|
Село Тръстеник се намира на около 25 км. от град [[Русе]].
Край селото преминава главен път Е 85 свързващ [[Централна Европа]] и държавите от [[ОНД]] с [[Гърция]] и [[Турция]] както и с [[Република Македония]]. В селото добре е развито земеделието като преобладаващ отрасъл е растениевъдството - основно производство на зърнени култури. От животновъдството добре са развити говедовъдство и овцевъдство. В землището на селото има благоприятни условия за развитие на пчеларството - разнообразна медоносна растителност. Липсата на промишлени предприятия в района на селото създава предпоставки за развитие на [[биологично производство на земеделска продукция]].
Разположено върху два живописни склона на продълговат дол, в източната част на Дунавската хълмиста равнина, на височина 150 м над морското равнище, то заема площ с дължина около четири и ширина два и половина км. Общата му територия е 56 426 дка, от които 2 963 дка са покрити с горски масиви. На север то граничи със селата Пиргово и Мечка, на запад - със с. Екзарх Йосиф, на юг - с гр. Две могили, а на изток границите му достигат до селата Иваново и Кошов. Шосейни връзки свързват Тръстеник с градовете Русе, Бяла и Две могили.
Теренът на землището е хълмист и богат на подпочвени води. Земята в околността е черноземна, леко нагъната и плодородна. В района на селото няма открити находища на полезни изкопаеми. В местностите „Чанака" и „Черновода" има каменни кариери.
Климатът в този район на България е умореноконтинентален с голяма годишна амплитуда на температурите и подчертан летен минимум на валежите***. Преходните сезони тук нямат значителни разлики в температурно отношение. Зарегистрираните температури през април и октомври и през март и ноември са почти еднакви. Най-валежен е месец юни, а с най-малко валежи са месеците февруари и септември. Най-ниските зарегистрирани температури са засечени през месец януари - (- 27,7°), а най-високи - през месец август (42,2°).
Поради северно-южната ориентация на дола. селото е открито за студените ветрове, които свободно нахлуват през зимата. Западният суховей, наричан от местното население „Черния вятър", духа и суши землището през всички сезони на годината.
От горската растителност в района са разпространени смесените широколистни гори - дъб, мъждрян, бреза, топола, салкъм, бряст, акация, ясен, липа и др., както и иглолистни - ела и бор.
Най-често срещаните тревни растения са - копривата, лобо-дата, билизмата, кучето грозде, цуцулигата, щирът, троскотът, синапът.
Представители на дивите животни и птици в района са - зайците, сърните, елените, лисиците, вълците, таралежите, костенурките, а от птиците се срещат лястовици, гълъби, чучулиги, кълвачи, яребици, косери, фазани, щъркели и др.
== История ==
Първите засвидетелствани признаци на живот в района на селото са от времето на траките. Намерените части от тракийска керамика, открити в местността „Черно-вода" - на 3 км северозападно от Тръстеник, датират, според специалисти, от периода около 3 век пр. Хр.
В местността са открити и останки от антично селище***. Намерена е надгробна плоча с релеф на конник и латински надпис. Находката дава основание да се допусне, че е съществувал и античен некропол***.
Намерената славянска керамика говори и за славянско присъствие в този район.
Поселищният живот в месността продължава и през средновековието. Повечето средновековни селища са разположени върху по-ранни поселения, тъй като последните са изграждани на най-удобните и подходящи места за живот. Доказателство за това е откритият през 1983 г. ранносредновековен некропол, който според археолога от Русенския исторически музей, Димитър Станчев, датира от втората половина на IX век. От направените проучвания се вижда, че единственият начин на погребване в некропола е трупополагането. Ориентацията на по-голяма част от гробовете е за-пад-изток, а скръстеното положение на ръцете на част от покойниците показва, че не-крополът е функционирал непосредствено след покръстването в България. Само няколко гроба имат връзка с езическия прабългарски погребален обряд. Прабългарски белег е и установената изкуствена деформация на някои от черепите. От проучените 70 гроба 42 имат инвентар. От намерените предмети преобладават личните вещи -диадеми, обеци, огърлици от мъниста, копчета, гребени. Открити са и предмети за бита - железен нож, глинен прешлен от вретено, амфоровидни стомни с рунически знаци върху тях. Голяма част от откритите предмети помагат за определянето на етническата принадлежност на мъртвите от некропола, както и за неговата датировка. Т. напр. откритите при покойниците обеци са познати от биритуалните некрополи с погребения чрез трупоизгаряне и с трупополагане по християнски начин, датирани от периода IX - X век. Те са известни и от християнските некрополи от втората половина на IX до края на X век. Намерените мъниста от огърлици, пръстени и копчета се срещат и в некрополи, функционирали през същия период. Откритите амфоровидни стомни и гърнета са сходни с намерените в средновековни обекти по същото време.
Известно е, че периодът IX - X век в българската история е характерен с интензивното сливане на славяни и прабългари и завършването на етногенетическия процес. Този процес, както показват данните от некропола, е ускорен с въвеждането на християнството като единна и обща религия за двата етноса. Въз основа на тези обстоятелства в некропола се установяват белези и черти, както на прабългарската, така и на славянската материална и духовна култура.
До X век, в процеса на формиране на българската народност, в земите северозападно от Плиска и Преслав се формира местното българско население, наречено „хърцои" или „ерлии".
