|
Знайте все, что есть [http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9%2C_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87 Михновский], знайте люди, знайте, да!
{{POV}}
[[Картинка:Fíbula aquiliforme (M.A.N. Madrid) 01.jpg|left|39px]]'''Готите''' са [[етническа група]], която в периода на [[Античност|Късната Античност]] обитава територии в [[Херодот|Херодотова]] (европейска) [[Скития]] от [[Панония]] на запад до северно от река [[Днепър]] и [[Черно море]] на изток и от [[Карпатите]] на север до [[Бяло море]] и [[Адриатическо море]] на юг, вкл. черноморското крайбрежие на [[Мала Азия]]. Около началото на [[4 век]] части от тях мигрират на запад към [[Апенински полуостров|Апенинския полуостров]], Южна [[Галия]] и [[Пиренейски полуостров|Пиренейския полуостров]].
Кроме того, есть [http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%A7%D0%A3%D0%92%D0%9A_%C2%AB%D0%92%D0%B5%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%8C%C2%BB ХЧУВК «Вересень»]
[[Image:Roman empire 395.jpg|thumb|400px|Провинциите на Римската империя към 395 г.]]
А ещё есть [http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%BB%D0%B1%D0%BE%D1%87%D0%B0%D0%BD%2C_%D0%9F%D1%91%D1%82%D1%80_%D0%A4%D1%91%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87 Болбочан, Пётр Фёдорович]
== Произход на готите ==
=== Според готския историк Йордан ===
Според родения в [[Тракия]] главен готски историк [[Йордан]](ес) (Йорнанд, † 552), именно '''гетите''', които за него са безспорните прародители на '''готите''', произлизат от [[Скандинавски полуостров|Скандинавския полуостров]], о-в "[[:en:Scandza|en:Скандза]]", около [[1490 пр.н.е.]] се преселват около устието на [[Висла]], а около [[1000 пр.н.е.]] - в [[Скития]] северно от [[Дунава]], (наречена от римляните [[Дакия]] 11 века по-късно) и части от [[Мизия]] и [[Мала Азия]]. В своя основен труд "''За произхода и деянията на '''гетите'''''" <ref name="Getica">"De origine actibitusque Getarum", Jordanis</ref> <sup>[[#Външни препратки|22]]</sup> Йордан разказва един мит за '''гетите''', които поели преди ''[[Троянската война]]'' с 3 кораба (около 150-200 души) на югоизток <sup>[[#Външни препратки|22]] </sup>, за да ... достигнат около 230 г. южноруските степи като голям народ - '''готи'''.
Я срал на [http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%8F:%D0%97%D0%B0%D1%8F%D0%B2%D0%BA%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D0%B0%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B6 русский Арбитражный комитет], они меня всё равно не засудят.
Нито един по-стар историк от Йордан обаче, започвайки от [[Херодот]] (* 484 пр.н.е. - † 425 пр.н.е.), не е съобщил за такова придвижване на '''гети''' (камо ли на '''готи''') от Скандинавия 2 хилядолетия преди раждането на Йордан. В същото време, както всички древни, така и всички съвременни историци са единодушни, че '''гетите''' са древен тракийски, респ. европейски скитски народ (Херодот), т.е. те не са нито скандинавци, нито германци, нито тюрки.
Обсуждайте меня [http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%B1%D1%81%D1%83%D0%B6%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0:%D0%9A%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D1%83%D1%81_%D0%9A%D0%B8%D0%BB%D1%8F здесь].
=== Теория за "германския" произход на готите ===
За развитието на "''Великогерманската идея''" през 17-18 век. "германският" произход на готите и "''[[готицизъм|готицизмът]]''" са били от особено значение. Така някои германски историци и техни последователи обявяват, че '''готите''' били различни източногермански племена, чиято прародина, според мита на тракиецът Йордан, е бил [[Скандинавски полуостров|Скандинавският полуостров]], митичният о-в "[[:en:Scandza|en:Скандза]]", по-точно [[Йоталанд]] и [[Готланд]]. След това тези "германски" готи достигнали чак до полуостров [[Крим]], където чак до 17-18 в. кримски "''татари''" говорели "''долнонемски''".
Русские администраторите [http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%8F:%D0%97%D0%9A%D0%90 здесь]
Според други германски историци, основаващи се пак на предания, '''готите''' са населявали към Новата ера областта около устието на р. Вайхзел (Висла), към средата на 2 век започнали да се придвижват на югоизток към [[Дунава]] и [[Черно море]], като изминавали по 50-60 км на поколение до към 238 г. По-късно те се обособили на два клона, разграничени от р. [[Днепър]] — [[вестготи]] (тервинги) и [[остготи]] (гройтунги).
Характерно за теоретиците за "германския" произход на '''готите''' е, че те не приемат Йордановото твърдение за '''гетския''' (негермански) произход на '''готите''', а само мита му за "скандинавския" им произход, като директно извеждат '''готите''' от Скандинавия, въпреки че едва след битката в [[Мизия|Горна Мизия]] през 269 г. започва да се налага понятието "'''готи'''" като заместител на "'''гети'''". До тогава тези племена са наричани от древните историци с общоприетите от дълбока древност единни етноними на народите в Европейска [[Скития]] - '''скити''' или '''гети'''.
Още [[Сен-Мартин]] <ref>"Histore du Bas-Empire par Lebeau", M. de Saint-Martin, Paris 1825 tome III, p. 324-325</ref> и [[Вилхелм Крафт]] <ref>"Die Anfânge dwr Christlichen Kirche bei den Germanishen Vǒlkern", Wilhelm Kraft, Erste Band, erste Abteilung, Berlin 1854</ref> отхвърлиха "скандинавския" произход на готите и приеха, че '''готите''' от Дунав до Днепър са старите тракийски '''гети'''. [[Якоб Грим]] <ref>"Ueber Jordanes. Philologische und Hystorische Abhandlung der Kõniglichen Akademie der Wissenschaften zu Berlin", Aus dem Jahre 1846, Berlin 1848</ref> също прие, че '''готите''' и '''гетите''' са един и същ народ, но продължи да твърди, че са "германци".
Съвременни историци, сред които [[Питър Хийтър]] <ref>Heather, Peter, 1998, ''The Goths,'' Blackwell, Malden, pp. 53-55.</ref> <ref>Peter J. Heather (1996): The Goths, Oxford, S. 11ff. </ref> <ref>Artikel Goten, in: [http://de.wikipedia.org/wiki/Reallexikon_der_germanischen_Altertumskunde „Reallexikon der germanischen Altertumskunde”], 2. Aufl., Bd. 12 (1998), S. 402–443, speziell S. 412</ref> и [[Майкъл Куликовски]] <ref>Kulikowski, Michael, 2007, ''Rome's Gothic Wars'', Cambridge University Press: Cambridge, pp. 54-56, 111-112.</ref>, също отхвърлят достоверността на историята на Йордан за скандинавския произход на готите. Както за готите, така и за самите [[германи]], досега не са намерени никакви археологически доказателства на територията на [[Швеция]] или на остров [[Готланд]], а митичният о-в „[[:en:Scandza|en:Скандза]]” въобще не е локализиран. Допуска се само възможността, готите да са се образували като ''"полиетнически съюз"'' едва на територията на днешна Полша <ref>[http://de.wikipedia.org/wiki/Germanen#Arch.C3.A4ologische_Untersuchungen Germanen: Archäologische Untersuchungen]</ref>.
Други водещи германски историци, макар и все още да не са отхвърлили "германския" произход на '''готите''', подчертават, че '''готите''' стават '''готи''' именно в Тракия, респ. без Тракия '''готи''' просто нямаше да има, като търсят общи културни корени с наследниците на древните тракийски народи.
: ''„Ако историята на тракийските готи и тази на готите в Тракия бъде извадена от общата история на готите, няма да остане нищо, резултатът ще е равен на нула. Би било все едно историята на Каролингите да бъде зачеркната от европейската история или тази на Бабенбергите - от австрийската. Тази теза не е преувеличена, тъй като почти всичко готско, което под каквато и да била форма е придобило по-ясни очертания, е възникнало на територията на днешна България. Ако от историята на готите извадите, примерно, само готския превод на Библията, направен от Вулфила, издигането на Аларих I за крал и възникването на вестготите, както и Свищовското кралство на Теодорих Велики, не би имало галско-испанско кралство на вестготите, нито италианско кралство на остготите със столица Равена, нито пръв превод на Библията на неантичен език. Не би имало също и готски заемки в славянските езици, в днешния баварско-австрийски диалект, нито дори думата “deutsch” (немски). В края на краищата, не би имало и писана готска история, тъй като Йордан(ес), авторът на запазената до днес “Гетика”, произхожда от Тракия...“'', ''[[:de:Herwig Wolfram|de: проф. д-р Хервиг Волфрам]], Виенският университет'' <sup>[[#Външни препратки|10]]</sup>
: ''„Изследвайки готите по българските земи, вие всъщност изследвате и първата страница в културната история на Швеция.”, д-р Ланс Мунхамър, Упсала''
Теориите за "германския" и дори "азиатския" (в историческо време) произход на '''готите''' са подложени на най-систематична и изчерпателна критика от няколко български и руски учени като проф. д-р [[Асен Чилингиров ]] <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|32]]</sup>, проф. д-р [[Георги Сотиров ]] <sup>[[#Външни препратки|7]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup>, проф. д-р [[Йордан Табов ]] <sup>[[#Външни препратки|23]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|29]]</sup>, проф. д-р [[Божидар Пейчев ]] <sup>[[#Външни препратки|15]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|20]]</sup>, проф. д-р [[Сергей Лесной ]] <sup>[[#Външни препратки|17]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|25]]</sup> и др., като всепризнат първопроходец в това дело е проф. д-р [[Ганчо Ценов]] <sup>[[#Външни препратки|1]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|2]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|3]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|5]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|6]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|31]]</sup>.
=== Автохтонна теория за скитския произход на готите ===
Още преди около 1 век българският историк проф. д-р [[Ганчо Ценов]], професор по стара история в Берлинския университет <sup>[[#Външни препратки|29]]</sup>, а преди това историк на българското Военно министерство, обърна внимание, че теорията за германския произход на готите почива само на гореспоменатите митове и предания и не е потвърдена нито от древните историци, нито от фактите. Позовавайки се на значителен обем древни източници, за първи път или повторно преведени и критично проверени от него, което впечатлило и получило признанието на германските му колеги, в своя основополагащ труд ''„'''Готи или българи'''“'' Ганчо Ценов доказва, че готите са наследници на гетите и че заедно с тях ''"българите се споменават не само преди славяните, но и преди хуните в Илирия и Тракия,... че българите са живели още през 350 г. покрай долния Дунав и южно от него във Византийската империя и че те са били един могъщ народ, не само в Мизия, но и в Тракия и Илирия"'', <sup>[[#Външни препратки|2]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|31]]</sup> <ref>''"Ценов излиза от една подробна проверка на '''източници, които мнозина от неговите предшественици едва ли са виждали'''. Той улеснява читателя, като отпечатва тези източници в оригинал...От същите източници се вижда, че '''българите са се намирали на юг от Дунава още 350 г., тъй че те не са дошли едва през 679 г. от Волга, а се споменават не само преди славяните, но и преди хуните в Илирия и Тракия, ... че българите са живели още през 350 г. покрай долния Дунав във Византийската империя, т.е. южно от долния Дунав и че те са били един могъщ народ, не само в Мизия, но и в Тракия и Илирия'''”'', [http://stahlhelm-wse.narod.ru/GANZ_REZENSIA.htm Hans Philipp, рецензия на "Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven"], “Philologishe Wochenschrift”, Heft 10/11, 14 März 1931</ref> и че българската държава не е основана "''в 679 г. от една шепа монголски българи''" <ref>''"Важни са приведените от Ценов факти, че българите са се намирали на Балканите от IV век насам, с които факти авторът е '''разклатил даже общото мнение за основаването на българската държава в 679 г. от една шепа монголски българи'''"'', Prof. Mayer, “Indogermanische Forschungen”, Heft 2, 1933</ref>. '''Гети''' е единният етноним на древните тракийски и илирийски народи, с който те, както и със '''скити''', са обозначавани от всички древни историци. И за Св. [[Паисий Хилендарски]] ''готи'' и ''българи'' са един и същи народ <ref>''„По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север...“'', Св. Паисий Хилендарски</ref> <sup>[[#Външни препратки|26]]</sup>.
'''Готи''' е названието на тракоилирийските [[гети]], респ. [[скити]] в периода на късната античност <sup>[[#Външни препратки|1]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|2]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|3]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|4]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|5]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|6]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|7]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|8]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|15]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|17]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|19]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|20]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|22]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|23]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|24]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|25]] </sup> <sup>[[#Външни препратки|27]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|29]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|30]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|31]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|32]]</sup>. В този смисъл те са стари европейски трако-кимерийци и келто-скити и не са нито скандинавски германци, нито азиатски тюрки. Наред с [[хунобългари|хунобългарите]], готите/гетите са фундаментален етнообразуващ компонент в българския етногенезис и предшественици на днешните [[българи]]. Мигрирайки, част от тях участват в етногенезиса и на редица други съвременни европейски народи.
В [[Британски музей|Британския музей]] се съхраняват от този период ръкописи на св. [[епископ]] [[Свети Йероним|Йероним Стридонски]] (* 331 - † 420), които съдържат европейската част на карта, изработена въз основа на картите на "''бащата на църковната история''" св. епископ [[Евсевий Кесарийски|Евсевий Цезарейски]] (Памфили, * 270 - † 338), на която е обозначена '''[http://web.hit.bg/bgsviat/Karta_Ieronim_4_v.gif Mesia hec & Vulgaria (Мизия тук е и България)]'''. Картата е открита от д-р Конрад Милер <ref>"Die altesten Weltkarten", Dr. Konrad Miller, Stuttgart, 1895, Heft III, Tab. 1</ref> и публикувана отново през 1910 г. от проф. д-р Ганчо Ценов <sup>[[#Външни препратки|2]]</sup>.
