Мъртви души: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
кат |
Редакция без резюме |
||
Ред 2:
Авторът определя творбата си като "епична поема в проза". Руският писател [[Пушкин]] дава на Гогол идея за сюжета на романа.Гогол е имал намерението да напише трилогия,пресъздаваща в реално време ситуацията в Русия.От този замисъл е реализирана само първата част-''Мъртви души''.Авторът работи над творбата от 1835 до 1841 г.,като тя излиза от печат през 1842 г.''Мътрви души'' е определян като роман-поема.Роман е,защото притежава мащабност и всеобхватност на описаните явления.Поема-наситена е с лирически отстъпления,имащи поетична тоналност и патетичност.
През 1835г. Гогол започва творбата на своя живот „Мъртви души”. Същата година „Ревизор” се проваля на сцената и авторът заминава за чужбина. Март 1837г. пристига в Рим. Такъв роман не може да бъде написан в родината – да схване отдалече душата. Това обяснява огромните пространства, в които човек се губи и не може да се намери – безкрайността на самата човешка душа. Той успява да обхване цяла Русия и достига до обобщителния жанр на „Мъртви души”. Основава се на поетическия жанр – подобно решение е провокирано вероятно от Пушкиновия прецедент – от обратното да внуши истината. Поема в проза, както Пушкиновия роман в стихове „Евгени Онегин”. Уникалност на творбата, отделяща я от руската проза, текстът е изграден на основата на лироепическия, поетическия епос. Обединява както широтата на епическото начало, така и емоционално-сетивната поетична образност на лирическото. Поетическото съпоставя епическото чрез лирическите отклонения. Лирическите късове са разположени равномерно в текста. Има едно епическо описание, но в текста тече и друга образност, която загражда част от епическото в трансценденталното. Получава се преплитане от епическо в лирическо начало в сложна трансцендентална връзка. Чичиков – проявява се като антигероя – с морална низост, но не може да се определи само като такъв – интересен персонаж. Чичиков се движи напред и надясно, като се получава една кръгова композиция. Редът на срещнатите помещици не е случаен – те са едни типове – всеки герой въплъщава една типология на човешката душа. Всяко едно име на персонажите е символично – Манилов от заманивать – привличам – привлича голямата муха Чичиков. В чертите на Манилов ясно личи една голяма сладостност, захаросаност, сантиментално-лигаво отношение – той е един розов философ, т.е. една посредственост на човешката природа. Каробочка – кутийка – тя всичко подрежда, до такава степен е ограничена в мисленето си, че е почти вещ. Ноздрев – ноздри, кучешки муцуни,- историческа личност, където се появи, става някаква история. Развей прах. Човек – отрепка, безотговорен към всичко. Собакевич – още по-голяма степен на дехуманизация. Той е като една истинска мечка – има игра на думи – мечката срещу кучето – два символа, които се борят. Душата му е съвсем не там, където трябва – в тялото. По-скоро предметите, които го заобикалят, говорят вместо него, като че ли и те са приели душата му, а той се е превърнал в телесност, предмет. Плюшкин – парцал – той е най-възрастен, загубил собственото си име, че дори пола си. Същество, загубило семейството си и дори любовта към роднините си. В дома му всяка година се затваря по един прозорец и остава само един. Благата му се превръщат в прах – те се дематериализират. Той самият се превръща в една голяма дупка на човечеството, през която изтичат материалните му блага и се превръщат в нищо. Той е роденият, абсолютният нихилист. От очите му излизат мишки, като от дупки. Движението е спираловидно надолу в духовен план. Гогол опитва да спаси тези души. Искал е да напише трилогия – мъртви души, очистващи души, райски души. Всяка от тези души би могла да се спаси. Във всяка една от тях трябва да има нещо добро, което да възроди душата. Манилов е най-младият от всички. Той все още има време да се възроди, има семейство, имемние. Това е първата степен на деградация и е твърде близо до спасението. Каробочка вече е загубила семейството. Тя е ограничена в мисленето си, има двойнствено отношение към религиозното – двоеверието е и нейната трагедия. Ноздрев е загубил много повече от другите двама. Той не се обвързва с нищо материално и ако превърне това в свое верую, то би могло да го спаси. Той е единственият, който не продава души. Собакевич е още по-пропаднал. Той е човекът без душа. Но все пак той има едно качество – ако би опитал някоя наука, той веднага схваща същността на проблема – изключително практичен ум. Освен това всичко, което те имат като недостатък би могло да се превърне в качество. Плюшкин обаче вече няма време, няма семейство, няма порив, няма ум, няма никакви качества – дупка, през която изтича цялото битие. Като единствен път му остава един нравствен катарзис. Единственото, което може да го спаси е споменът за чувствата на младини и следователно покаянието преди смъртта. Покаянието пречиства душата и я спасява. Човекът живее, за да прави спомените си. Ние сме хора, обърнати към миналото. Нямаме понятие за сегашното и бъдещото. Споменът и съновидението са фундаментални понятия на РЛ на ХІХ век. Споменът възражда човека и нищо друго не е в състояние да го промени. Движението надясно е движение към смъртта, а обратното на часовниковата стрелка е движение към възраждането, към възхода. В запазената част от „Очистващи души” движението е подсказано, че е наляво – вече има някакъв тип възраждане. Чичиков, според биографията му, е бил с тъмен и скромен произход. Биографията е дадена накрая, за