Според Речника на чуждите думи в българския език името „хърцой" произлиза от румънската дума ratoi - „паток", което в преносен смисъл има значение на обидно прозвище на лице от старото мизийско население в Североизточна България.
Йордан Вълчев свързва думата „хърцой" с личното име на пъвородния син на княз Борис I Хръсате - Владимир***.
Според проф. Иван Коев хърцоите са далечни потомци на славяните, обитавали крайбрежието на Среден Днепър и Подднепровието. В началото на VI век част от тях се разселват на юг, в тогавашната отвъддунавска Мизия. Сред тях е и племето поляни. През VII век по тези земи идват и прабългарите на Аспарух. Необходимостта от „етнокултурно и битово общуване" може би налага буквалния превод на славянския етноним „поляни" с прабългарското наименование „хърцои". Последното включва корена „хир", който на чувашки език се превежда като „поле" и прабългарския тюр-кски термин „сой" в смисъл на „род, природа, произход". Така, според проф. Коев, думата „хърцой" в българския език днес е равнозначна на славянската „поляни" и означава „хора на полето".
Любомир Милетич говори за заварените „вехти" или „ерлии" българи, които си имат и едно „доста загатно" име „хърцои" или „ърцой"***. У балканджиите и гражданите, според Милетич, „хърцой" се схваща със значение на „прост човек", „прост селачанин", „дебелак".
А обясненето на думата „ерлия" в Турско-българския речник е „местен, туземен жител".
Падането на България под византийска власт през 1018 г. има тежки последствия за населението, особено в селата. То е подложено на безчовечна експлоатация - тежки парични данъци, повинности, унижения и своеволия от страна на византийската власт, които водят до пълно разорение на селяните***.
През XI век в земите на Североизточна България нахлуват печенези, узи, кумани. Най-голямо и опустошително е нашествието през 1048 г. Вероятно по това време животът в селището замира. Оцелелите жители потьрсват убежище другаде.
В края на XII век България отхвърля византийското господство и в много райони на страната се създава нова възможност за развитие на поселищния живот. Как се развива животьт през онези години можем само да гадаем. Сигурно е, че съдбата на Тръстеник е близка до тази на много селища в региона. Много родове, водени от нуждата да намерят плодородни места за обитаване, близо до извори, поставят началото на повечето от селищата в района. Навярно така идват и първите заселници на Тръстеник. Местните хора разказват една легенда за възникването на селото, когато по тези места слизат от Балкана със стадата си овчари, за да търсят убежище и прехрана***.
Любомир Милетич споменава, че първоначално селището с разположено в местността „Черновода", на 3 км северозападно от днешното село9. Поради чума, за известно време жителите му се разбягват, а след завръщането си, се заселват в северната част на селото, в т. нар. „Църковна махала".
В едно предание от с. Тетово се споменава за чешмата „Тръстеник"***, която се намира на 3 км западно от днешното село Тетово. Някога, по спомени на стари хора, там е имало село, наречено Тръстеник, затова чешмата носи неговото име. Жителите му, преселници от Балкана, намерили тук препитание и подслон преди много години. Но избухнал пожар, изгорил къщите, а някои казват, че болест се появила, и част от хората се преселили на запад, като основали днешното село Тръстеник.
Неуточнен остава въпросът дали това не са били основателите на съществувалото преди това село Тръстеник, които са се разселили край Тетово по време на чумната епидемия, за която споменава Милетич, или са били преселници, дошли за първи път по тези места, като част от тях след това основават сегашното село Тръстеник.
2. Турското робство и Тръстеник
Изминали са близо два века от въстанието на Петьр и Асен. Сигурно е, че Тръстеник вече съществува като самостоятелно селище със свое място в социалния живот на региона. Старославянското име Тръстеник дава основание да се смята, че селото е съществувало и преди робството.
Краят на XIV век. Раздирана от вътрешни социални борби, слаба централна власт и военна организация, българската държава става лесна плячка за турските нашествия. Русенският край пада под турско робство през 1388 г. Общата участ не отминава и земите около Тръстеник. Животът в селото временно замира. То става една от неустановените мезри*** в Русенския край. Подложено на изтребление и асимилация, населението търси по-сигурни места за заселване. Жителите от селището в местността „Черновода" намират спасение в Балкана. Старите хора от Тръстеник разказват, че в началото на робството в селото имало махала, заселена само от нашественици.
След установяването на османската власт, селищата са предадени като служебни ленове - хасове*** или зеамети*** на известни турски военачалници и държавници с цел да се запазят доходите, които се получават за сметка на официалната османска власт. Населението в Тръстеник е обложено с многобройни данъци, които плаща на охраната от крепостта Чернови (Червен).
Откритите най-ранни писмени сведения за Тръстеник датират от средата на XV век***. В този регистър селото се споменава като тимар на Хасан и Дурак от охраната на Никополската крепост: „Село Тръстеник; мюсюлмани: домакинства - 16, приход 2 800 (акчета***)".
В регистър от XV век Бистра Цветкова споменава за селото Дойран обасъ (дн. с. Дойренци), като го локализира в Ловешка околия. В по-късен регистър от XVI век, чието съдържание е много близко до това на по-гореспоменатия регистър, село Тръстеник се споменава като „мезрата Дойран обасъ", зачислена под името Тръстеник, към тимара на Хамр, брат на Инехан, през 70 те-80те години на XV век и се локализира като владение в пределите на Русенска околия, с уточнението, че се намира във „вакъфа"*** Чернови (Червен). Може би става въпрос за името на мезрата в местността „Черновода". Яснота в разминаването на двете локализации може да внесе едно по-задълбочено бъдещо проучване.