По същото това време се появява и етнонима на '''готите''' като заместител на етнонимите '''гети''' и '''скити'''. От този момент историята на '''българите''' и '''готите''' е неразривно свързана, те са съюзници и противници в едни и същи държавни образувания на Балканите и в Западна Европа, древните и средновековните историци често пъти използват алтернативно етнонимите '''готи''', '''хуни''' и '''българи''' за едни и същи исторически събития и едни и същи герои до пълното изчезване на етнонимите '''готи''' и '''хуни'''. Според проф. Карл Фритцлер <sup>[[#Външни препратки|9]]</sup> съвместните акции на '''готи''' и '''българи''' започват още през 1-2 век. Според готската митология (Йордан), хунобългарите дори произхождат от готите: ''хуните произлезли от готски вещици, прогонени в гората, където се съешили със зли горски духове'' <sup>[[#Външни препратки|22]]</sup>.
Според старите готски историци [[Йордан]], позовавайки се на [[Касиодор]] (* 490 - † 583), както и [[Приск]] "''готите не са [[Германци]]''". В своята история на готите ''„За произхода и деянията на '''гетите'''“'' <ref name="Getica"/> <sup>[[#Външни препратки|22]]</sup> Йордан няколкократно подчертава, че сегашните '''Gothos''' са някогашните '''[http://www.bukvite.com/images/teres/teres3.jpg Getas]''', респ. скити <ref>„''...quos Getas iam superiori loco Gothos esse probavimus, Orosio Paulo dicente''“, Jordanis</ref>. Същото твърдят и [[Амвросий]] (* ок.337/340 - † 397), [[:de:Philostorgios|de:Филосторг]] (* ок. 368 - † сл. 433), [[Павел Орозий]] (* ок.385 - † ок.420), а [[Клавдий Клавдиан]] (* ок.375 - † след 404) в “''De bello getico''” въобще не употребява "готи" <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup>. ''„Седемте скитски племена“'' от [[Панония]] до Черно море, за които говори [[Херодот]] (* 484 пр.н.е. - † 425 пр.н.е.), [[Свети Йероним|св. Йероним]] нарича ''„седем гетски или готски племена“'', които живеели на север, "понеже учените хора наричали ''гетите'' ''готи''" <ref>''„Et certe Gothos omnes retro erudii, magis Getas ... appellare ... Hae itaque septem gentes... aquiliones partem habitant.“'', St. Hieronimus</ref>.
Самите готски царе са се считали наследници и са се вдъхновявали от подвизите на тракийските царе, герои от ''Троянската война'' на тракийските народи през 13-ти в. пр.н.е., възпети от тракийските народни певци. Считат за свои предци тракийския Цар на Мизия [[Телеф]], син на [[Херкулес]], тракийската Царица на [[масагети|масагетите]] [[Томира]], победителката на персийския Цар [[Кир II (Персия)|Кир II Велики]], тракийските Царе, победили [[Дарий I]] и [[Ксеркс I]], тракийския Цар [[Ситалк]], победил със своите готи/гети атиняните и македонците. Гордеят се, че възкръсналият тракийски философ [[Залмоксис]] (* ок.6-ти в. пр.н.е. - † ок.5-ти в. пр.н.е., Гебелейс, според Херодот) е бил техен учител, цар, жрец и бог, че римските императори от [[Юлий Цезар|Гай Юлий Цезар]] (* 100 пр.н.е - † 44 пр.н.е) до [[Тиберий]] (* 42 пр.н.е - † 37) не са били способни да покорят готите/гетите и т.н.
== Предистория на готите ==
=== Херодотова Скития ===
---
=== Гетите ===
---
== Готите южно от Дунава ==
[[Image:max_thrax.jpg|right|thumb|255px|'''Император Максимин Тракиец''']]
След смъртта на император [[Максимин Трак|Максимин Тракиец]] (* 172/173 - † 238), роден в [[Мизия|Долна Мизия]], готите и техните съюзници се активизират на юг от Дунава и принуждават ''[[Римската империя]]'' да им заплаща годишен данък.
През 238 г. те превземат гр. [[Истрия]] в [[Добруджа]]. През 251 г. три военни колони, водени от готския княз [[Книва]], идващи от [[Влашко|влашко]]-[[Молдова|молдавската]] област, преминават Дунава в посока гр. Ескус ([[Гиген]]) и оперират в [[Мизия]], Тракия и [[Илирия]]. Град [[Никополис ад Иструм]] (с. Никюп) е обсаден, а гр. [[Филипопол]] (Пловдив) е превзет и оплячкосан. Римските войски са разбити най-напред при [[Берое]] и след това на 1-ви юли 251 г. в блатата край [[Абритус]] ([[Разград]]), като в сражението загива роденият край гр. [[:en:Sirmium|en:Сирмиум]] ([[Срем (област)|Срем]], [[Сремска Митровица]]) в Долна [[Панония]] Император [[Деций]] (Деций Траян, * 201 - † 251) и синът му и съимператор от 251 г. [[Херений Етруск]] (* ок.201 - † 251, ). През 254 г. готите достигат до гр. [[Солун]], а през 255 г. източното Черноморие, от 257 г. преминават [[Босфора]] и превземат редица градове в [[Мала Азия]], през 268 г. готите и техните съюзници пресичат [[Дарданелите]], пристигат в [[Пелопонес]], с кораби навлизат дълбоко в [[Бяло море]] (Егейско море).
Император [[Клавдий II Готски]] (* 213 - † 270), тракоилириец, роден в гр. Сирмиум или в [[Дардания]] (част от Горна Мизия), успял да победи готите през 269 г. в две големи битки, едната от които се е състояла на границата между днешните Южна [[България]] и [[Гърция]], а другата - при гр. [[Ниш]], Илирия. Тези успехи донесли на императора присъдената за първи път триумфална титла Gothicus (Готски), титла, която се счита за най-старото свидетелство за името '''готи'''. Дотогава те са наричани '''гети''' и '''скити''' или са считани само един клон от тях. [[:en:Joannes Laurentius Lydus|en:Йоан Лидийски]] (* 490 - † ок.570) съобщава в “''De Mensibus''” за триумфалната колона, която [[Помпей Велики]] (* 106 пр.н.е. - † 48 пр.н.е.) поставил в гр. [[Константинопол|Византия]] (Византион), в чест на победата му над [[Митридат VI (Понт)|Митридат VI Евпатор]] (* 132 пр.н.е. - † 63 пр.н.е.) и неговите готи, с надпис “''На Фортуна - за победата над готите''”, но веднага уточнява - "''готите са гетите''" <ref>"''...Изправената колона на Фортуна във Византион е поставена там от Помпей Велики. На това място той е обсадил Митридат и неговите готи, и след като ги победил завладял Византия. Това се потвърждава от надписа на латински на спираловидната облицовка на колоната, който гласи: “На Фортуна за - победата над готите.” По-късно това място стана механа. Готите са гетите...'', “De Mensibus”, Йоан Лидийски"</ref> <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup>.
Бързото ономастично заместване на названието '''''гети''''' с '''''готи''''' се обяснява с инцидента, описан от [[:la:Aelius Spartianus|la:Елий Спартиан]] (* 3-ти в. - † 4-ти в.) в биографията на император [[Каракала]] (* 186 - † 218). Каракала, който убил по-младия си брат и съимператор [[Публий Септимий Гета|Гета]] (Публий Септимий, * 189 - † 211), обичал да си измислял прякори като “Германикус”, “Партикус”, “Арабикус” и “Аламаникус”. След един победоносен поход над гетите Хелвий Пертинакс, син на бившия император [[Пертинакс]] (* 126 - † 193), му подхвърлил шеговито: “''Добавете също така, “Гетикус Максимус”, моля''”, което веднага било взето за намек за убийството на Гета и сигурно също е помогнало Пертинакс да загуби главата си. Спартиан веднага уточнява обаче, че "''Gothi Getae dicerentur''" <ref>Antoninus Caracallus, X.6. SHA. Loeb, т. 2, стр. 28</ref>. [[Дион Касий]] (* 155 - † 235) казва, че след убийството на Гета “''ако някой се осмеляваше да напише името на Гета или само да го прошепне, веднага го осъждаха на смърт''” <ref>Конспект на книга LXXVIII, 12.5. Loeb, т. 9, стр. 307-309</ref> <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup>. За да избягнат това неудобство и тъй като един от клоновете на гетите се казвал “готи”, тогавашните писатели започнали да говорят само за ''готи'' всеки път, когато
трябвало да се каже нещо за всички ''гетски'' народи. По-късно опасността от обърквания заради подмяната била доловена от
автори като Филосторг, Орозий, [[Прокопий]] (* ок.500 - † ок.565) и др., затова те се заемат да обясняват, че ''готите'' не са някакъв нов, доскоро неизвестен народ, а че са същият народ, който в миналото е наричан “гети”. Други писатели от 4-ти и 5-ти век просто се връщат към старото име и направо говорят за ''гети'', а не за ''готи'' (проф. Г.Сотиров <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup>). Това объркване дава възможност на късни компилатори на историята в периода 17-19 век "окончателно" да произведат ''готите'' в народ, различен от ''гетите'' в услуга на определени геополитически доктрини.
Разширявайки успеха на Клавдий II, мизиецът от селски произход император [[Аврелиан]] (* 214 - † 275) нанася през 272 г. решително поражение на готите северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения. Императорът обаче изоставил по съображения за сигурност Траянова Дакия и така освободил за готските, вандалските и сарматските народи тази важна територия за експанзия. С изоставянето на единствената римска провинция северно от Дунав се изтеглили и военните сили и администрацията. Местното романизирано население останало в тези земи и романизирало новите си господари. Известно е напр., че още през 257 г. предците на готския епископ св. [[Улфила|Урфил]] (* ок.311 - † 383, Улфила, Вулфила) били отвлечени от малоазийската област [[Кападокия]] при един набег на готите и закарани в земите северно от Дунав. Така в тях дошли християни, които, “''направили господарите си свои братя (во Христа)''”.
Около 290 г., по времето на роденият в [[Далмация]] [[Диоклетиан]] (* ок.240 - † 316), от 284 г. Император, от 286 г. въвежда ''[[Тетрархията]]'' и става Император на източните римски провинции, респ. след приключването на кризата в ''Римската империя'' при управлението на т.н. „''[[Списък на римските императори|войнишки императори]]''“, военната ситуация около Дунава за известно време се успокоява. Счита се, че в този период започва разделянето на готите.
Източните готи, известни в историята още като [[бесиготи|визиготи]] (везеготи, бесиготи), са населявали предимно територии около и северно от Дунава, респ. Дакия, Мизия, Добруджа (Малка Скития), Причерноморието и по-късно Тракия и [[Македония]].
Западните готи, известни в историята още като [[остроготи]], са населявали предимно територии в днешна [[Украйна]] и по-късно Мизия, Тракия и Илирия, а остатъци от тях - около устието на р. [[Днепър]] и [[Крим]].
В този смисъл, условното разделение на готите на Остготи (източни готи) и Вестготи (западни готи), използвано от Касиодор и възприето по-късно от германските историци, е анахронизъм от гледна точка на по-ранните периоди в историята им.
Самото название на визиготите произхожда от погърчения етноним на древните тракийци [[беси|бесите ]]. '''беси->веси->вези->везе'''.
== Визиготи ==
[[Image:Byzantinischer Mosaizist um 1000 002.jpg|thumb|250px|'''Св. цар Константин I Велики '''<br><small>(Мозайка от [[Света София (Константинопол)|"Св. София"]] в [[Константинопол]])</small>]]
=== Св. цар Константин I Велики от Мизия ===
В края на 3 век визиготите заемат изоставената по стратегически причини от ''Римската империя'' Дакия. За разлика от хунобългарите с тяхната тежка (''[[бронирана конница]]'') и лека кавалерия, военната сила на визиготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на ''Тетрархията''. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император [[Константин Велики]] (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на българските визиготи, благодарение на които той ликвидира ''Тетрархията'' и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на ''Римската империя'' в тракийския град [[Бизантион]] (Византия, Константинопол). Бизантион надделява, заради възможността за контрол над Проливите, въпреки желанието на Императора и майка му св. Елена, столицата да бъде пренесена в любимата им Сердика със стратегическо разположение по средата между западните и източните земи на Империята („''Сердика е моят Рим''“, възкликнал Императорът в Сената).
За управляваната преди от Константинопол Тракия император [[Константин VII Багрянородни|Константин VII Багренородни]] (Порфирогенет, * 905 - † 959) по-късно пише: „''Императорът Константин, ...поради нападенията на българите направил от Тракия особена [[тема]]''“ <ref>„''...to ton Bulgaron genos ton Istron potamon dieperasen''“, Constantine VII Porphyrogennetos, "De Thematibus", lib. II, стр. 44, Bonnae</ref>.
През 332 г. Константин Велики сключва с дунавските визиготи договор за охрана на границата, като им дава автономност на ''[[федерати]]'', а църквата им остава към [[диоцез|диоцеза]] на [[Цариградска патриаршия|Цариградската патриаршия]].
В главата за “''Готските игри''”, съставена от самия Константин Велики или по негова поръчка, като се посочват коледните приеми и празненства на византийския двор, се споменават и развлеченията след пиршеството. А именно – музика, песни, театрални представления и латински славословия. На шестия ден на празниците се устройва закуска, на която се поканват „'''''българите''', сините (вандали/венети), зелените (гърци) и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки''“. Всички се явяват в национално облекло, народни горни дрехи ковади <ref>гл. "Руск. древн.", граф Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 139</ref> <sup>[[#Външни препратки|5]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|25]]</sup>.
