местното българско население, наречено „хърцои" или „ерлии".
Според Речника на чуждите думи в българския език името „хърцой" произлиза от румънската дума ratoi - „паток", което в преносен смисъл има значение на обидно прозвище на лице от старото мизийско население в Североизточна България.
Йордан Вълчев свързва думата „хърцой" с личното име на пъвородния син на княз Борис I Хръсате - Владимир***.
Според проф. Иван Коев хърцоите са далечни потомци на славяните, обитавали крайбрежието на Среден Днепър и Подднепровието. В началото на VI век част от тях се разселват на юг, в тогавашната отвъддунавска Мизия. Сред тях е и племето поляни. През VII век по тези земи идват и прабългарите на Аспарух. Необходимостта от „етнокултурно и битово общуване" може би налага буквалния превод на славянския етноним „поляни" с прабългарското наименование „хърцои". Последното включва корена „хир", който на чувашки език се превежда като „поле" и прабългарския тюр-кски термин „сой" в смисъл на „род, природа, произход". Така, според проф. Коев, думата „хърцой" в българския език днес е равнозначна на славянската „поляни" и означава „хора на полето".
Любомир Милетич говори за заварените „вехти" или „ерлии" българи, които си имат и едно „доста загатно" име „хърцои" или „ърцой"***. У балканджиите и гражданите, според Милетич, „хърцой" се схваща със значение на „прост човек", „прост селачанин", „дебелак".
А обясненето на думата „ерлия" в Турско-българския речник е „местен, туземен жител".
Падането на България под византийска власт през 1018 г. има тежки последствия за населението, особено в селата. То е подложено на безчовечна експлоатация - тежки парични данъци, повинности, унижения и своеволия от страна на византийската власт, които водят до пълно разорение на селяните***.
През XI век в земите на Североизточна България нахлуват печенези, узи, кумани. Най-голямо и опустошително е нашествието през 1048 г. Вероятно по това време животът в селището замира. Оцелелите жители потьрсват убежище другаде.
В края на XII век България отхвърля византийското господство и в много райони на страната се създава нова възможност за развитие на поселищния живот. Как се развива животьт през онези години можем само да гадаем. Сигурно е, че съдбата на Тръстеник е близка до тази на много селища в региона. Много родове, водени от нуждата да намерят плодородни места за обитаване, близо до извори, поставят началото на повечето от селищата в района. Навярно така идват и първите заселници на Тръстеник. Местните хора разказват една легенда за възникването на селото, когато по тези места слизат от Балкана със стадата си овчари, за да търсят убежище и прехрана***.
Любомир Милетич споменава, че първоначално селището с разположено в местността „Черновода", на 3 км северозападно от днешното село9. Поради чума, за известно време жителите му се разбягват, а след завръщането си, се заселват в северната част на селото, в т. нар. „Църковна махала".
В едно предание от с. Тетово се споменава за чешмата „Тръстеник"***, която се намира на 3 км западно от днешното село Тетово. Някога, по спомени на стари хора, там е имало село, наречено Тръстеник, затова чешмата носи неговото име. Жителите му, преселници от Балкана, намерили тук препитание и подслон преди много години. Но избухнал пожар, изгорил къщите, а някои казват, че болест се появила, и част от хората се преселили на запад, като основали днешното село Тръстеник.
Неуточнен остава въпросът дали това не са били основателите на съществувалото преди това село Тръстеник, които са се разселили край Тетово по време на чумната епидемия, за която споменава Милетич, или са били преселници, дошли за първи път по тези места, като част от тях след това основават сегашното село Тръстеник.
2. Турското робство и Тръстеник
Изминали са близо два века от въстанието на Петьр и Асен. Сигурно е, че Тръстеник вече съществува като самостоятелно селище със свое място в социалния живот на региона. Старославянското име Тръстеник дава основание да се смята, че селото е съществувало и преди робството.
Краят на XIV век. Раздирана от вътрешни социални борби, слаба централна власт и военна организация, българската държава става лесна плячка за турските нашествия. Русенският край пада под турско робство през 1388 г. Общата участ не отминава и земите около Тръстеник. Животът в селото временно замира. То става една от неустановените мезри*** в Русенския край. Подложено на изтребление и асимилация, населението търси по-сигурни места за заселване. Жителите от селището в местността „Черновода" намират спасение в Балкана. Старите хора от Тръстеник разказват, че в началото на робството в селото имало махала, заселена само от нашественици.
След установяването на османската власт, селищата са предадени като служебни ленове - хасове*** или зеамети*** на известни турски военачалници и държавници с цел да се запазят доходите, които се получават за сметка на официалната османска власт. Населението в Тръстеник е обложено с многобройни данъци, които плаща на охраната от крепостта Чернови (Червен).
Откритите най-ранни писмени сведения за Тръстеник датират от средата на XV век***. В този регистър селото се споменава като тимар на Хасан и Дурак от охраната на Никополската крепост: „Село Тръстеник; мюсюлмани: домакинства - 16, приход 2 800 (акчета***)".