Първите десетилетия на робството в селото живеят турци и асимилирани българи. По тази причина то дълги години запазва турския си облик и е едно от селищата в района с най-малък брой християнски домакинства. Тази картина се запазва до средата на XVI век.
По-късно необходимостта от по-голямо производство на хранителни продукти за изхранване принуждава завоевателите да заселят в района християнско население. Сред новите заселници в селото вероятно има и потомци на местното население преди робството.
После идва времето на кърджалийството. Тръстеник по това време е едно от малкото привилигировани села, защото години наред аян на Русе е Омер (Омар) Тръсте-никлиоглу, родом от знатно тръстенишко семейство, а от 1795 г. неговият брат Ис-маил Тръстениклиоглу, завземайки русенското аянство, след смъртта на своя брат, става един от най-влиятелните управници в Османската империя. Притокът на християнско население в селото се увеличава.
За съществуването на християни в селото говорят данните за приходите от селища и чифлици, зачислени под формата на тимари за издръжка на соколари и ястре-бари, публикувани в османски регистър от средата на XVI век***. В списъка фигурират: „Джемаат*** на каяджиите - шахинджии***: Стойо, син на Радич; Стойко, син на Радич; души - 2; От джемаата на синовете им: Пено, син на Радич; Мирко, син на Стойно; Никола, син на Стойно; Мали, син на Стойно; Мирко, син на Стойно; Иван, син на Стойно; От джемаата на чакърджиите: Радослав, син на Иван; Стойно, син на Храно; Недялко, син на Стоян; души - 3; От джемаата на синовете им: Пено, син на Храно; Димитри, син на Радослав; Петри, син на Радослав; души - 3". Тази привили-гирована категория, изпълняваща специални поръчки за местната власт, е успяла да запази българската си самоличност. За това говорят имената, изредени в цитирания текст. Регистърът ни дава и информация за структурата на тази категория население - а именно - нейният потомствен характер.
Близо половин век по-късно за периода от 1619 - 1656 г., обаче в селото няма регистрирани християни***. Само през периода 1656 - 1657 г. в селото има 2 немюсюл-мански домакинства и отново след това при преброяване от 1663 до 1670 г. селото се населява от мохамедани. За същия период в съседните села броят на немюсюл-манското население е съответно - за село Пиргово - 62, а за село Мечка - 46 души.
Едно от предположенията за това демографско явление, е засилената ислямиза-ция на населението.
Друго обяснение може да бъде фактът, че ако „раята" в селото е запазила своя „статут" на „привилигирована" категория население, тя е освободена от поголовен данък, срещу ангажимента да изпълнява специфична селскостопанска или военно-полицейска тегоба, поради което тя не влиза в числото на изброяваните данъкоплатци.
Руско-турските войни от 1773 - 74 г. и по-късно от 1806 - 12, когато Русенският край става арена на военни действия, довеждат до миграционни процеси при мюсюлманското население (в по-малка степен при християнското), а се увеличава притокът на българи към русенските села, в това число и към Тръстеник - от Балкана и най-вече от Габровско.
Така в началото на XIX век народностният състав на селото се променя за сметка на нарастващия български елемент.
Разтревожена от този факт, непосредствено след Кримската война от 1853 - 55 г.. по споразумение с руското правителство, турската империя заселва в селата от русенския регион, включително и в Тръстеник, татари, а в района на някогашната мез-ра и черкези. Раздадени им били безплатно земи - ниви и пасбища, а българите им построяват кирпичени къщи - „бордеи", покрити със слама. Съотношението между християни и мюсюлмани отново се променя в полза на вторите. Започват и нови по-мохамеданчвания.
Старите хора от селото разказват, че българите много страдали от своеволията на черкезите, които обитавали местността „Черновода". Ако българин се осмелял да отиде в черкезкото селище, жив не се връщал. Черкезите яздели хубави, породисти коне, с които лесно нападали българите, отвличали младите и хубави жени, а също и добитъка. За да се спасят от набезите на черкезите младите тръстениченки често се укривали в местността „Гьолджук дере", където имало ливади с буйна растителност.
Дядо Петко Керев разказва по спомени на своя баща, че когато русите минали Дунава, черкезите нападнали българската махала в селото. Затворили много от селяните в плевнята на Григор Иванов и съседа му Еньо, като преди това разграбили къщите им. По-късно затворените селяни били освободени от първите пристигнали казашки кавалерийски части. Бащата на дядо Петко успял да избяга в село Горно Абла-ново. А съпругата му, с малко дете, вероятно по-големият брат на дядо Петко, се скрила на тавана на къщата и там прекарала няколко страшни дни. Нейният баща също се скрил, но не издържал дълго време и излязъл от укритието си. Черкезите го хванали и пребили от бой.
Селото не е опожарявано в края на войната, както е станало с някои съседни села.
Част от черкезите избягват по посока на гр. Русе, след което се изселват окончателно от селото, а други са избити от местното население.