След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa - бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. <sup>[[#Външни препратки|10]]</sup>.
От 365 г., по времето на княз Атанарих I, отношенията се изострят и през 369 г. Атанарих I е разбит от роденият в Панония Император [[Валент]] (* 328 - † 378), но договорът се подновява.
=== "''От земите на Българите излезе Хунската ярост''" ===
При разпадането на визиготската държава в Дакия под натиска на хунобългарите през 376 г. визиготите преминават на страната на княз Фритигерн и десетки хиляди се заселват в Тракия с разрешението на император Валент. [[Едуард Гибън]] (* 1737 - † 1794) в основния си труд за "''История на залеза и падането на Римската империя''" <ref>"The History of The Decline and Fall of the Roman Empire", Edward Gibbon</ref> за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава визиготи дори до '''един милион души''', включително и 200 000 въоръжени, които се смесват с романизирани траки. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на „''римското великодушие''“ да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. С тях преминават Дунава и части от други племена - остроготи, [[алани]], хунобългари и др.
[[Анастасий Библиотекар]] (* ок.810 - † ок.879/880) съобщава <ref>"Anastasii Bibliothecarii interpretatio synodi VIII generalis", Patrologia Latina 129, III. 19</ref>, че след разделението на царството през 364 г. при императорите [[Валентиниан I]] (* 321 - † 375) и [[Валент]] (* 328 - † 378) "''българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав''" <ref>„''Cum beatus papa videatur dicere Innocentius ad Alexandrum Antiochenum inter alia scribens: Non ergo visum est ad mobilitatem necessitatum mundano-rum, Dei Eeclesiam commutari, honores aut divisiones perpeti, quas pro suis causis faciendas duxerit imperator; sed his né e ipsi diu fruuntur, siquidem jam memorata Vulgarorum gens protinus irruit et universa circa Danubium occupat.''“, Anastasius Bibliothecarius</ref>.
Анастасий Библиотекар пояснява също така, че "''българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право''" <ref>”''...quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes...''”, "Historia de viti Rom", Pont. Patrologia Latina, 128, col. 1393 f, Anastasius Bibliothecarius</ref>.
Тези провинции били "''двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания''" <ref>„''...utramque Epirum, novam videlicet veterumque totamque Thessaliam, atque Dardaniam, in qua et Dardania civitas hodie demon-stratur, eu jus nunc patria ab his Bulgaris Bulgaria nun-cupatur''“, ibid. 1392, Anastasius Bibliothecarius</ref> <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|25]]</sup>.
Възникнали проблеми със снабдяването, регионалната римска армия е разбита в няколко локални сражения.
През 377 г. значителен брой християни от местното население, напуснали родните си места поради гоненията на императорите Деций и Диоклециан в края на 3-ти и началото на 4-ти век и намерили убежище отвъд Дунав, се завръщат в своята родина и се заселват на юг от Стара планина, главно в района на Одрин, провинция ''[[Готия]]'', чийто епископ е арианин <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>. Още след смъртта на император Констанций II обаче и след промяната на църковна политика в Цариград в края на 60-те години на 4-ти в., те са третирани от „православната“ църква като еретици, започват масови гонения срещу това население, чиято връхна точка е 26 март 378 г. На тази дата 26 християни са изгорени край Одрин по нареждане на папа [[Дамас I]] (* 366 – † 383), Валент и Грациян (впоследствие са обявени за мъченици): '''поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя, Сава „воин готин“, презвитер Батуш и др.''' <ref>"Календар на еретиците-ариани" от Амброзианската библиотека, публикуван в 1831 г. кардинал Анджело Май и „Месецеслов на император Василий ІІ“ от края на 10-ти век</ref>.
Малко по-късно сред това население настъпва голямо брожение срещу императора, което за кратко време се превръща в значителен по размери бунт. Въстанието започва в Одрин, където начело са някои от водачите на новозаселилите се „еретици“ Сърд и Коля ([[Амиан Марцелин]], * ок.330 - † ок.395). Към тях се присъединява цялото местно население в централната част на Балканския полуостров, в помощ на разбунтувалите се идват техните родственици отвъд Дунава. Масовата психоза и омразата срещу Валент създават убеждението, че Валент трябва да бъде изгорен жив по Божия воля (Амиан Марцелин) <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>.
За това въстание против римляните и гърците Йордан пише (''De Get. 24. 140''), че мизийските готи, т.е. гетите, "''въстанали и заели Тесалия, Епир, Ахея и Панония''".
=== Битката при Адрианопол ===
За да се справи с този проблем, Императорът се готви да даде генерално сражение. На негова помощ идва роденият в гр. Сирмиум [[Грациян]] (* 359 - † 383), [[Цезар (титла)|Цезар]] на западните провинции на Римската империя. Неговите войски обаче са блокирани в Северозападна България при [[Кастра Мартис|Кастра Мартена]] (гр. [[Кула]]). Валент започва самостоятелни действия през 378 г. край [[Адрианопол]] (Одрин), на 9-ти август римската кавалерия е обърната в бяг, римската армия е разгромена. Император Валент бяга и се скрива в една къща, но там е изгорен жив, загиват почти всички генерали и офицери и 2/3 от войската (сражението е описано и от Св. Паисий в неговата История...) <ref>„''Тъй тези българи след късо време се вдигнали срещу гръцката земя ..., затова цар Валент тръгнал с войска против тях, но по Божия воля българите и готите победили Валента във войната. Той побягнал, те го преследвали и настигнали при Едрене, Той се скрил ... в един плевник. Те запалили плевника, там цар Валент изгорял ...''“, "Славянобългарска история", Св. Паисий Хилендарски</ref> <sup>[[#Външни препратки|12]]</sup>.
След разгрома при Одрин Империята изпада в критична ситуация, тъй като готите и българите контролират практически цяла Тракия до самия Цариград. Грациян извиква спешно испанеца Теодосий и го назначава за Главнокомандващ на ''Римската армия'' в Тракия. Теодосий успява да разбие бунтовниците и да овладее положението и става приемник на Валент - император [[Теодосий I|Теодосий I Велики]] (* 347 - † 395).
След тези събития ''Римската империя'' е принудена да засили религиозната, стопанската, политическата и правната интеграция на визиготите. По силата на договор от 382 г. с император Теодосий I, те получават автономия между Дунава и [[Балкана]] и статут на ''[[федерати]]'' срещу задължението да служат под свое командване в римската армия, като практически стават нейна основа.
=== Крал Аларих I от Добруджа, ''magister militum per Illyricum'' ===
[[Image:Visigoth migrations.jpg|thumb|300px|Миграцията на Визиготите]]
Към 390/391 г. все по-силен става натискът на хунобългарите от север, което предизвиква придвижване на юг от Балкана на отделни подразделения визиготи ([[Мавро Орбини]] цитира сведения на Марк Аврелий [[Касиодор]] за тежки сражения на българите с римляните около 390 г.). През 395 г. тракийските визиготи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигат за първи път свой монархически Крал - [[:de:Alarich I.|de:Аларих I]] (* ок.370 - † 410), роден в Добруджа (Малка Скития) на един остров в устието на Дунава, който през 394 г., като водач на готите ''федерати'', е участвал в [[Алпите]] в победоносния поход на Теодосий I срещу езичника, гала [[Евгений]] († 394), самообявил се за император на Запада с помощта на ''[[Магистър милитум|magister militum praesentalis]]'' [[Арбогаст]] († 394). В това сражение при р. [[Фригидус]] християнската източна войска, въпреки тежките загуби на визиготите, успява да победи езическата западна войска и да даде тласък на християнизирането на Запада.
При все по-масовото преминаване на Дунава от хунобългарите част от визиготите под ръководството на Аларих I преминават Балкана и тръгват към Цариград, после към Тесалия и Пелопонес, още повече, че не се чувстват вече обвързани с договора след смъртта на Теодосий I през 395 г. Преминават [[Термопили|Термопилите]], оплячкосват [[Атика]], превземат [[Атина]], [[Коринт]], [[Аргос]] и [[Спарта]]. След като са разбити през 397 г. от римският пълководец [[Стилихон|Стиликон]] (вандал, * ок.359/365 - † 408) визиготите на Аларих I се установяват в Македония с нов договор като ''федерати''. По това време синовете на Теодосий I са поделили Империята - [[Хонорий]] (* 384 - † 423) управлява западните провинции, а [[Аркадий]] (* ок.377 - † 408) - източните провинции. Аркадий дава на Аларих титлата ''[[Магистър милитум|magister militum per Illyricum]]''.
Междувременно, през зимата на 399/400 г. Тракия отново станала арена на бунт на “римски” готи, ръководени от римския пълководец и Консул от дунавско готско потекло [[Гаина]]. Той влязъл в Константинопол с войските си и изискал номинирането му за ''[[Магистър милитум|magister militum praesentalis]]'' и даже с амбиции за трона <ref name=”Sozomen”>Sozomen, VIII, 4</ref>, но срещнал съпротива от управляващата върхушка. На искането на убедения арианец, на неговата религиозна общност да бъде предоставена една църква, силно се противопоставил Константинополският патриарх св. [[Йоан Златоуст]] (* 350 - † 407) <ref>Theodoret, „Historia Ecclesiastica”, II, 5; V, 22</ref>. Императорските войски на испанеца Аркадий започнали преследване и лов на готи. На 12 юли 400 г. 7000 от тях нахлули в готската православна църква близо до двореца, където, по лична заповед на императора, били затворени, съсечени и изгорени с църквата < ref name=”Sozomen”/>. Гаина напуснал града, но бил разбит при Дарданелите. Успял да избяга на север от Дунава, където бил убит от хунобългарите на кан [[Улдин]] от опасения да не би да предизвика размирици всред готите. От тук нататък Константинопол все по-често започнал да се намесва с военна сила в българо-гръцките религиозни борби в полза на вторите.
През 401 г. Аларих I тръгва отново на дълъг поход с около 20 000 визиготи и техните семейства през [[Балканския полуостров]] до [[Италия]], през 408 г. пристига пред гр. [[Рим]], а през 410 г. го превзема и оплячкосва.
=== Тулузкото кралство ===
[[Image:Visigoth Kingdom.jpg|thumb|300px|Тулузкото и Толедското кралства на Визиготите]]
След неуспешния опит на Аларих I да премине в [[Африка]], за да търси прехрана, и неговата смърт, начело на визиготите застава княз [[Атаулф]] († 415), който ги завежда в [[Галия]] и се установява в [[Аквитания]] с разрешението на [[Хонорий]] (* 384 - † 423), [[Цезар (титла)|Цезар]] на западните римски провинции. След блокадата на доставката на зърно от Северна Африка настъпва нов глад и през 415 г. Атаулф се изтегля в [[Испания]]. След още един неуспешен опит за преминаване в Африка и поражение през 418 г. визиготите се установяват в Аквитания с нов договор като ''Федерати'', където създават новото готско ''[[:de:Tolosanisches Reich|de:Тулузко кралство]]'' със столица гр. [[Тулуза]], респ. основаният от древните хунобългари през [[225 пр.н.е.]] гр. '''Toles''' (по изчисленията на [[Авентин]] според старобаварските хроники) <sup>[[#Външни препратки|9]]</sup>.
==== С Аеций срещу Атила в ''"Битката на народите"'' ====
В ''[[Битка на Каталаунските полета|Битката на народите на Каталунските полета]]'' през 451 г. визиготите участват на страната на [[Римска империя|римляните]], аланите, [[франки|франките]] и др. под командването на пълководеца ''[[Магистър милитум|magister militum per Gallias]]'' и трикратен [[консул]] и управител на Рим [[Флавий Аеций]] (* ок.390 - † 454), тракийски българин "''от най-силен (смел) мизийски род''" (Йордан), роден в гр. [[Доросторум]] ([[Силистра]]), наречен "''последният римлянин''", срещу войските на ''Хунобългарската империя'', командвани от [[кан]] [[Атила]] († 453) от българската Царска [[династия]] [[Дуло]]. Във войските на Атила участват хунобългари, остроготи, [[гепиди]], [[херули]] и др. В битката загива кралят на визиготите [[Теодорих I]] (Теодорид, († 451), син на Аларих I, разширил ''Тулузкото кралство'' в Испания.
Синът на Теодорих I крал [[Еварик]] (Ойрих, * ок.440 - † 484) след 460 г. денонсира федератския договор и разширява териториите си в Галия. Практически независимото ''Тулузко кралство'' до 490 г. се разширява значително в Средна [[Франция]] до р. [[Лоара]] и в Испания, а Еварик става най-силният крал в западните провинции на ''Римската империя''.
При [[Аларих II]] († 507), син на Еварик, ''Тулузкото кралство'' заема почти целия [[Иберийски полуостров]], но след като той губи сражението през 507 г. от напиращите франки, губи Галия, като запазва само особено важната [[Септимания]] на френския средиземноморски бряг с помощта на остроготите.
=== Толедското кралство ===
През 511 г. остроготският Крал [[:en:Theodoric the Great|en:Теодорих Велики]] се обявява за Крал и на визиготите, но след смъртта му през 526 г. те отново се разделят, докато накрая са изтласкани окончателно през [[Пиренеи|Пиренеите]] на полуострова от Франките.
Крал [[Леовигилд]], управлявал от 569/572 до 586 г., успява да осигури практически пълен контрол на Иберийския полуостров, въпреки че някои крепости на ''Римската империя'' се запазват до 620 г., като създава ''[[:de:Goten#Das_Toledanische_Reich|de:Толедското кралство]]'' на визиготите.