да не настройва читателя предварително. Намеква се, че той е с някакъв незаконен произход. Има огромна енергия и никога не се отчайва. Баща му му дава два съвета – да цени парата и да бъде много хрисим и възпитан в час, никога да не черпи приятелите си, а да ги кара да го черпят те. Успява да направи голямо състояние – от 50 копейки – 6 рубли. Това е „особено голям подвиг”. Преминава на служба, започва да се възкачва от най-ниското стъпало и стига до пречка – един чиновник, на когото не може да успее да се хареса чрез подмазване, но започва да ухажва възрастната му щерка. Приема чин като този на чиновник, изоставя я и продължава да расте в йерархията. Забогатява. Съд. Пропада и започва всичко отначало, доакто не му идва блестящата идея за закупуването на душите и залагането им в банката. Но той не е сребролюбец. Иска да създаде семейство и в последствие много се грижи за своето потомство. Авторът дава оценката – той не е герой, изпълнен с добродетели, ще речете – подлец. Първият автор, създал антигерой. Оценката се проявява и в отношението на другите персонажи към него. В духовен смисъл Чичиков е капитан Копейкин – типът малък човек. Те са с един и същ духовен статус – разбунтувалият се малък човек – опитват се по незаконен начин да забогатеят. Дали Чичиков не е преоблечен Наполеон? Можем да смятаме, че и Чичиков е Наполеон. Моделът на издигане при тях е горе-долу същият. Чичиков не е Наполеон, но подобно на него е много сходен с антихриста. Той е основното му демонично начало: 1. занимава се със закупуването на мъртви души; 2. той е абсолютната осредненост, абсолютната възможност да се превъплъти в каквото си иска; 3. цветовете в даден персонаж трябва да се четат като начина, по който се използват в иконографията – кафяво + лилаво – демоничните цветове на хтоничното; 4. той се отъждествява с много животни; 5. тръби нечувана, неземна песен. Чичиков служи в митницата – в духовен смисъл – митарствата. Малкото му име е Павел – един от служителите е Петраки. Петър и Павел – ловци на души – вече мъртви. Ковчежето събира списъците на мъртвите. При Гогол не човекът дава съдържание на името, а името съдържа цялата личност на човека. Това ковчеже е цялата противоположност на Ноевия ковчег. То носи не живота, а смъртта. Търсенето на извънсюжетни смислово-интуитивни символи на материала. На основата на антитезата мъртва – жива душа, понятието мъртви души минава в една друга смислова плоскост. То отвежда от сферата на сюжета към сферата на света, от областта на пряката в преносимата или волната семантика. Концепзията за умъртвяването на душата в руската и световна действителност е един глобален и извънвремеви проблем. Това рефлектира и върху композиционния замисъл. Замислян е в три тома. Три е сакрално нечетно число. Предполага се реход от низкото към възвишеното. Има три главни стадия на душата. В аспекта на триделността се прави паралел с Дантевата традиция ад, чистилище и рай. В православната традиция представата за чистилище липсва, тя е една по-късна представа, според която души, които не са съгрешили са между рая и ада, очистват се в чистилището и има вероятност да отидат в рая. Този път определя мястото на душата. Гогол говори за своята книга като за замисъл – сграда с три помещения с различон духовно достойнство. Преминавайки през тези пространства, душата ще се очисти или ще се поквари. Първият том ще изобразявя мъртвите души, вторият ще показва как ще се спасяват, процесът на тяхното очистване, третият ще представя вече чистите души. Тази сградае храмовата сграда. Гогол приема намерението чрез словото да създаде един храм, чрез тайнствено – мистичната поетика и душата на читателя всъщност ще извърви този пречистващ път. Тази книга ще спаси Русия и света. „Ако искате да промените света, променете себе си!” – Достоевски. Тази сграда съответства на църковния храм – първата част е притвор, втората – наосът, третата – олтарът. Нормалното читателско съзнание, четейки, успява да се преобрази, като тази структура изпълнява функцията на стенописите в храма. Дори и жанрово поемата е изградена по тази система. При Гогол за първи път е показана връзката между цвят в иконописната система и цвета на предмета, описан в текста – при него няма случаен цвят. От юни 1848г. започва втората част. Първата е завършена 1841 - `42г. През 1845г. рязко се влошава вярата на Гогол в преобразителната сила и очистващите функции на художествената литература. Тази криза разклаща вярата в законността на художествения труд. Дълбоката в своята същност религиозна криза преобразува самия характер на късното му творчество. В него има една непрекъсната борба. Започва да създава – към `47 - `48г. текстове, които имат малко общо с художествената литература. Започва да му се нрави повече принципът на декларативно – публицистичното излагане на идеите. Достига до по-голяма крайност – „Размисли за божествената литургия” – опитва да обясни тайнствата на човека – изцяло религиозен текст. Работаат върху втория том е много трудна – два пъти посещава „Оптина пустиня” – матастир - `50 и `51г. Това място е уникално, защото е обитавано от монаси - оптински старци – те не са затворени в себе си, а килийте са отворени за посещение. Те са своеобразни изповедници, които вдъхват не само вяра, а могат и да преобразят човек. Този манастир е посещаван от всички големи руски интелектуалци. Тези старци продължават традициите на исихазма, контрапункт на официалното монашество. В нощта на 11 срещу 12 януари 1852г. Гогол умира.
[[Категория:Руски романи]]
[[Категория:Книги от 1842 година]]
| |||