4. Руско - турската освободителна война и Тръстеник
Руско - турската война от 1877 - 1878 г. е завършекът на многогодишните борби на българския народ за освобождението му от османско иго. Пиргово, Мечка, Тръстеник, Обретеник, Кацелово, Бяла и много още селища в Русенския край, са свидетели на героизма на руските войни - бендерци, ахтирци, тирасполци, азовци, украинци, героизъм, който не отстьпва на този при Шипка и Плевен.
Срещу Източната турска армия в този регион се сражава Русчушкият (Източен) отряд, в който влизат XII и XIII армейски корпуси, с обща численост 75 000 бойци, под командването на княз Алексанър Александрович - бъдещият цар на Русия -Александър III. Отрядът има за задача да отстоява на напора на турските войски в района на градовете Русе - Варна - Шумен - Силистра38. Русчушкият отряд преминава Дунава на 3 юли 1877 г. Отрядът настьпва към градовете Бяла и Русе. Командир на XII корпус е княз Владимир Александрович, а на XIII - ген. Ган, заменен по-късно от ген. Дондуков - Корсаков. Началник на щаба е ген. Вановски.
Руските войски, без особена съпротива, преминават река Янтра и превземат град Бяла, след което се разполагат на открито поле по протежение на фронтовата линия по река Лом и около селата Мечка, Тръстеник, Иваново, Пиргово, Обретеник, Сваленик и др. Сраженията, които стават тук, до голяма степен определят изхода на войната. Русчушкият отряд има задачата да отблъсне 100 000 : Източна турска армия под командването на Мехмед Али паша. Численото надмощие на турската армия и създава благоприятната възможност да нанесе решителния удар над Русчушкия отряд, но нерешителният Али паша не използва това положение. Едва след пораженето при Шипка, в края на септември, той започва да действа. Но и двете му атаки са неуспешни. Опитите на Мехмед Али паша, а по-късно и на сменилия го като главнокомандващ Сюлейман паша, да пробият фронтовата линия и да отидат на помощ на обсадения Плевен, завършват неуспешно ".
В продължение на няколко месеца XII и XIII корпуси отстояват силните атаки на неприятеля. Най-решаващите и ожесточени сражения в този район се водят на позицията Мечка - Тръстеник на 26 ноември и 12 декември 1877 г. Сраженията са съпроводени от крайно лоши атмосферни условия - в началото - дъжд, след това - поледица, а накрая обилен снеговалеж и виелица.
При сражението на 26 ноември срещу русите е насочена 30 000 турска армия, под командването на Сюлейман паша, а за отбраната на тази позиция русите разполагат само с 15 000 бойци пехотинци, начело е княз Владимир Александрович. Противникът насочва значителни сили срещу главната позиция при село Мечка. Придвижването се съпровожда от силен пушечен огън. Когато турците се приближава г на 150 крачки, русите се вдигат на атака и ги отблъскват. Следващият удар е насочен срещу центьра и десния фланг, но с спрян от силния удар на руските войски. Те отбиват неприятелските атаки и преминават в 11 - часова контраатака, като успяват да овладеят отново село Мечка. Турците са изтласкани и от село Пиргово и на 26 ноември главната позиция при Мечка е възвърната.
След като планът на Сюлейман паша да извърши пробив в Русчушкия отряд се проваля, след близо двуседмично приготовление, той се подготвя за повторна атака на руските позиции. Този път той зръгва с двойно по-голяма армия от 46 440 войници. Руското командване узнава за намеренията на противника и бързо организира силите си за съкрушителен удар, който решава изхода на военните сражения в този район.
При второто настъпление на 12 декември руските позиции са разположени на североизточните височини край село Тръстеник, а турците заемат позиции на височината при хан „Гюр чешме". През този ден село Мечка е атакувано 6 пъти. Поведението на руските войници е „повече от похвално". Тона сражение е едно от най-успешните в стратегическо отношение.
Двете сражения при Мечка и Тръстеник са увековечени и с подарената на Александър Александрович от руския император златна шпага с надпис: „14 и 30 ноември 1877" (датите са по стар стил).
Всички по-големи сражения са извоювани с цената на немалко жертви. От страна на русите те възлизат на около 371 души - войници и офицери. След сраженията убитите и ранените са събирани от доброволци - българи, в това число и тръстеничени. Русите били погребвани в общи гробища (в старите български гробища), а турците -в общ ров. Този ров днес тръстеничени наричат „манафски гробища", тьй като в турската армия тогава служели и араби, наричани от народа ни „манафи".
Местата на руските позиции личат и днес. Западно от селото има голяма поляна, осеяна с тревясали окопи, която хората наричат "Лагера". През зимата на 1877 - 78 г. там лагеруват руските войници.
Село Тръстеник е освободено на 11 юли 1877 г43 Старите тръстеничени си спомнят, че по Петровден селяните вече си возели снопите. През време на боевете голяма част от населението се разбягва из околните села - Обретеник, Екзарх Йосиф, в югозападна посока.
Въпреки суровите зимни условия населението оказва помощ на русите като им показва подстъпите към турските позиции, изпълнява разузнавателни задачи, осигурява им храна. Марин Цанев разказва за участта на своя дядо, който след идването на руските войски обикаля няколко села, уж да търси изчезналите си волове. Навярно е имал задача от руското командване да разузнае позициите на турските военни части, защото добре, говорел турски език. Обиколил селата Иваново, Божичен и Щръклево, но бил заловен от турски военни стражи, които му напеели жесток побой, от който той скоро починал.