Следващите столетия са белязани от борбите за наследството на трона между благородниците и военните. След като визиготските крале не успяват да наложат [[Арианство|арианството]] всред останалото население на Иберийския полуостров, на [[Църковен събор (поместен)|Третия поместен събор]] в Толедо през 589 г. [[Римокатолическа църква|Каталоцизмът]] е обявен за държавна религия. В резултат на това готският език се претопява в местните езици и до ''Арабската инвазия'' през 711 г. се владее практически само от висшите благороднически кръгове.
=== Арабската инвазия ===
През 710 г. визиготският Крал [[Родерих]] († 711) е разбит от проникналия през [[Гибралтар]] експедиционен корпус от около 8 000 [[маври]], идващи от Северна Африка, която е под контрола на [[араби|арабите]]. Пада столицата гр. Толедо, а до 718 г. - почти целият полуостров.
Възстановяването на властта на визиготите, т.н. Reconquista, започва през 722 г. с победата над Арабите на [[Пелагиус]] († 737), Граф на запазилата независимост [[Астурия]]. Преминава през отблъскването на опита за арабска инвазия във Франция през 732 г. от [[Карл Мартел]] (* 686 - † 741). Последният арабски бастион в [[Андалусия|Андалузия]] пада след победата през 1492 г. на крал [[Фердинанд II Арагонски]] (* 1452 - † 1516) и Кралица [[Изабела I Кастилска]] (* 1451 - † 1504).
== Остроготи ==
До нападението на хунобългарите остроготите заемали обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остроготите били на п-в Крим. Столица им е гр. [[Дори]], известен с каменните си сгради и улични настилки.
За разлика от визиготите, които били предимно пехотинци, остроготите били известни и с кавалерията си. Известно е тяхното дългогодишно съжителство и съвместни походи към Западна Европа с хунобългарите, с които ги свързвал пословичен съюз на "''любов и омраза''", който, според преданията, се дължал на тяхното "''митично родство''" и нарушаването на който дотогава се считало от двете страни за "''най-голямо държавно предателство''".
През 375 г. хунобългарите преминали р. [[Дон]] и покоряват държавите на аланите, гепидите и остроготите, които не могли да противодействат на техните модерни за времето военни технологии - ''многослойните рефлекторни лъкове'' и ''бронираната конница''. Остроготският княз [[Ерманрих]] (Херманрих, * ок.305 - † 376), първият от рода на [[Амалите]] ("Безупречните") претърпял няколко поражения и се самоубил.
Друга част от остроготите, водени от Видимир, син на Ерманрих, успяла да избяга в ''Римската империя'' на юг от Дунава заедно с част от Аланите и някои отцепили се хунобългари. През 378 г. те взели участие на страната на визиготите в битката при гр. Адрианопол (Одрин), където римската армия била разгромена, а Император Валент (* 328 - † 378) бил изгорен.
Трета част от ок. 20 000 войни (ок. 100 000 остроготи и др.) под ръководството на [[Родогаст]] († 406), езичник, успяла да се измъкне към Северна Италия като сеела опустошения по пътя и накрая обсадила [[Флоренция]]. През 406 г. Родогаст бил разгромен и екзекутиран от римският пълководец Стиликон с помощта на хунобългарите на кан [[Улдин]], дядото на кан Атила. Част от победените остроготи били включени в римската войска, а другите били заробени.
=== С Атила срещу Аеций в ''"Битката на народите"'' ===
Основната част от остроготите се включва като съюзници в походите на победителите си, хунобългарите, на запад. В ''[[Битка на Каталаунските полета|Битката на народите на Каталунските полета]]'' през 451 г. остроготите са на страната на ''Хунобългарската империя'' на кан Атила († 453) от българската царска династия Дуло заедно с хунобългарите, гепидите, херулите и др. срещу римляните, визиготите, аланите, франките и др. водени от пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (* ок.390 - † 454), тракийски българин, роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "''последният римлянин''".
След внезапната смърт на кан Атила през 453 г. неговите 6 синове започват междуособни борби за поделяне на ''Хунобългарската империя''. Възмутени от този опит да бъдат поделяни като „роби“, подчинените племена-съюзници, в т.ч и остроготите, се разбунтуват срещу хунобългарите. През 456 г. на р. [[Недава]] в Панония хунобългарите на Атиловия син княз [[Елак]] са разбити от гепидите на княз [[Ардарик]] и от остроготите на княз [[Теодомир]] († 474).
През 457 г. тримата братя, остроготските князе от рода на Амалите - [[Валамир]], Теодомир и [[Видимир]] - сключват федеративен договор с Константинопол, по силата на който получават правото да се заселят в Южна Панония, от южния бряг на ез. [[Балатон]] до околностите на гр. [[Сингидунум]] ([[Белград]]).
=== ''Consul'' Флавий Ардабур Аспар от Мизия, ''magister militum per Orientem'' ===
Теодорих, наречен по-късно Велики, син на княз Теодомир, на 8 годишна възраст отива заложник в Константинопол, където престоява 10 години и получава римско възпитание в Двора на император [[Лъв I (император)|Лъв I Тракиец]] (* 401 - † 474), тракийски селянин от ''бесите'' <ref name="Panckoucke">''"Лъв, по потекло '''бес''', бе направен от мощта на патриция Аспар от военен трибун на император"'', Jornandes, Panckoucke, p. 164</ref> (от Софийско или Видинско). Преди да стане император Лъв e бил слуга на всемогъщия [[патриций]] и [[Консул|консул]] [[Аспар|Флавий Ардабур Аспар]] (* ок.400 - † 471, Aspar-rex, Аспар-рух/рих), син на главнокомандващия армията ''[[Магистър милитум|magister militum praesentalis]]'' и [[Консул|консул]] [[Ардабур|Флавий Ардабур]] († 427). Аспар, който е роден в Долна Мизия, според някои от алански произход, според Йордан ''гот'' <ref>''"В Константинопол по това време погина от мечовете на евнусите Аспар, първият измежду патрициите, произходящ от една знатна '''готска''' фамилия със синовете си Ардабур и Патрициол, първия бивш патриций, а втория Цезар и наричан зет на Императора Лъв."'', Jornandes, Panckoucke, p. 166 </ref> ("''толерирал готите''"), също става главнокомандващ на армията - ''[[Магистър милитум|magister militum per Orientem]]''.
Още при смъртта на предишния император [[Теодосий II]] (* 401 - † 450) и прекъсването на неговата династия очакванията са били, че за император ще бъде избран Аспар, но това не станало, защото гърците в Цариград считали негово християнство за „''полуарианско''“ и скитската, респ. българо-готската църква - за еретическа. По тази причина за император е избран сенаторът [[Маркиан]] (* ок.390 - † 457) от прост тракийски войнишки род, сам той служил преди това като войник при Аспар. Условието е било, той да се откаже от старата си вяра, като бъде коронясан от гръцкия Цариградски патриарх. След смъртта на Маркиан през 457 г. Аспар, отказвайки се доброволно от престола по същите религиозно-политически причини <ref>''"Някога от Сената било казано на Аспар да се направи сам император, който разправят, че дал такъв отговор: - Боя се да не би чрез мен да се породи навик в царуването", "Aliguando Aspari a senatu dicebatur, ut ipse tieret imperator: qui tale referetur dedisse responsum: timeo, ne per me consuetudo in regno nascatur.'', Casiodori Senatoris variae, Monumenta Germaniae, p. 425</ref>, издига за Римски Император протежето си Лъв I <ref>Procopius, "De bello vandalico" I, 5</ref> <ref name="Panckoucke"/>. Лъв I Тракиец също е коронясан от Константинополския патриарх (според някои, той е първият коронясан от Патриарх) и в този смисъл по-приемлив от Аспар, като за ренегатството му получил и прозвището "Велики". Намерението на Аспар е да дърпа конците на Лъв I и да управлява задкулисно, като наложи някой от синовете си за Император <ref>''"Веднаж Аспар хванал Лъв за пурпурната дреха и му извикал: - Императоре, не е хубаво, щото онзи, който носи тази дреха, да лъже! На което Лъв отговорил: - Нито пък е хубаво да бъде принуждаван и каран като роб"'' , Bury, "A history of the later Roman Empire I", 230</ref> <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>. Теодорих е зачислен към състоящата се предимно от готи лична гвардия на главнокомандващия княз Аспар.
За да обезсили зависимостта си от Аспар, Лъв I създава нова гвардия от малоазийски [[Изаури]] и подготвя издигането в противовес на Аспар на изаурецът [[Зенон (Византийска империя)|Зенон]] (Тарасикодис, * 425 - † 491), като го жени за дъщеря си Ариадне. След като през 469 г. Империята решава да води на Изток и на Запад война срещу готите, „''отрова за държавата''“, Аспар разпуска своите готи и Теодорих се зъвръща в родината си. През 471 г., в двореца на Лъв I и с участието на Зенон, Аспар е убит от дворцовите евнуси заедно с големия му син патриций [[Ардабур]] († 471) <ref>''"Император Лъв уби чрез наемници Аспар и сина му Ардабур, защото ги подозирал, че искат да го убият."'', Procopius, "De bello vandalico" I, 6</ref>, командващ конницата, а после и армията. През 474 г. Зенон става император (след внезапната смърт на император на [[Лъв II]] (* 467 - † 474), наследил за кратко баща си Лъв I, който умрял от дизентерия). Малкият син на Аспар, [[Патрикол]] (Патрициол, Патрокъл), зет на Лъв I и негов [[Цезар (титла)|Цезар]], успява да се укрие в Мизия при своите съплеменници ''федерати''. Според Йордан <ref>''"Quo tempori in Constantinopoli, Aspar, primus patriciorum, et '''Gothorum''' genere clarus, cum Ardabure et Patriciolo filiis, illo quidem olim patricio, hoc autem Caesare, generoque Leonis principis appellato, spadonum ensibus in patio vulneratus interiit."'', Jornandes, Panekoucke, p. 166 </ref> и Комес Марцелин <ref>''"В 471 година погина от мечовете на евнусите в палата Аспар, първият измежду патрициите, със синовете си Ардабур и Патрициол, първия бивш патриций, а последния Цезар и наричан зет на Императора Лъв, арианец от арианско потекло - A.C. 471. Aspar primus patriciorum cum Ardabure et Patriciolo filiisillo, illo quidem olim patricio, hoc autem Caesare generoque Leonis principis appellato, Arianus cum ariana prole, spadonum ensibus in palatio vulneratus interiit."'', Marcellini Comitis Chronicon. Migne LI</ref>, убит е и Патрикол, а вероятно трети син на Аспар е успял да се укрие.
=== ''Consul'' Флавий Теодорих Велики от Панония, ''magister militum per Orientem'', ===
По това време Крал на Панонското готско кралство е Теодомир - бащата на [[:en:Theodoric the Great|en:Теодорих Велики]] (* ок.454 - † 526). Теодорих поема частта на наскоро починалия си чичо Валамир, а през 471 г. разбива сарматите, от която дата по-късно той отбелязва началото на своето царуване. През 473 г., за да балансират нарастващото влияние в Цариград на съперника си Теодорих Страбон, Теодомир и Теодорих пренасят столицата на Кралството си в България/Македония, докато Видимир заминава със своите готи за Италия. След смъртта на Крал Теодомир през 474 г. Теодорих го наследява. През 476 г. Крал Теодорих Велики изоставя Македония и се завръща на Дунава, този път в Долна Мизия, като установява столицата си в стратегически важния гр. Нове (Свищов), където остава до 488 г.
==== ''Consul'' Флавий Теодорих Страбон от Тракия, ''magister militum praesentalis'' ====
Другият именит представител на Амалите, княз [[:en:Theodoric Strabo|en:Теодорих Страбон]] ("Кривогледият", † 481), по баща Триарий, се явявал главен съперник на Теодорих Велики в отношенията на остроготите с Римската империя. Теодорих Кривогледият принадлежал към живеещите в Тракия остроготи, които са римски ''Федерати''. Освен това той бил близък роднина на Аспар (братовчед на Аспарвата жена) и поискал предаването на институционалното и материалното наследство на Аспар след неговата смърт - да заеме поста на Главнокомандващ на ''Римската армия'', да заселва свои хора в Тракия и т.н. В този момент и тракийските остроготи федерати, главната опора на Аспар, издигнали Теодорих Страбон за свой Крал (rex) и с няколко военни акции срещу Империята склонили Лъв I Тракиец да отстъпи и да го назначи за ''[[Магистър милитум|magister militum praesentalis]]''. Теодорих Страбон изпълнявал тази функция от 473 до 479 г. Неговата войска нараснала на 30 000 души, към него се присъединили огромно число воини и започнал да застрашава Одрин и Цариград.
Зенон се обърнал за помощ към Теодорих (Теодомиров), като му обещал най-големите титли и почести на Империята. Обещал му също, че когато Теодорих стигне в Одринско, ще го посрещне голяма римска армия и така съвместно да унищожат Теодорих Страбон. Когато обаче Теодорих пристигнал на уреченото място, там нямало никой и ако Теодорих Страбон го е бил нападнал, щял е да го унищожи. Разбрали за измамата на Зенон, двамата Теодориховци се разбрали за общ фронт срещу Зенон.
==== Сабиниан Велики, ''„Воденският войвода“'', ''Illyricianae ductor militiae'' ====
За да предотврати заплахата от най-опасния си съюзник, готите, които от една страна, застрашавали Цариград, а от друга - Епир и Тесалия, през 480 г. император Зенон се принудил да се съюзи с тракийските хуни и българи, пише [[Йоан Антиохийски]] през 488 г. Той назначил за пълководец най-добрия си генерал (''ductor militiae''), Едеския (Воденския) български войвода [[Сабиниан Велики]]. Сабиниан съумял с разни маневрирания да накара Теодорих да напусне Адриатическото крайбрежие и Македония, но без да го унищожи <ref>„''Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените '''българи''', обаче Теодорих, Триаровият син, отблъснал '''хуните''' (българите) и се отправил към Цариград''“, Йоан Антиохийски</ref>. Понеже Зенон бил недоволен от този начин на действие и съзрял заговор, през 481 г. той изпратил убийци (консул Йоан) да унищожат Сабиниан Велики. След неговата смърт илирийски и македонски войвода станал синът му, носещ неговото име, [[Сабиниан (консул)|Сабиниан]] († 517, ''[[Магистър милитум|magister militum per Illyricum]]'') , когото Теодориховият възхвалител, Тицинският епископ [[Енодий]] (* 473 - † 524), нарича „''български войвода''“ в панагирика си към Теодорих.