В регистър от XV век Бистра Цветкова споменава за селото Дойран обасъ (дн. с. Дойренци), като го локализира в Ловешка околия. В по-късен регистър от XVI век, чието съдържание е много близко до това на по-гореспоменатия регистър, село Тръстеник се споменава като „мезрата Дойран обасъ", зачислена под името Тръстеник, към тимара на Хамр, брат на Инехан, през 70 те-80те години на XV век и се локализира като владение в пределите на Русенска околия, с уточнението, че се намира във „вакъфа"*** Чернови (Червен). Може би става въпрос за името на мезрата в местността „Черновода". Яснота в разминаването на двете локализации може да внесе едно по-задълбочено бъдещо проучване.
Първите десетилетия на робството в селото живеят турци и асимилирани българи. По тази причина то дълги години запазва турския си облик и е едно от селищата в района с най-малък брой християнски домакинства. Тази картина се запазва до средата на XVI век.
По-късно необходимостта от по-голямо производство на хранителни продукти за изхранване принуждава завоевателите да заселят в района християнско население. Сред новите заселници в селото вероятно има и потомци на местното население преди робството.
После идва времето на кърджалийството. Тръстеник по това време е едно от малкото привилигировани села, защото години наред аян на Русе е Омер (Омар) Тръсте-никлиоглу, родом от знатно тръстенишко семейство, а от 1795 г. неговият брат Ис-маил Тръстениклиоглу, завземайки русенското аянство, след смъртта на своя брат, става един от най-влиятелните управници в Османската империя. Притокът на християнско население в селото се увеличава.
За съществуването на християни в селото говорят данните за приходите от селища и чифлици, зачислени под формата на тимари за издръжка на соколари и ястре-бари, публикувани в османски регистър от средата на XVI век***. В списъка фигурират: „Джемаат*** на каяджиите - шахинджии***: Стойо, син на Радич; Стойко, син на Радич; души - 2; От джемаата на синовете им: Пено, син на Радич; Мирко, син на Стойно; Никола, син на Стойно; Мали, син на Стойно; Мирко, син на Стойно; Иван, син на Стойно; От джемаата на чакърджиите: Радослав, син на Иван; Стойно, син на Храно; Недялко, син на Стоян; души - 3; От джемаата на синовете им: Пено, син на Храно; Димитри, син на Радослав; Петри, син на Радослав; души - 3". Тази привили-гирована категория, изпълняваща специални поръчки за местната власт, е успяла да запази българската си самоличност. За това говорят имената, изредени в цитирания текст. Регистърът ни дава и информация за структурата на тази категория население - а именно - нейният потомствен характер.
Близо половин век по-късно за периода от 1619 - 1656 г., обаче в селото няма регистрирани християни***. Само през периода 1656 - 1657 г. в селото има 2 немюсюл-мански домакинства и отново след това при преброяване от 1663 до 1670 г. селото се населява от мохамедани. За същия период в съседните села броят на немюсюл-манското население е съответно - за село Пиргово - 62, а за село Мечка - 46 души.
Едно от предположенията за това демографско явление, е засилената ислямиза-ция на населението.
Друго обяснение може да бъде фактът, че ако „раята" в селото е запазила своя „статут" на „привилигирована" категория население, тя е освободена от поголовен данък, срещу ангажимента да изпълнява специфична селскостопанска или военно-полицейска тегоба, поради което тя не влиза в числото на изброяваните данъкоплатци.
Руско-турските войни от 1773 - 74 г. и по-късно от 1806 - 12, когато Русенският край става арена на военни действия, довеждат до миграционни процеси при мюсюлманското население (в по-малка степен при християнското), а се увеличава притокът на българи към русенските села, в това число и към Тръстеник - от Балкана и най-вече от Габровско.
Така в началото на XIX век народностният състав на селото се променя за сметка на нарастващия български елемент.
Разтревожена от този факт, непосредствено след Кримската война от 1853 - 55 г.. по споразумение с руското правителство, турската империя заселва в селата от русенския регион, включително и в Тръстеник, татари, а в района на някогашната мез-ра и черкези. Раздадени им били безплатно земи - ниви и пасбища, а българите им построяват кирпичени къщи - „бордеи", покрити със слама. Съотношението между християни и мюсюлмани отново се променя в полза на вторите. Започват и нови по-мохамеданчвания.
Старите хора от селото разказват, че българите много страдали от своеволията на черкезите, които обитавали местността „Черновода". Ако българин се осмелял да отиде в черкезкото селище, жив не се връщал. Черкезите яздели хубави, породисти коне, с които лесно нападали българите, отвличали младите и хубави жени, а също и добитъка. За да се спасят от набезите на черкезите младите тръстениченки често се укривали в местността „Гьолджук дере", където имало ливади с буйна растителност.
Дядо Петко Керев разказва по спомени на своя баща, че когато русите минали Дунава, черкезите нападнали българската махала в селото. Затворили много от селяните в плевнята на Григор Иванов и съседа му Еньо, като преди това разграбили къщите им. По-късно затворените селяни били освободени от първите пристигнали казашки кавалерийски части. Бащата на дядо Петко успял да избяга в село Горно Абла-ново. А съпругата му, с малко дете, вероятно по-големият брат на дядо Петко, се скрила на тавана на къщата и там прекарала няколко страшни дни. Нейният баща също се скрил, но не издържал дълго време и излязъл от укритието си. Черкезите го хванали и пребили от бой.
Селото не е опожарявано в края на войната, както е станало с някои съседни села.
Част от черкезите избягват по посока на гр. Русе, след което се изселват окончателно от селото, а други са избити от местното население.
== Религии ==
| |||