Мястото, където руските войски остават на позиции през решаващата зима на 1877 - 78 г., днес е известно с името „Табята".
Известно време през същата тази зима в селото живее княз Александър Александрович. Той приспива в къщата на Обрешкови, която тогава е най-добре уредената в селото. Баба Яна Обретенова Бодурова разказва, че свекърва и шила дрехи на руските войници, а те подарили на сина и (мъжа на Яна) калпаче, което се пази в семейството като скъпа реликва.
Русите се възхищавали от героизма и себеотрицанието на българите. Старите хора от селото разказват как веднъж княз Владимир Александрович видял на чешмата в селото буйно конче, което стопанинът му трудно удържал. Усмихнал се князът и казал: „Вие, българите, сте като това конче - буйни и непокорни!".
На прощаване (според преданието) князът подарил на тръстеничени една торба със сребърни рубли, които дал на Григор Григоров, наричан от селяните „чорбаджи Григор" (той става и първият следосвобожденски кмет на селото), със заръката тръстеничени да си построят нова църква.
Непосредствено след войната по местата, където са се водили сражения, (в селото и околностите му) са издигнати 7 паметника.
През 1907 г. княз Владимир Александрович посещава България по повод официалното откриване на паметници в различни краища на България. След град Бяла той посещава и село Тръстеник, където селяните го посрещат с просълзени от радост очи.
5. Тръстенишкият бунт
Селското движение, проявило се най-силно в края на XIX и началото на XX век, намерило израз в кървавите бунтове и стремежа на селяните да се обединят в собствена организация, каквато е БЗНС, не е случаен и изолиран факт в нашата нова история. Свързано е с аграрните отношения в страната след Освобождението.
В историята на България 1900" година с известна с масовите протести на селското население - селските бунтове против въведения в началото на 1899 г. от правителството на Либералната партия на Васил Радославов натурален данък -„десятък".
През декември 1899 г. в Плевен е основан БЗС. Новосъздадената организация веднага се включва в политическата дейност и в борбата срещу буржоазните партии и политиката на правителството. Селските бунтове са първото изпитание за БЗС. поставил си задачата да изразява и защитава интересите на онеправданите селски маси. Своята прогресивна дейност съюзът осъществява чрез дейците си, които организират митингите, застават и начело на избухналите бунтове против десятъка.
В протестното движение от самото начало до неговия край русенските селяни са едни от най-активните. Митингите против десятъка започват още през 1899 г. През месец декември същата година избухва протест в с. Червена вода, а на 10 и 18 февруари следващата година и в гр. Русе. Властта не обръща внимание на това недоволство, за нея това са прояви на „сонаджии и размирници".
Вълненията в Русенско през 1900а година достигат кулминацията си с бунтовете в селата Красен и Тръстеник през месец април. Още през месец март в Тръстеник съществува напрежение. Недоволството на селяните от кмета Тотю Пискюлев и неговия помощник - „яростни защитници" на натуралния данък, се изразява в публично осъждане на действията им и се иска общинският съвет да бъде разтурен и заменен от тричленна комисия.
На 3 април Окръжният управител изпраща заявление до селяните от Тръстеник, заедно с подписания от тях протокол до Русенския околийски началник, с предложение да се извърши разследване там; на подписалите се съобщава, че „общинският съвет трябва да функционира, докато проблемът се разреши по реда, предвиден по Закона за селските общини".
Като не оценява размера на недоволството на селяните, Околийският управител Марин Петков, е прозвището Мечката, груб и деспотичен човек, проточва разследването десетина дни. Когато на 14 април той идва в селото, намира близо до кръчмата на Дечо Консулов 20 - 30 селяни със знаме, на което е изписано: „Долу номоне-то.
В присъствието на местния свещеник са разпитани около 50 селяни и управителният съвет стига до извода, че „кметът никак не е пренебрегвал обязаността си, че не е турял в опасност интересите на общината, че оплакването е неоснователно... че молбата за отстраняването на кмета трябва да остане без последствие, дори заплашва инициаторите е лична разправа".
Недоволството сред тръстеничени се засилва, причина за което е затвърдилото се у тях убеждение, че техните искания няма да бъдат удовлетворени. Група селяни, начело с Дечо Консулов, Марин Иванов и Али Чаушев, изгонват кмета Тотю Пискю-лев от общината, запечатват канцеларията и вземат общинския печат49.
Тези събития довеждат отново на 17 април в село Тръстеник Русенският околийски нач&гшик и 25 стражари. На всеки 10'" километър от Русе до селото поставят по един конен стражар за бързи съобщения в случай на нужда. Арестуват заподозрените, нанасят побоища, оскърбяват селяните. При Околийския началник идва, заедно с шестте си деца, Руса Митева Анева с молба да бъде освободен несправедливо арестуваният й съпруг. Началникът се отнася грубо е нея и децата. Случилото се става достояние на хората от селото. Това прелива чашата на народното търпение. С помощта на около 200 души селяни от съседните села Пиргово, Мечка и Щръклево фъс-теничени се саморазправят със стражарите, като ги обезоръжават, превземат общината, набиват Околийския управител и го изхвърлят през прозореца на кметството". Побой е нанесен и върху полицейския пристав, писаря и кмета, който е хвърлен през четириметровия балкон на сградата.