През 481 г. Теодорих Страбон загинал при конна езда. От този момент настъпил часът на Теодорих Велики.
Освободен от най-опасния си враг и конкурент, Теодорих Велики започнал през 482 г. офанзива срещу населените с неариани (гърци) земи на Империята. Ужасните опустошения принуждават накрая Зенон да сключи в 483 г. желания от Теодорих договор: Потомъкът на Амалите бил въведен в достойнството на главнокомандващ ''[[Магистър милитум|magister militum per Orientem]]'' и Патриций, през 484 г. (на 33 години) става консул, издигната му е триумфална арка, неговият род на Амалите станал Флавиев, придали му се [[Брегова Дакия]] и части от Долна Мизия. Консулството на Теодорих Велики било „ознаменувано“ с убийството насред улицата на сина на Теодорих Страбон, който, от своя страна, преди това убил своите чичовци и загубил войската, която в по-голямата си част преминала към Теодорих Велики.
==== В столицата Нове ====
Теодорих се върнал обратно в гр. Нове (Свищов), откъдето той бил тръгнал преди половин десетилетие. От столицата си Нове Теодорих водел преговорите със Зенон в Константинопол и накрая постигнал сключването на договор с тежки последствия, според който “''той, след победата над Одоакър, за своите усилия ще властва наместо императора, докато същият дойде там (в Италия)''”.
През 488 г. Крал Теодорих Велики тръгнал с одобрението на император Зенон с около 20 000 бойци и техните семейства от гр. Нове (Свищов) срещу Одоакър (* ок.430 - † 493) да освобождава Италия. Всъщност, Зенон търсел повод да се оттърве от нарастващата опасност от остроготите на Теодорих. През 476 г. Одоакър, командващ федератските войски в Италия, бил свалил 11 годишния [[Цезар (титла)|Цезар]] на Западната Римска империя [[Ромул Августул|Ромул]] и бил обявен за Управител на Италия, подчинявайки се на император Зенон в Константинопол. На практика обаче Одоакър се обявил и действал като независим крал на Италия.
По пътя за Италия Теодорих успял да убие с измама гепидския Княз [[Трапстил]] в Сирмиум, Долна Панония, която по това време била населена главно с гепиди, българи и готи. Неговото място било заето от сина му княз [[Тразерик]], който уверил Теодорих в своята преданост. Също тук в Долна Панония при река [[Улка]] Теодорих успял да повали и рани на полесражението в личен двубой при една голяма битка и князът на българите [[Буса]] (или Бузан, Павел Дякон). По-късно той щял да празнува тази победа в Равена над тия, „''които не знаят, що е поражение и още не могат да повярват''“.
=== Равенското кралство ===
[[Image:Ostrogothic Kingdom.png|right|thumb|250px|Равенското кралство на Остроготите]]
До 491 г. Теодорих Велики контролирал вече почти цяла Италия. След 2 годишна безуспешна обсада на Равена Теодорих и Одоакър сключили през 493 г. договор за съвместно управление на Италия. На помирителната вечеря след влизането на остроготите в Равена Теодорих убил вероломно Одоакър и се обявил за едноличен Наместник на Императора в Италия, чието одобрение обаче получил чак през 497 г.
Междувременно, през 511 г. Теодорих Велики се обявил за Крал и на победените от франките в [[Галия]] визиготи. Управлението на Теодорих Велики до неговата смърт през 526 г. е характерно с възприемането на административната практика на късната античност в Италия, стремеж към изравняване на римляните (''католици'') и готите (''ариани'') и довело до късен културен разцвет на Италия.
[[Image:RavennaMausoleum.jpg|thumb|250px|<small>Мавзолеят в [[Равена]] на</small><br>'''Крал Теодорих Велики''']]
По време на царуването на [[Юстиниан Велики|Юстиниан I]] през 531 г. Главнокомандващият римската армия [[Велизарий|Белизарий]] дебаркирал на о-в [[Сицилия]] и през 536 г. превзел Рим. Крал [[:de:Theodahad|de:Теодохад]] (последният Амала, * 507/511 - † 536) предложил да отстъпи Кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остроготи го свалили от власт и издигнали за Крал [[:de:Witichis|de:Витигис]] († ок.542), който убил Теодохад. През 540 г. Белизарий превзел столицата на остроготите Равена.
След тежкото си поражение от Белизарий остроготите издигнали за предводител [[:en:Totila|en:Тотила]] († 552), който успял да създаде нова държава северно от р. [[По]] и през 541 г. да се обяви за Крал. Тотила успял бързо да завладее обратно големи части от Италия с подкрепа на местното население и дори на два пъти да превземе Рим през 546 и 550 г., въпреки повторното изпращане на Белизарий. Опустошителната 10 годишна война довела до катастрофални поражения на късноантичната култура на Италия. След отзоваването на Белизарий, неговият съперник генерал Нарзес (* ок.490 - † 574, евнух и епилептик) успял през 552 г. да рагроми остроготите, при което Тотила загинал. Остатъците от разбитите остроготски войски издигнали за Крал [[Тея]] († 552), но отново били разбити от Нарзес.
Част от останалите остроготи се подчинили на императорските войски, част от тях избягали при франките, а другите попаднали през 568 г. под властта на [[лангобарди|лангобардите]] в Италия.
== Християнството на готите ==
[[Image:122 Galerius.jpg|thumb|255px|'''Император Галерий''']]
През 303 г. започнали последните и най-големи гонения на християните в ''Римската империя'' и главно в земите на днешна България. Значителен брой християни от местното население намерили убежище на север от Дунава. Главният подбудител, особено свиреп в действията си, бил [[Галерий]] (* ок.250 - † 311), тракийски пастир, родом от селата в околностите на Сердика ([[София]], столица на [[Дакия|Средиземна Дакия]]), който от 293 г. станал [[Цезар (титла)|Цезар]] на Диоклетиан, а след оставката на последния през 305 г. - Император на Изтока. Император на Запада бил роденият в гр. Срем в Панония [[Максимиан|Максимиан Херкула]] (* ок.240 - † 310), а негов [[Цезар (титла)|Цезар]] бил роденият в Илирия [[Констанций I Хлор]] ("Бледият", "Зеленият", * ок.250 - † 306, от 305 г. Император на Запада), баща на Константин Велики. Поразен от рак и най-вече разбрал, че гоненията само повишават авторитета на християните, през 311 г. Галерий издал ''[[Никомедския едикт за толерантност]]'' спрямо християните. В този период българските християни дали хиляди жертви и стотици мъченици и Светци на ''Християнската църква''.
=== Св. Урфил от Мизия ===
След окончателното узаконяване на [[християнство|християнството]] през 313 г. от император Константин Велики с [[Миланския едикт за толерантност]], се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе св. Урфил (Oὺρφὶλας), епископ на гр. Никополис ад Иструм (Никопол), този „''съвременний Мойсей''“ в тяхната „''обетована земя''“ Мизия, както е наречен в "Църковната история" на [[:de:Philostorgios|de:Филосторг]] и от [[Патриарх]] [[Фотий]]. Както те, така и Йордан, [[Сократ схоластик|Сократ Схоластик]] (* ок.380 - † ок.440) и [[Созомен]] (* ок.400 - † 450) оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя [[Константин-Кирил Философ|Константин Философ]] (Кирил) и [[Методий]] половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ [[Авксентий]], негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ [[Максимин]] (* ок.360 - † сл.427). Негов учител е Херсонският епископ [[Теофил]], участвал в [[Първи вселенски събор|Първия вселенски събор]] в гр. [[Никея]] (''Никейски събор''), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Урфил е хиротонисан през 340/341 г. за християнски готски епископ в ''Гетия'' <ref>Philostorgius II, 5</ref> и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. [[Евсевий Никомидийски]] (покръстителят на Константин Велики), виден представител на [[арианство|арианството]] и съученик на Александрийския свещеник [[Арий]] (* ок.250 - † 336), презвитер в гр. [[Александрия]], т.е., когато партията на ''арианите'' е най-силна в Империята (337-361 г.) <sup>[[#Външни препратки|11]]</sup>.
=== Символът на вярата ===
През 325 г. на ''Никейския събор'' в присъствието на император [[Константин Велики]] участвали 318 епископи (императорът е поканил с писма лично 1800 епископи, всеки от които можел да води по 3-ма свещеници). Спорът се водел главно между гръцките и източните епископи от една страна и ''арианите'', привържениците на Арий, за божественото естество на Бог-Син по отношение на Бог-Отец в Светата Троица. На [[Вселенски събор|Втория вселенски събор]] в Цариград (''Първи цариградски събор'') през 381 г. спорът се водел този път с привържениците на бившия цариградски патриарх [[Македоний I]] († 360) върху естеството на Светия Дух по отношение на Отца и Сина в Светата Троица. На двата събора гръцките и източните епископи наложили уточнение в божественото естество на Спасителя, респ. тълкуване на [[Символ на вярата|Символа на вярата]], т.н. [[Никео-цариградски символ на вярата]], според който „''Бог-Отец, Бог-Син и Светият Дух са единосъщни и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край''“. ''Никейският събор'' осъдил Арий и арианството, а ''Първият цариградски събор'' осъдил и обявил посмъртно за ''еретик'' Македоний I, според които „''Синът и Светият Дух са от напълно различно естество от това на Бог-Отец и са се изявили след него''“. Главният борец срещу арианството бил св. епископ [[Атанасий Велики]] (ок.296 - † 373), Патриарх на Александрия. Арий бил афоресан и низвергнат на Събора и изпратен на доживотно заточение в Илирия, което помогнало за бързото разпространение из българските земи на учението му, повлияно от [[неоплатонизъм|неоплатонизма]], и което, поради схематичната форма на посланието си, е било особено популярно всред простолюдието в Империята през 4 в., а всред народите извън границите ѝ - и през 5 в. <sup>[[#Външни препратки|11]]</sup>
Така основният въпрос пред християнството - за устройството и организацията на църквата и нейната дейност - се изместил на тези първи събори и през следващите десетилетия от поредица идеологически въпроси, които разединили християнството в полза на една върхушка <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>.
Най-голямата група епископи на ''Никейския събор'' са били представителите на църквата от българските земи, макар и подправените впоследствие протоколи и дневници на Събора да не дават представа именно за тяхното участие. Следващият събор е [[Църковен събор (поместен)|Сердикийският събор]] (в София) през 343/344 г., на който още на втория ден група делегати се отцепват и организират контрасъбор в Пловдив. Отново "липсват" данни за техния брой и тяхното становище, но се предполага, че това са именно предимно българските илирийски епископи. Следващите 5 събора са в Сирмиум от 347 до 359 г., което показва голямото значение, отдавано на църквата в Илирия. Сирмиум става средище на основаната от св. апостол [[Павел (апостол)|Павел]] ''[[Илирийска апостолическа църква]]'' и императорска резиденция. Те обаче също не се зачитат от Цариградската патриаршия и Римокатолическата църква за [[Вселенски събор|Вселенски събори]], а след [[Вселенски събор|Втория вселенски събор]] през 381 г. в Константинопол не се казва вече за църквата в Илирик, че е апостолическа, а седалището на нейния архиепископ в Сирмиум не се споменава в официалните документи чак до средата на 9-ти век <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>.
През 347 г. на ''[[Събора в гр. Сирмиум]]'' българо-готската църква на [[Илирик]] предлага своето компромисно, помирително тълкуване на ''Символа на вярата'', така "''както тяхното верую им било предавано от бащи и деди''". Според него „''Бог-Син и Светият Дух са подобносъщни на Бог-Отец, който единствен е извън времето и пространството''“, като по принцип също отхвърля [[арианство|арианството]]. След ''[[Събора в гр. Римини]]'' през 360 г. роденият в Илирия император [[Констанций II]] (* 317 - † 361) заставя делегацията, отправена му от Събора, да подпише тоя компромисен [[Символ на вярата от Нике]] (подписан и от св. Урфил). Останалите гръцки и източни епископи обаче не са съгласни с тази вяра, която по принцип е християнската вяра на всички народи от българската етническа група (трако-българи, хунобългари, вандали (венети), алани, авари, херули, гепиди и др.), като се възприема и от лангобардите, швабите, бургундите и др., и е господстваща във всички български земи (Тракия, Мизия, Македония, Добруджа, Дакия, Илирия и Панония), поради силната ѝ опростеност от догматична гледна точка. Тя е обявена от непримиримите им противници, гръцки и римски епископи, за "''полуарианска''", за "''ерес''" и срещу тях започват религиозни гонения.
От друга страна, в резултат на изключителния успех на мисионерстването на св Улфил, сред готите се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик [[Сава Готски]] (Кападокийски, † 372). Самият Урфил, който се явява като изповедник на вярата, а понякога и означен с агиографска титла - светец, като всепризнат водач на своя народ, поисква позволението на император [[Констанс]] (* 320 - † 350) да премине от Дакия ([[Влашко]]) на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Никополис ад Иструм (с. Никюп) северно от Велико Търново. Това трайно настаняване, респ. завръщане на отвъддунавските готи в границите на империята по българските земи е станало около 348-349 г., според някои автори <sup>[[#Външни препратки|11]]</sup>, а според други - и по-рано <sup>[[#Външни препратки|6]]</sup>.