Още същия ден Окръжният управител изпраща писмо до коменданта на град Русе, в което иска една рота войници за Тръстеник в помощ на полицията.
Събитията в Тръстеник изпреварват желанието на властта да потуши бунта в зародиша му. Изплашена от развитието на събитията, тя изпраща в селото отряд от две сборни роти от Русенския гарнизон. Началник на отряда е подполковник Ст. Георгиев.
На 18 април сутринта войската с вече при хана край село Тръстеник. Тук пристигат и Окръжният управител, прокурорът при Окръжния съд, един съдебен следовател и градски лекар. Селото е обградено от една рота войници, а втора остава в резерв край хана. През целия ден на 18 април прииждат селяни от съседните села. Броят им нараства и надминава 2500 души.
Същия ден в 830 часа Окръжният управител изпраща в Тръстеник двама полицейски пристави, и десетина стражари, за да арестуват виновниците от бунта, но акцията претьрпява неуспех, поради съпротивата на селяните. Военното командване все още не се решава да накара войниците да стрелят (по-голяма част от тях са от селски произход) срещу техните бащи и братя.
Командването на войската и полицията прави опит да накара селяните да отстъпят. С два взвода, няколко стражари и пристави в Тръстеник отива капитан Янакиев. След дълги преговори селяните предават оръжието и трупа на убития стражар, но отказват да предадат своите ръководители. Те поставят условие: арестуваните да бъдат придружени до Русе от всички събрани селяни. Това не се харесва на властта и принуждава военното командване да използва силата на оръжието. Такова е и нареждането на министър Радославов.
Вечерта на 18 април събраните в Тръстеник и околностите му селяни вече наброяват 5 000 души.
Кулминационната си точка бунтът достига на 19 април. Въстаналите селяни решават да тръгнат за Русе, за да изразят пред окръжната власт своето недоволство. Това довежда до сблъсквания с войската, която няма избор. На левия фланг започва престрелка. Въпреки дадената команда за стрелба от поручик Цанев, войниците стрелят във въздуха, а когато са обградени, се предават заедно с оръжието си. Стрелят „на месо" само офицерите и полицаите. Има убити и ранени селяни, както и ранени офицери ***.
В този момент на помощ на полицията и войската пристигат два ескадрона от Търновския гарнизон - събират се над 1 000 добре въоръжени пехотинци, кавалеристи и полицаи, но и това не променя събитията. Селяните успяват да разбият командния пункт. Започва сражение. Но постепенно слуховете, че ще дойдат цели полкове, за да смажат метежа, изплашват селяните, които започват да се разколебават и отстъпват. Без достатъчно оръжие и лишени от добра военна организация, те не могат да се противопоставят на голямата военна сила. Ето защо през нощта на 20 април започват да се разпръскват. Заловените войници те пускат, връщат и отнетото от войската оръжие.
Съдбата на Тръстенишкия бунт е решена. След разпръскването на събраните селяни властта взема сурови мерки за сплашване на населението в окръга. Арестувани и изпратени в Русе са участвалите във въоръжените сблъсквания селяни от Тръстеник. Щръклево, Басарбово, Кулата и др.
На 20 април правителството обявява военно положение в Русенска, Търновска, Горнооряховска и Разградска околии. До 28 април броят на арестуваните селяни достига цифрата 270. Повече от 500 души минават през Русенския полицейски участък. Въпреки строгите мерки, които властта предприема, организаторите на бунта Беню Кръстев от село Мечка, Дечо Консулов и Митьо Анев от Тръстеник, Илия Братоев от Пиргово и др. успяват да се укрият и по-късно да се прехвърлят в Румъния.
Равносметката от жертвите и пострадалите в бунта е: освен гореспоменатите арестувани, селяните дават трима души убити55. От Тръстеник няма убити, а от полицията и войската има един убит, тежко ранен е капитан Динов, леко ранени поручик Цанев и един войник.
Във въоръжените стълкновения със силите на властта сред селяните вземат участие и много членове на Земеделския съюз. Тяхната по-висока политическа зрялост има важна роля за активността им в борбата и за водещата им роля в нея.
Събитията в Русенско стават известни в цялата страна. В тяхна подкрепа се обявяват всички демократични сили. Това принуждава правителството да се откаже да съди хилядите селяни, участвали във вълненията. Към края на месец юли в района е въдворено спокойствие. В Тръстеник, както и в цялата страна, държавата събира натуралния данък върху реколтата от 1900 година.
На следващата година десятъкът е премахнат окончателно.
* * *
Спираме нашия исторически разказ. Но историята на Тръстеник не свършва до тук. Тя продължава... Пишат я поколенията, които идват след нас - необ-ременени от страстите на времето, по-трезвомислещи. И нека времето отмие това, което не заслужава да бъде записано и остане това, което трябва да се знае и помни, защото смисълът на словото е да бъде истинно. В това е неговата ценност.
== Религии ==
== Културни и природни забележителности ==
На територията на селото има четири паметника, свързани с [[Руско-турска война (1877-1878)|Руско-турската освободителна война]], както и два паметника, свързани с [[Тръстенишки бунт|Тръстенишкия бунт]] против [[десятък]]а и един паметник на загиналите във войните за национално обединение. В сградата на старото кметство има исторически музей.