По тая причина и княз [[Фритигерн]] (* нач. 4 в.) излиза в опозиция на езичника княз [[Атанарих I]] († 381), който яростно преследва готите християни, някои дори изгаря в къщите им, в църквите им и т.н., но през 369 г. е разбит от Валент.
=== Готският превод на Библията ===
Св. епископ Урфил, създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна [[България]] първия превод на [[Библия|Библията]] на говорим тракийски беси-готски език, преди още Библията да е преведена на латински език, но без последните 4 глави - "Царствата" ("Макавеите"), „''да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!''“ (Филосторг). За целта, като заместител на ползваните дотогава "руни" („''черти и резки''“), св. епископ Урфил съставя по съветите на св. епископ Йероним българската [[глаголица]], като използва '''[http://theo.inrne.bas.bg/~dtrif/abv/ETIKUSAB.jpg ''Пра-Глаголицата'']''', създадена от тракийския философ-космограф [[Етикус Иструс]], „''родом скит от родители с благородно потекло''“ от гр. Истрия, Добруджа (св. Йероним, преводачът на латински на Етикус Иструс). Тази азбука няма нищо общо с т.н. "готически шрифт", ползван в Германия чак до Втората световна война. <sup>[[#Външни препратки|15]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|16]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|20]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|21]]</sup>.
През 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния "полуариански" вариант е господстваща по-късно и в [[:en:Tolosanisches Reich|en:Тулузкото кралство]], [[:de:Goten#Das_Toledanische_Reich|de:Толедското кралство]] и [[Равенско кралство|Равенското кралство]] на тракийските визиготи и остроготи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, в Лангобардското кралство до 7-ми век <sup>[[#Външни препратки|13]]</sup>, както и в Хунобългарската империя, Българо-аварската империя, [[Стара Велика България]] и дунавската [[Първа българска държава|Българска империя]] до средата на 9 век.
През 381 г. обаче Вторият вселенски събор в Константинопол отлъчва от „православната“ църква цялата църковна организация в префектурата Илирик и провинциите Тракия (Северозападна Тракия), Малка Скития (Добруджа), Мизия (Долна и Горна Мизия) и [[Хемимунт]] (Североизточна Тракия) в централния и северния Балкански полуостров, които от тогава до признаването на тяхната самостоятелна църква в 535 г. от св. император [[Юстиниан I|Юстиниан I Велики]] (* ок. 482 - † 565) са обявени за еретически. На този събор е отлъчен от църквата и св. Урфил, като неговото учение се обявява за еретическо, книгите му са забранени и повечето от тях се изгарят, но останалите продължават да се ползват за богослужението още много векове от населението в българските земи <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>. Опитът по-късно за компромис чрез добавката "''[[filioque]]''" (''Вярвам в Светия Дух, Господ и животворящ; Който произхожда от Отца '''и Сина'''.'') отново доведе до разцепление между източната и западната християнски църкви.
[[Картинка:Redchurchperushtitsa.jpg|right|thumb|350px|Готската "Червена базилика" от 5 век край [[Перущица]]]]
Северна България е земята, където са положени основите и са утвърждавани както българското християнство и литература, така и германското християнство и литература. Във всеки случай визиготите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която започва успешната мисия във вътрешногерманските земи. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остроготите, гепидите и вандалите, а след това по-голямата част от тогавашната Germania. Самият франкски Крал от династията на меровингите - Клодвиг - е бил арианин, преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г. <sup>[[#Външни препратки|10]]</sup>.
Известни с дейността си сред готите са такива големи готски, респ. скитски християнски просветители и писатели като св. епископ [[Никита Ремесиански|Никета Ремезиански]] (* 353 - † ок.431), св. епископ [[:en:Paulinus of Nola|en:Павлин Нолански]] (* 353 - † 431), св. епископ Йероним и др., учени и писатели като Етикус Иструс philosophus cosmographus, [[:en:Joannes Maxentius|en:Йоан Макзенциус]], [[:en:Leontius (writer)|en:Леонций Схоластик]] (* 485 - † 543, ''"първият схоластик"''), [[Ахил]], [[Мавриций]], [[Дионисий Малки|Дионисий Мали]] (създателят на летоброенето по новата ера) и др. Св. Павлин Нолански пише в поемата си за приятеля си св. Никета Ремезиански, че той бил „''апостол на бесите, скитите, гетите и даките ("даките" от провинциите на Сердика и Арчар)''“, че „''неукротимите беси били усмирени чрез проповедта на св. Никета''“. Св. Йероним, за когото ''"хуните"'', ''"скитите"'' и ''"гетите"'' са очевидно един и същ народ, живеещи, според неговата карта от 3-4-ти век, в [http://web.hit.bg/bgsviat/Karta_Ieronim_4_v.gif "Мизия, тук е и България"], пише също така, че „'''''Хуните''' учат псалтира и загряват '''скитския''' студ с топлината на вярата: русата и златокоса '''гетска''' войска се обкръжава с църковни палатки (походни параклиси)''“ <ref>„'''''Хуните''' учат псалтира и загряват '''скитския''' студ с топлината на вярата: русата и златокоса '''гетска''' войска се обкръжава с църковни палатки (походни параклиси)''“, Patrologia Latina I. 22, col. 870</ref>. Според римският историк [[Страбон]] „''бесите населявали планината Хемус, скитите - Мизия, а даките - двата бряга на Дунава''“. От тук отново става съвършено очевидно, че етнонимът на '''Готите''' е обобщаващ и напълно се покрива с единния етноним на древните тракийци '''Гетите'''.
== Наследството на готите ==
=== В Западна Европа ===
==== Готицизмът ====
---
==== Българската ерес ====
---
=== На Балканите ===
Не всички тракийски и балкански остроготи потеглят с крал Аларих I и крал Теодорих Велики за Апенините, Пиренеите и Централна Европа (Франция, Испания, Италия, Унгария). След междуособните борби между двамата Амали и убийството на княз Аспар настъпва дълбоко разединение и много високопоставени готи от Тракия отказват да се включат в похода заедно със своите хора. Много от тях са намерили тук своята постоянна родина извън готските институции в „''провинция България''“, както я нарича [[Йоан Никиуски]].
"Малките", т.е. римските християнските готи (Gothi minores) на св. епископ Урфил, остават по северния склон на [[Хемус]] и също не се съгласили да напуснат родината си с Теодорих Велики <sup>[[#Външни препратки|10]]</sup>
След отслабването на императорската власт, особено в Рим, българите станали фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставили в сянка римската курия, която загубила влияние. Пряката връзка между столицата на ''Римската империя'' Константинопол и западните провинции с център гр. Рим била прекъсната. Св. [[Теофан Изповедник]] (* 758/760 - † 817/818) пише свободно движение и изненадващи нападения на българите, живеещи в Тракия и Илирия, пред 494 г. <ref>„''В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек''“, Теофан Изповедник, „Хронография...“ (Животоописания на византийските царе)</ref>, а [[Комес Марцелин]] († сл.534) пише в хрониката си, че през 499 г. при р. Цурта (Чорлу) (Крива река в района на [[Крива паланка]], Македония), българите разбили илирийската армия, командвана от Арист, убити били 4-ма римски военачалници (Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин), а остатъците от армията панически избягала зад Босфора. Българите освободили Вардарско-Моравският ''Via Ignatia'' път и придобили пълен контрол над Тракия <ref>''"Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката''", Комес Марцелин, "Хроника"</ref>. ''"Оттогава залезе завинаги славата на армията на Илирик"'', пише Комес Марцелин, а според [[Калиник]], хунобългарите завзели повече от 100 града в Тракия.
==== ''Consul'' Флавий Сабиниан, ''"българският войвода"'', ''magister militum per Illyricum'' ====
Наследникът на Зенон, император [[Анастасий I]] (* ок.430 - † 518), родом от Дурацо ([[Дурас]]), Илирия, търсел начин да си върне контрола върху Тракия и Илирия, а гръцката църква да извършва ръкополагането на епископи в земите, контролирани от българите, респ. да ги сведе под свое опекунство. „''Гърция чрез посегателството на съюзника Мундо прояви несъгласие с тамошното (българското) ръкополагане, като свеждала '''своите българи''' под опека...''“, съобщава Енодий. За целта Империята инсценира война срещу българите. Тя спечелила на своя страна [[Мундо]] († 536), хунобългарин от рода на Атила <ref>John Martindale, "The Prosopography of the Later Roman Empire", Bd. IIIb, Cambridge 1992, S. 903–905</ref> (според Йоан Малала - ''гепид'', братовчед на княз Тразерик), който започнал да тероризира българите с плячкосване, като се криел после в крепостта [[Кастра Мартис|Кастра Мартена]] (гр. [[Кула]]) <ref> „''... с помощта на отвсякъде събрани крадци, разбойници и убийци ... той живееше от ограбване на околността, крал на своите крадци.''“, (Йордан)</ref>.
Досега Империята успешно употребявала ту единия, ту другия Теодорих против българите. Сега, когато Теодорих (Теодомиров) с настаняването си в Италия става силен, тя решила да си послужи с неговата сила срещу непокорните си българи, които нарича „''свои българи''“.
Възползвайки се от ангажираността на българите с Мундо, Теодорих Велики изпратил двамата свои първи благородници граф [[Пеца]] (Пиций) и Хардуик „''с непосвещавана дотогава в бой младеж''“, за да завземат столицата на Долна Панония Сирмиум, защото тази област по-рано е спадала към западните провинции на Империята, въпреки уверенията на Тразерик в преданост. Пеца, въпреки намесата на българите, успял да пропъди Тразерик и да завземе града без бой и после управлявал областта хуманно като собствена, а не я ограбвал като завладяна <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>. След това дошъл на помощ на изпадналия в беда Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава) и разбили 10 000 войска на „''българския войвода''“ (Енодий), военачалника на Илирик Сабиниан (син на Сабиниан Велики), който се спасил в крепостта Нато <ref>„''След това потегли против Сабиниан, военачалника на Илирикум, който се биеше тогава с Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава), ... впрочем, който се намираше в отчаяно положение и мислеше да се предаде ... и го спаси от ръцете на Сабиниан ... и разби илирийската войска, ... след което той (Мундо) от благодарност се подчини на крал Теодорих''“, Йордан</ref> <ref>"''Сабиниан, синът на Великия Сабиниан и войвода на войските, бе изпратен против '''гета''' Мундо...Сражението стана при Хореа-Марга. Много от неговите войници се изгубиха в това сражение и погинаха в реката. Той изгуби и обоза си, тъй че с малцина свои едва можа да се спаси в кастела Нато.''", Комес Марцелин</ref>. Мундо преминал на служба при Теодорих Велики в Италия.
Това сражение на р. Морава през 505 г. (Комес Марцелин) или 504 г. (Касиодор) между българите на Сабиниан и готите на Пеца и Мундо се сочи като най-кръвопролитното сражение по онова време. Тицианският епископ [[Енодий]] пише в панагирика си към Теодорих Велики: „''Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили''“ тези, които „''преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде''“. "''След това двете римски империи се върнали на старата си граница''". „''Италия отново заела Сирмиум, след като Теодорих победил българите''“, пише през 504 г. [[Касиодор]], министърът на Теодорих Велики, респ. „''страшните по целия свят българи''“, както пише в писмото си до Римския сенат през 526 г. крал [[Атанарих]].
==== ''Consul'' Флавий Виталиан от "''провинция България''", ''magister militum praesentalis'' ====
Нападенията на българите (мизите) и скитите в Илирик не преставали, тъй като са завзели Тракия почти до Цариград - „''В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят''“, пише на карта от ''[[анонимния Равенски космограф]]'' от 6-ти век. За отблъскване на техните набези към столицата, до 512 г. Анастасий I доизградил 70 километровата [[:en:Anastasian Wall|en:Дългата стена]] (Анастасиева стена) от гр. [[Деркос]] на Черно море до 6 км западно от гр. [[Силимврия]] на [[Мраморно море]] (започната през 469 г. от Лъв I Тракиец), както пише [[Зонара]] в житието на Анастасий <ref>"''Дълга стена съгради, простираща се от Черно море до Селибрия (Мраморно море) срещу нахлуваниета на мизите или българите и скитите''" – “''Longum murum condidit a magno mari ad Mysorum sive Bulgarorum et Scytharum excursiones''”, Zonaras, Bonnae III, 144</ref> <ref>Марин Дринов, ”Поглед върху произхожданьето на българскiй народъ.”, Пловдив, 1869, стр. 15</ref>.
Анастасий I се възползвал от поражението на българите, които под водителството на Сабиниан са отстоявали свободата си на р. Морава в Горна Мизия, за да отстрани техните тракоилирийски владици. Той заточил на един остров в Беломорието владиците им на Ниш, Сердика, Охрид, [[Пауталия]] ([[Кюстендил]]) и [[Никопол (на Йонийския залив)]] (залива [[Арта]] в Епир), като ги заменя с протежета на Цариградския патриарх.