1. Училище
По сведения в летописната книга първото училище в Тръстеник е открито през 1874 г. Единственият учител по това време е 50 гроша годишна заплата е Панайот А. Кържилов. Сградата, в която се намира, е един частен зимник. Учениците пишат с калеми на плочки и седят на пода. Обучението е по „взаимоучителната метода". През 1875 г. училището е преместено в църковната постройка. На следващата година заплатата на новия учител Димитър Трявналиев е увеличена на 200 гроша. По съвместителство той пее и в( църквата. По време на Руско-турската война от 1877-78 г. училището е затворено. През 1879 г. близо до тогавашната църква е построена специална сграда и през новата учебна година училището се помещава в собствена постройка, а учител е някой си поп Христо. От 1883 до 1890 г. е назначен Коста Пашов, който учи децата от селото срещу 600 лева годишна заплата и храна от населението. По това време е въведен четиригодишен (курс) клас на обучение. През 1916 г. се открива и I (V) клас, а учител е М. Петрова.
С течение на времето нуждата от по-голямо и по-хубаво училище става неотложна. Тогавашните управници категорично отказват, каквато и да е помощ. Тръстени-чени решават сами, със собствени средства и сили, да построят училище. Започват строежа, и тъкмо довършват зидарията, избухва Първата световна война. Строежът е спрян.
Сградата е завършена с много трудности едва през 1922 - 23 г. Същата година се открива и II (VI) клас, а за директор е назначен Колю Савчев. През същата учебна година е открито и турско училище в селото. Две години по-късно е въведен и III (VII) прогимназиален клас.
На 19 февруари 1929 г. учителите и учениците за пръв път честват патрона на училището - Васил Левски.
През 1944 г. за директор на училището е назначен Пенчо С. Иванов. По негова инициатива за няколко години са построени гимнастическа площадка, футболно и волейболно игрище.
През 1960 г. турското училище се обединява с българското.
От учебната 1961 - 62 г. е открит и става задължителен и последният IV (VIII) клас.
На 24 септември 1948 г. към училището се открива първата детска градина в селото. Заниманията с децата се провеждат в дюкяна на Иван И. Шекеров, а първата детска учителка е Иванка П. Данева.
2. Читалище
От 1902 г. потребителната кооперация в Тръстеник организира периодични четения или т. нар. „народна читалня'', в която свободно могат да се четат абонираните от кооперацията няколко заглавия вестници и списания.
През 1925 г. в селото е организиран земеделски курс. В края на годината курсът завършва с тържествено събрание в дюкяна на Иван Тотев. На това събрание е подета инициативата за основаване на читалище. Пусната е подписка за набиране на средства за закупуване на литература и абонамент на вестници и списания. Някои местни учители подаряват лични книги за бъдещата читалищна библиотека. За няколко дни от доброволни дарения са събрани около 2 000 лева. С част от парите чита-лищтният съвет купува книги и абонира няколко заглавия вестници и списания. За читалнята на библиотеката е наета стая в дюкяна на Петко Хвърчилков.
На 15 декември същата година се провежда учредително събрание, на което е избран Управителен съвет на новосформираното читалище, а за библиотекар и домакин едновременно е назначен Кръстю Козумов.
През 1958 г. започва строежът на читалищен дом. Поради липса на достатъчно средства сградата е завършена едва през 1963 г. и официално открита на 2 юни същата година. За тръстеничени това е събитие от изключителен характер.
Постепенно към читалището се сформират няколко самодейни колектива: театрален, танцов и естрадно-сатиричен състави, естрадно-духов оркестър, два хора, битов ансамбъл.
* * *
Най-старият самодеен колектив в селото е театралният. Създаден е през 1925 г. по инициатива на учителите Борис и Гица Малчеви. Към тях се присъединяват и младежи от селото. Започват да изнасят пиеси, организират вечеринки. Първата пиеса „Луди млади" е изнесена на 27 октомври в сградата на училището. Поради „големия интерес" от страна на местната публика, пиесата е представена още веднъж в края на декември същата година.
Условията са лоши, няма дори помещение за репетиции. „Актьорите" репетират в училищните стаи или в частни домове, а представленията си изнасят в училищния коридор. Няма и сцена. Всеки път преди представление, самодейците строят нещо подобно на „сцена". За целта използват големи дъсчени порти, а за да повдигнат сцената на метър от пода, поставят портите върху приспособени скели, останали от строежа на училището. Липсват и декори. Ръководителката на състава, Гица Малчева, ги прави от бяла амбалажна хартия, като сама ги рисува. Тези т. нар. „декори" се ползват най-много за две - три представления, защото бързо се износват. Необходимият реквизит участниците си осигуряват сами. За завеси се използват юргански чаршафи, прикрепяни на кълчищни или ленени върви. Има случаи, когато тези върви се късат по средата на представлението и тогава публиката се залива от смях. За грим използват сажди, а направените от вълна мустаци и бради, залепят е помощта на разтворен в етер „чамсакъз" - дъвка. За публиката се осигуряват пейки, столове и дъски.
Дългогодишни участници в театралния състав са: Борис и Гица Малчеви, Никола и Радка Савчеви, Игнат Копев, Георги Цанев, Минка Цонева, Невяна Генова, Петко Братованов, Богомил Богданов, Гицка Петкова, Петко Гецов, Трифон Трифонов и др.
* * *
През 1946 г. по идея на учителката Гица Малчева към местното читалище се сформира хор от 32 девойки и младежи. Дотогава в селото има един малък учителски хор. Новият хор непрекъснато увеличава състава си, а скоро печели и първите си награди.
От 1953 г. хорът има нов ръководител - младата учителка Евангелия Капитанова. Оформя се идеята да се организира женски хор. Събират се около 60 души певци и двама гъдулари. Колективът изнася концерти в селото, участва в национални прегледи, печели много награди.
През 1957 г. броят на участниците е вече 130 певци, 7 гъдулари и 6 кавалджии, и хорът се оформя като битов ансамбъл, чийто дългогодишен ръководител е Борис Василев, заменен по-късно от учителя Петко С. Пейков. Любимите песни на участниците в него са: „Полегнала е Тудора", „Горице ле, лилянова", „Пиленце пее", „Слънцето трепти захожда".
Близо десет години по-късно, през 1968, под ръководството на учителя Петко С. Пейков се сформира хор на механизаторите. Изявите на мъжете самодейци е повече от успешно, но поради липса на средства, хорът просъществува само една година.
* * *
Идеята за създаване на танцов състав в Тръстеник се заражда в началото на петдесетте години, когато местното читалище трябва да се представя на преглед по художествена самодейност. По този повод е сформирана малка танцова група, която заучава две хора и един казачок. Но истински танцов състав се сформира едва през 1956 г., когато с това се заема Тодор Д. Кулчев, а по-късно Димитър Н. Бойчев. Не закъсняват и успехите от окръжни прегледи на танцовата самодейност. В репертоара на състава се включват: „Добруджански опас", „Куцата", „Шопско хоро", „Женска ръченица", „Добруджанска ръченица".
Дългогодишни участници в него са: Ангел 3. Петков, Тодор П. Минков, Димитър Г. Бойчев, Димитър Н. Бойчев, Иван Г. Бойчев, Лиляна Стойчева, Маринка Т Маринова, Тодорка Г. Калинова и др.
* * *
През 1964 г., по инициатива на читалищното ръководство, в селото се сформира духов оркестър. Закупени са, с читалищни средства, комплект ударни инструменти, акордеон, два саксофона, два кларнета, две флигорни и един тромпет. Така се започва. Първите музиканти в новосформирания оркестър са Алайдин Исмаилов, Божидар Недялков, Иван Радков и Георги Цанев.
Скоро към групата се включват и певиците Ганка Алскова, Иванка Шекерова, Руска Баева, съставът непрекъснато се попълва. От следващата година съставът започва да изнася концерти в селото. От 1970 г. духовият оркестър постепенно започва да се оформя като естраден.
3. Музейна сбирка
По инициатива на родолюбиви тръстеничени и със съдействието на специалисти от Русенския исторически музей, през 1966 г. е създадена музейна сбирка в селото. Тя се помещава в сградата, в която по време на събитията от 1900" година, се намира общинската управа на селото. След основен ремонт на сградата в нея се разполагат три раздела: исторически, икономически и етнографски.
В историческия раздел са представени исторически документи, снимки, факси-милета и репродукции, отразяващи събитията в Русенския край по време на Освободителната руско-турска война през 1977 - 78 г. и по време на бунта против десятъка през 1900 та година.
В икономическия раздел се съхраняват предмети, свързани с обработката на земята: диканя, плуг, рало, търмък; сечива и пособия, ползвани при различни занаяти и домашни дейности: чекрък, стан, дарак.
Интерес представлява етнографският раздел, в който могат да се видят женски и мъжки носии, накити и украшения, много снимки, музикални инструменти. Обзаведена е и стая, която възсъздава битова обстановка в старото тръстенишко семейство от XIX век.
4. Църква
Най-ранните сведения за църква в селото са от 1870 г. Тогавашната църква - параклис2 се намира на същото място, където е и днес, и с построена от измазан плет. От това време е запазено казанче за кръщаване с надпис „1871 г. Ив. Доб.". Инициалите са името на дарителя.
По време на Освободителната война руските войници, които презимуват през 1877 - 78 г. в селото, събарят църквата от плет и на нейно място построяват друга от кирпич. Вместо камбана използват дървено клепало.
След Освобождението, когато русите напускат Тръстеник, княз Александър Але-ксандрович оставя, според преданието, на тогавашния кмет Григор И. Григоров една торба руски сребърни монети, за да си построят тръстеничени по-хубава църква.
Новата църква, е построена в периода между 1885 - 1890 г.! и е от камък и тухли. Освещаването и става на 14 октомври 1893 г. (ст. с), а нейна покровителка става Св. Параскева, чието име църквата носи и днес. До днешния си окончателен вид сградата е преустройвана още два пъти. През 1924 г. е издигната камбанарията и е направена специална стая за кръщаване.
Още през 1878 г. е създадено църковно настоятелство, а тогавашният свещеник идва от съседното село Пиргово. От 1880 до 1900 година се редуват свещеници, които идват от Две могили, Пиргово и други населени места. През 1900"'' година в селото е назначен местен свещеник - Петко Христов.
Днес в църквата се пазят 20 икони, рисувани през 1893 г. от зографа Цаньо Заха-рисв-младши, представител на Тревненската зографска школа.
== Редовни събития ==
| 