===== Гражданската война в защита на вярата =====
По нареждане на Анастасий, неговият племенник и командващ Тракийската армия на Империята ''[[Магистър милитум|magister militum per Thracias]]'' [[Хипатий]] намалил финансовата издръжка на мизийските ''федерати'', което предизвикало тяхното негодувание. През 513 г. православните автономни събратя от Скития, Мизия и други области на българите под римска власт в Илирия се обърнали за помощ към командващия войските на ''федератите'' в Мизия [[Виталиан (военачалник)|Виталиан]] († 520) да се вдигне против омразния на народа „''безбожник''“ император Анастасий I <ref>"''В тази година (513) православните '''Скития''' и '''Мизия''' и други области поканили Виталиан, сина на Патрикол, войводата на федератите, да потегли против '''безбожния''' Анастасий''", Theophanes, p. 157</ref> в защита на 5-мата заточени български владици и против засилването на влиянието на ''монофизитите'' в Константинопол под протекцията на Анастасий. Тълпата в града скандирала на хиподрума: „''Друг император на ромеите!''”. Като доказателство, че не участва в подбуждането на бунта, Анастасий заставил през 511 г. ортодоксалния патриарх св. [[Македоний II]] (496 - † 523), който бил вуйчо на Виталиан и признавал старейшинството на римския папа, да подпише съставения през 482 г. от патриарх [[Акакий]] (472 - † 489) [[Енотикон|Енотикон]] на Зенон за примирение с монофизитите, след което обаче го уволнил и заточил в [[Евхант]] в Мала Азия и назначил на негово място още по-угодния на монофизите патриарх [[Тимотей I]] (511 - † 523). Обвинен бил в „несторианство“, което било осъдено на [[Вселенски събор|Третия вселенски събор]] през 431 г. в гр. [[Ефес]] под ръководството на папа [[Целестин]] (422 - † 432) и на св. [[Кирил Александрийски]] (* 378 - † 444).
Виталиан e бил '''''мизиец''''', родом от гр. [[Залдаба]] ([[Шумен]]) в областта на черноморския град [[Томи]] ([[Констанца|Кюстенджа]]) от Долна Мизия (Малка Скития, Добруджа) – “''regione mediteranea''” (Прокопий). Той е син на ''комита'' (комеса, ръководителя) на ''федератите'' в Мизия ''арианина'' Патрикол, малкият син на ''арианина'' княз Аспар, който се бил спасил при убийството на баща му от Зенон. Йордан нарича Виталиан '''''скит''''' <ref>"''Но онова, за което най-много трябва да се съжалява, е, че той (Анастасий) го докара до там да води шест години война с Виталиан от Скития – един негов офицер.''" – “''Sed quod sit plus dolendum, contra ultimum suum famulum Vitilianum de Scythia per sex annos cilivile bellum extruxit.''”, Jornandes, Panckoucke, p. 176</ref>, а Йоан Малала – '''''тракиец''''' <ref name="Malalas, p. 402">"''Във времето на неговото (Анастасиевото) царуване '''''тракиецът''''' Виталиан под предлог, че ще освобождава заточените владици, събирал голяма войска от '''''хуни''''' и '''''българи''''' и завзел Тракия, Скития и Мизия, до Одесос и Анхиало''” – “''Ejusdem sub Imperio Vitalianus Thrax vindicatum praetexens Episcoporum exulantium, arma sumpsit; et collecto sibi Hunnorum et Bulgarorum numeros exercitu, Thraciam, Scythiam Mysinmque, Odyssum usque Anchialum occupavit.''”, Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 402; cf. Exc. Ins., p. 169</ref>, което по това време е синоним на '''''гет''''' <ref name="Г.В.Вернадский">[http://www.spsl.nsc.ru/history/vernad/vol1/vgv143.htm#vgv143note124 Г.В. Вернадский. „Древняя Русь”. IV. Гунно-антский период (370-558 г.г.)]</ref> <sup>[[#Външни препратки|33]]</sup>. Комес Марцеллин също го нарича '''''скит''''' (''Vitalianus Scytha''), но като коментира убийството на римския пълководец Кирил от Виталиан с "гетския му нож’’ (''cultro getico jugulavit'') <ref> Marcellinus, s. a. 512</ref> <ref> Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938</ref>, подчертавал, че го смята и за '''''гет''''' с '''''аланска''''' кръв, затова можел да бъде считан и за '''''гот''''' (акад. Г.В. Вернадский) <ref name="Г.В.Вернадский"/>. Като '''''гот''''' го определя „еднозначно” и Захарий Ритор <ref> Zacharias Rhetor, p. 136</ref>. Виталиан, внукът на някога могъщия Аспар, хранейки недвусмислени надежди за императорския престол, се възползвал от всеобщото недоволство от Анастасий, за да поведе борба срещу него под лозунга за чистота на православната вяра и против неговите монофизитски тенденции и отстъплението му от позициите на [[Вселенски събор|Четвъртия вселенски събор]] (Халкедонския събор) от 451 г., проведен под ръководството на папа [[Лъв Велики]] (* 390 - † 461). Тази негова тактика му осигурила поддържката на ортдоксалното духовенство в Константинопол и Рим, в т.ч. на крал Теодорих Велики в Равена и на ревностния халкедонист папа [[Хормисдас|Хормизд]] (514 - † 523), макар и последният да не признавал 28-мото правило за равенство с константинополския епископ.
През 514 г. Виталиан повел войските на "'''''хуните'''''" от Скития и "'''''българите'''''" ''федерати'' от Мизия към Константинопол, като завзел Мизия, Скития и Тракия <ref name="Malalas, p. 402"/>.
По пътя на войските населението се вдигнало на въстание в защита на вярата си и армията на Виталиан нараснала над 60 000 души. Войската на ''хуните'' и ''българите'' Комес Марцелин нарича "'''''римска'''''". Виталиан без проблем преодолял безпрепятствено [[:en:Anastasian Wall|en:Дългата стена]], убил командирите Константин Целерин и Макренцих и разположил войските си от Черно до Мраморно море. Поради липса на обсадна техника, Виталиан влязъл в преговори с Анастасий.
С дълги колебания и подкупване на командирите на Виталиан, които преговаряли с него (Теодор и др.) Анастасий приел условията на Виталиан да освободи заточените български владици и да свика под егидата на папа Хормизд нов Вселенски събор за възстановяване на принципите на [[Вселенски събор|Халкедонския събор]] от 451 г. Другото условие – Виталиан да бъде назначен за военен наместник ''[[Магистър милитум|magister militum]]'' на Тракия - не било удовлетворено, но за сметка на това „''несправедливият военен наместник на Тракия''” Хипатий бил уволнен и бил назначен за нов опитният пълководец Кирил. <ref >”''Скитът Виталиан, след като събрал повече от 60 000 римска въоръжена кавалерия и инфантерия, събрана за три дни, дойде в местността, която се казва Septimus и постави лагер. И като разположил от море до море своята войска, приближил се сам до портата, която се казва ''златна'' без повреда на някого, твърдейки, че идва в Цариград заради вярата на православните и заради Македоний, епископа на града, изгонен от Анастасий.''” , Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938</ref> <ref>”''Но вследствие престувките и клетвопрестъпничествата на Анастасий и подмамването и подлъгването на пратеника Теодор, върнал се на осмия ден от пристигането в града.''”, Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938</ref>.
Виталиан потеглил обратно към родината си „'''''провинция България'''''“ (Добруджа), както съобщава архиепископът на гр. Никиу в Долен Египет [[Йоан Никиуски]] (ср.7-ми в.) в неговата ''Chronographia'' <ref >''"Le Général Cyrille se rendit dans une ville appellée Odyssus et y demeura, et Vitalien dans la '''province Bulgarie'''"'', Ibidem p. 378.4, „La Chronique de Jean, eveque de Nikiou: notices et extraits des manuscrits de la Bibliotheque Nationale”. Texte étiopien publié et traduit par M.H. Zotenberg, NEBN, Paris 1879. P. 378 / Paris 1883; „The Chronicle of Ioannis Bishop of Nikiu.”, Translated by R. H. Charles, 1916</ref>.
Анастасий обаче нямал намерение да изпълнява обещанията си и дал секретни инструкции на Кирил, който вече бил успял да отвоюва Одесос и някои други позиции, да арестува Виталиан. След като узнал за това, Виталиан нападнал изненадващо през нощта Одесос и убил Кирил в леглото му с „''гетския си нож''“ с помощта на хуна Тарак <ref>”''Подир това, след едно нощно нападение влязал в Одеса, мизийската община. Намерил Кирил, който е повече развратник отколкото предприемчив военачалник, че спи между две любовници, извлекал го и го заклал с гетския нож и се обявил явно за неприятел на царя Анастасий.''”, Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938</ref>. Като научил за убийството на Кирил, Анастасий обявил Виталиан чрез Сената за враг на отечеството <ref>Ioann. Ant. Fr. 214e. 6</ref>, назначил отново племенника си Хипатий за командващ на 80 000 Тракийска армия с помощник гота Алафар и го изпратил към Одеса, където той се разположил на стан.
Виталиан повикал на помощ хунобългарите около Дунава и през 515 г. отново ги повел заедно с българите ''федерати'' от Мизия към Тракия и Константинопол, като този път завзел и [[Одесос]] ([[Варна]]) и [[Анхиало]] ([[Поморие]]) <ref name="Malalas, p. 402"/>. В Мизия и Тракия императорските войски действали като в чужда страна. Тракийските хунобългари заловили няколко римски пълководци, вкл. и Хипатий и го продали на Виталиан. С умело ръководене на войските край Одесос силите на Анастасий били разгромени и дали 60 000 убити войници и офицери, после Виталиан превзел и [[Аполония]] ([[Созопол]]). <ref>"''Този Виталиан неприятел не на републиката, а лично на императора, се приближил с 60 000 души чак до 3 мили от Цариград и опустоши със своя грабеж много предградия на царския град. Срещу него излезе да се сражава Хипатий, братовчед на императора, с многобройна войска. Но преди да покаже на бойното поле, колко той мрази тоя противник, той бил хванат жив от ''хуните'' и позорно продаден на Виталиан. След Хипатий управителят му и началника на войските му (''[[Магистър милитум|magister militum]]'') биваха често разбивани от Виталиан и при това винаги осмивани и поругавани от него.''”, Jornandes, Panckoucke, p. 174-8</ref>. Малала и [[Евагрий]] сообщават, че целта на Виталиан този път вече е била ”''да завладее царството''” <ref>Евагрий. с. 188; Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae. p. 405. 2—3</ref>.
Виталиан продължил похода си към Константинопол този път и по море и с 200 бойни кораба навлязъл в залива [[Стения]] на [[Босфора]]. Войската на българите ''федерати'' го обявила за император, в Константинопол избухнало въстание и населението също го провъзгласило за император <ref>Theoph. P. 245. 18 — 246. 2</ref> с викове "''Добре дошъл, Императоре!''" <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>. Народ бил бунен от монасите <ref>Ibid. 3. 245. 17—18</ref>, а и част от аристокрацията стояла на страната на метежниците. Анастасий избягал в едно предградие на столицата и бил принуден отново да преговаря.
Въпреки големите тактически предимства и този път Виталиан не успял да доведе успеха си докрай. Отново бил даден грамаден откуп, Виталиан бил обявен за ''[[Магистър милитум|magister militum per Thracias]]'' и консул, двете страни се заклели във вярност, а Анастасий – че ще възстанови Македоний II и ще свика Вселенски събор 1 юли 515 г. под ръководството на папата <ref>”''Същият Виталиан (515 г.) стана още по-голям неприятел на Императора Анастасий: Изпроводил напред своите конници и слязъл с въоръжени в кораби по левия за него бряг. След като обкръжил Состенеум, сражавайки се с пеша войска, сам влязъл вътре и го завзел.
Изпратени били от царя до Виталиан сенатори, които да сключат с него мир: 90 фунта злато, освен това царски подаръци взе от Хипатий, а 100 000 либри злато му били предложени за заробения Ураний от роднините му в Созопол.
Виталиан бил направен ''magister militum'' на Тракия, а Хипатий, когото държал в окови, върнал на вуйчо му.''”, Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938</ref> <ref>Ioann. Ant Fr. 214e. 14; Theoph. P. 247. 10—16</ref>.
Уплашен от ''православните илирийски войници'' <ref>”''...ob metum illyriciani catholici milites''”, Marcallini Comitis Chronicon. ad. a. 516. Migne LI</ref> и силата на въстанието в Софийско и Кюстендилско, Анастасий освободил владиците Домнион Сердикийски и Евангел Кюстендилски. Алцис Никополски и Гаян Нишки били вече умрели по време на заточението, а Лаврентий Охридски бил още задържан <ref>Comes Marcelinus, Chronicon. ad a. 516; Part. I LI, co. 939</ref> <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>. Виталиан отново вдигнал обсадата на Константинопол и отвел войските си към Мизия.
Анастасий от своя страна отново вероломно нарушил клетвата си, за което бил наречен ”''лъжец''” и ”''клетвопрестъпник''”, макар че според него "''Съществува закон, който предписва на императора да лъже и да нарушава клетвата си, ако това е необходимо за благополучието на Империята''" (Теофан Изповедник <ref>Theophanes, р. 161</ref>).
От своя страна Виталиан подтикнал хуните ''савири'' да извършат опустошения в Мала Азия и Армения <ref>Marc. comes. p. 99. 15—16</ref> <ref>Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 406. 9—14</ref> <ref>Ioann. Ant. Fr. 214e. 16</ref>. Това компрометирало каузата на Виталиан, който досега успявал да спечели общественото мнение на голяма част от аристокрацията и плебса в Константинопол. Анастасий веднага се възползвал от ситуацията и през 516 г. лишил Виталиан от поста ”''magister militum per Thracias''” и другите привилегии, като назначил за командващ тракийската армия магистър Руфин.
За трети път Виталиан потеглил към столицата по суша и по море, като корабите на ''готите, хуните и скитите'' <ref name="Malalas169"> Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 405/403; cf. Exc. Ins., p. 169</ref> пак стигнали до Залива Стения при [[Галата]]. Двамата пълководци ''[[Магистър милитум|magister militum praesentalis]]'' Патриций и Йоан отказали да излязат срещу нападателите и Анастасий ги изгонил, като възложил командването на флота на екс-префекта и министър на финансите адмирал [[Марин]]. Този път сражението се решило от огромния римски флот на Марин, който използвал химическо съединение, изобретено от [[Прокол Атински]], за запалване на корабите <ref name="Malalas169"/>. Така флотът на Виталиан бил потопен без стълкновение, а след това отстъпващата му в безпорядък сухопътна армия била разгромена в няколко сражения. Особено се проявил генерал Юстин, бъдещият император (Комес Марцелин го счита дори за действителния командващ флота и сражението). Оръженосците на Виталиан Анастасий и Доминик били заловени, осъдени и обезглавени в Цариград, а хунът Тарак, който беше убил Кирил – изгорен жив. Самият Виталиан успял за една нощ да достигне и да се укрие в Анхиало, а после в родината си Добруджа.
Този развой на събитията в Тракия, Мизия и Скития обаче веднага предизвикал ответната реакция на българите в Илирия през 517 г., които се вдигнали на въстание откъм Видинско, Софийско и Кюстендилско, дошли и завзели "''Долната земя Охридска''" и цяла Македония <ref>"''При Анастасiи цари начаше бльгаре поимати землю сiю прошьдше Бьдыне, и прежде поимати Долнею землю Охридскую и по том сiю Вьсу''", Йордан Иванов, "Манасиева хроника", "Български старини из Македония", стр. 145</ref>. Комес Марцелин съобщава за същото в своята ''Хроника'' за 517 г., че '''''гетските''''' конници са оплячкосали двете Македонии, Тесалия до Термопилите и Стария Епир <ref>”''Duae tunc Macedoniae Thessaliaque vastata est, et usque Thermopylas veterumque Epirum Getae equites depredati sunt.''”, Comes Marcelinus, Chronicon. ad a. 517; Part. I LI</ref>.
За да се изгладят църковните разногласия с гърците, скитите, респ. българите продължили да настояват да се събере църковен събор, който да разгледа претенциите на двете страни. Анастасий се съгласил и в писмо до папа [[Хормисдас|Хормизд]] († 523) писал, че той иска "''поради настаналото в скитските области съмнение върху православната вяра, да свика синод в [[Хераклея]], в провинция Европа, който да установи правата вяра''" <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>. По настояването на Теодорих Велики, който в случая симпатизирал на сънародниците си българи по въпроса за вярата, папа Хормизд изпратил на събора епископ Енодий и архидякон Виталиан. Събрали се 200 души представители от различни страни, но след като били подложени на упреците на Анастасий I и цариградския владика [[Тимотей]], които даже и не посмели да се явят на събора <sup>[[#Външни препратки|6]]</sup>, те се разотишли без да вземат решение. За тази си постъпка Анастасий бил наречен от целия народ "''клетвопрестъпник''", загдето изневерил на вярата на родителите си, и "''лъжец''", но той отговорил, че когато императорът се намира в нужда, той може да лъже и клетвопрестъпничи <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>.
След смъртта на Анастасий I през 518 г. император станал [[Юстин I]] (* 450 - † 527), на 68 годишна възраст, но все още неграмотен – владеел само разговорен латински, а на гръцки се подписвал с шаблон. Той е бил тракийски селянин (син на Изток и Бегленица), родом от село Бедряна, Кюстендилско. Проф. [[Г.В. Вернадский]] <ref name="Г.В.Вернадский"/> <sup>[[#Външни препратки|33]]</sup> го определя еднозначно като ''тракиец'', а не ''алан'', нито пък "''славянин''", както твърдял проф. Паул Йосиф [[Шафарик]] <ref>Safarik, p. 160 f.; Ср. А. А. Васильев. "О славянском происхождении Юстиниана", ВВ, I (1894), 469 - 492</ref>. Юстин успял да се издигне в армията от прост войник до генерал и после до командир на [[Преторианска гвардия|Преторианската гвардия]]. Юстин осиновил и образовал племенника си Юстиниан, също родом от Македония.
През 518 г. патриарх [[Йоан II]] (517 - † 520) бил принуден да отхвърли Емотикона и тържествено да признае Халкедон, което било утвърдено с указ от Юстин. Константинопол практически приел програмата на Виталиан за единение с Рим под егидата на папата. Папа Хормизд и Теодорих Велики били поканени на посещение в Константинопол. През 519 г. папата изпратил делегация, която носела неговото мнение под формата на ''libellus'', изискващо осъждане на Нестор, Акакий и др., отлъчване на [[Север Александрийски]], проклинане на Зенон, Анастасий и дори на св.Македоний II и т.н. Под натиска на Юстин условията били подписани от патриарх Йоан II безпрекословно, а Рим постигнал привидна пълна победа над Константинопол.
За по-голяма сигурност и за да предотврати организирането на поредното въстание, през 519 г. Юстин гарантирал амнистия на потенциалния метежник Виталиан и го направил ''[[Магистър милитум|magister militum praesentalis]]'', а през 520 г. и Консул, което предполагало завръщането на Виталиан от Добруджа в Константинопол. Виталиан бил посрещнат с почести от Юстин и Юстиниан.
===== ''"Скитските монаси"'' от Добруджа и теопасхитският спор =====
След смъртта на Анастасий I народът се е надявал, че ще бъдат задоволени и неговите верски желания. Веднага след възкачването на Юстин на престола започнал ‘’теопасхитски спор’’. Скитски монаси, водени от презвитер [[:en:Joannes Maxentius|en:Йоан Макзенциус]], дошли при Юстин да се оплачат от ''"episcopus provinciae Scythiae metropolitanus"'' [[Патерн]] (519), владиката на Томи ([[Кюстенджа]]) в Малка Скития ([[Добруджа]]), дякон Виктор и др., които в догматично отношение поддържали цариградското, респ. гръцкото гледище относно Св. Троица. Виталиан застанал твърдо на страната на скитските монаси, докато Юстиниан, който провеждал политика на помиряване на българите с Цариградската патриаршия за сметка на първите, подкрепил Патерн и неговата партия и писал на папата срещу монасите. Затова монасите помолили папа Хормизд да им съдейства. През 519 г. Папата изпратил специално 5-членно пратеничество в Константинопол, което пише после в писмо до него, че ''"монасите от Скития възпрепятстват църковното съгласие"'' и че те били против Патерн, когото обвинявали в ''[[несторианство]]''. Скитските монаси са искали да прокарат в съответствие със своето верую уточнението ''"един от Светата Троица е страдал тялом"'' <ref>''"unus de Trinitate in carne crucifixus est"'', Suggestio Dioscuri, Labbe, iv. 1513, May 13, 519; Desprez, Proleg. Fulgent. Rusp. in Migne, lxv. 109</ref> с цел да подчертаят божественото у Христос-Богочовека, за да предпазят халкедонската формула от несториански попълзновения. Римските легати в Константинопол обаче нищо не разбрали и погледнали подозрително на новата формула.
Понеже българските монаси от Добруджа не постигнали успех в Цариград, четирима от тях - [[Ахил]], [[:en:Joannes Maxentius|en:Йоан Макзенциус]], [[:en:Leontius (writer)|en:Леонций Схоластик]] и [[Мавриций]] - заминали за Рим с личната препоръка на Юстин, да молят папа Хормизд да потвърди тяхното уточнение за Св. Троица. Някои от тези монаси са били роднини на Виталиан като Стефан и Леонций, братовчед на Виталиан <ref>Patrologia Graeca 1. 63, col. 473</ref>. Папата не е поискал да каже мнението си по тяхното питане <sup>[[#Външни препратки|6]]</sup>, тъй като монасите ревностно защитавали халкедонските позиции, но с името на св. Кирил Александрийски от Ефес, а не на папа Лъв I Велики от Халкедон. Той не утвърдил новата формула не защото е невярна, а защото излизало, че халкедонската е недостатъчна.
По това време римската църква защитавала веруюто на Никейския събор ''"Ние вярваме и в Св. Дух"'', който не се е произнесъл върху отношението на Св. Дух към Отца и Сина.
Освен това, той не е искал да санкционира скитската църква, а се е стремял да запази влияние върху Илирийска България чрез солунския епископ, станал негов [[:en:Vicar|en:викарий]] откакто епископът на илирийската префектура със седалище в Сирмиум се изселил в Солун след завладяването на Сирмиум от ''хуните'' и ''готите''. В писмо до виенския владика [[:en:Avitus of Vienne|en:Авита]] (* ок.494 - † 593), папа Хормизд пише, че съседните на ''гърците'' ''тракийци'', ''дарданци'' и ''илирийци'', като узнали за тяхната неискреност, ги напуснали <ref>''"Съседните на Панония Дардания и Илирия, от нас измолваха ръкополагане на епископи, когато имаха нужда, което и правехме."'', Patrologia Graeca 1. 63, col. 396</ref>.
В Рим ''"скитските монаси"'' намерили поддръжка у своя съгражданин [[Дионисий Малки|Дионисий Мали]], създал новия календарен стил, който в тяхна подкрепа превел на латински няколко важни богословски труда.
Междувременно Юстиниан променил позицията си в полза на ''"скитските монаси"'', но през 520 г. организирал убийството на Виталиан от гвардейците в двореца 7 месеца след началото на неговото консулстване (според Прокопий <ref>Procopius. Anecdota, VI, 27 - 28.</ref>), за да го премахне като опасен конкурент за престола <ref>"''Юстин се съюзил с Виталиан, повикал го при себе си и го провъзгласил за настоящи военачалник (magister militum) и консул. Но веднага го заподозрял, че иска да се върне на старите си планове, та го погубил в палата със своите гвардейци Целерин и Павел. Виталиан издъхнал прободен на шестнадесет места.''", Jornandes, Panckoucke, p. 174-8</ref>, като заел неговите длъжности и чинове.
В спора на българските монаси от Добруджа, който нарушил привидния халкедонски мир, се включили и висши клирици от [[Йерусалим]], [[Антиохия]], [[Втора Сирия]] и заточените в [[Сардиния]] африкански епископи. След като накрая българите получили през 520 г. един назидателен и пълен с упреци индиректен отговор от папа Хормизд, те отказали да приемат, че този отговор на ''"несъмнен еретик"'' е писан наистина от него. След смъртта на папа Хормизд през 523 г. Йоан Макзенциус и неговите братя получили най-после одобрение на своята формула едва на събора в Рим през 532 г., с указ на Юстиниан през 533 г. и одобрението на [[Йоан II (папа)|Йоан II]] (533 - † 535), но на [[Вселенски събор|Петия вселенски събор]] (Втори Цариградски събор, „Събор на трите глави“) през 553 г. били анатемосани.
През 526 г., по времето на патриарх Епифаний (520 - † 535), Юстин I изгонил от Константинопол готите ариани, взел им църквите, а някои от тях насилствено препокръстил в ''православието''. Възмутен от този акт Теодорих Велики принудил папа [[Йоан I (папа)|Йоан I]] (523 - † 526) с депутация да посети Константинопол и да изисква възстановяването правата на готите. Папата бил посрещнат с големи почести, Юстин дори пожелал да бъде повторно коронован от него, всички желания му били изпълнени, но не и връщането на покръстените готи обратно в ''арианството''. След завръщането на делегацията в Рим, Теодорих, който заподозрял папа Йоан I в политическо сближаване с императора, го хвърлил в затвора, където той умрял след няколко дена. В края на годината умрял и Теодорих Велики <ref>[http://apologia.narod.ru/history/kartashev/4sobor/IV_chast2.htm#_ftn3 ”IV-й Вселенский собор в Халкидоне в 451 г.“], А.В.Карташев</ref>.
Според официалните църкви в Рим и Константинопол, Виталиан предизвикал гражданската война в Империята в ''"защита на православието"'' и срещу монофизитските уклони на Анастасий I, който изоставил халкедонските утвърждения и приел ''Емотикона'' на Зенон. В същото време Виталиан бил внук на убития от Зенон радикален арианин Аспар и е водил борбата срещу Анастасий в защита на заточените от него илирийски владици. Негови могъщи покровите били както ревностният халкедонист папа Хормизд, така и господарят на Италия, радикалният арианин крал Теодорих Велики. След възтържествуването на халкедонизма в Цариград обаче, Виталиан енергично защитавал пред папата ''скитските монаси'' и тяхната редакция ''”един от Светата Троица е страдал тялом”'', които обвинявали ортодоксалния св. Патерн в ''несторианство'', а българите ... масирано завзели Илирия.
Обстоятелството, че само 15 години след смъртта на Виталиан ''православните'' хунобългари в Илирия, чиито ''православни'' владици бяха заточени от Анастасий I, извоюваха своята пълна църковна независимост от Римското и Константинополското ''православие'', говори, че в основата на църковните борби са стоели и зараждащи се национално-освободителни движения в Империята <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup> и че еретиците и инакомислещите са се ръководили и от други местни мотиви в своето поведение <ref> Jones A. H. M., “Were Ancient Heresies National or Social Movements in Disguise?”, P. 280—298</ref>.
==== Св. цар Юстиниан I Велики от Македония ====
[[Image:Justinian mosaik ravenna.jpg|thumb|350px|'''Св. цар Юстиниан I Велики'''<br><small>(Мозайка от [[Сан Витале|"Св. Виталий"]], [[Равена]])]]</small>
Юстин I бил наследен на императорския престол през 527 г. от племенника си [[Юстиниан I|Флавий Юстиниан I Велики]] (Управда ,* ок.482 - † 565), също от тракоилирийски произход, родом от гр. [[Таурезиум]] край [[Скопие]], (''“по говор и по облекло, и по разсъждения...беше варварин”'', Прокопий Цезарейски<ref>Ibid., XIII.2</ref> <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup>), един от най-големите императори реформатори на Късната Античност. Получил високо образование в Константинопол под крилото на чичо си, Юстиниан преди това бързо се издигнал до Главнокомандващ на армията (''magister equitum et peditum praesentalis'') и Консул. След смъртта си е канонизиран за светец. Управлението на Юстиниан Велики е характерно както с продължителни войни за възстановяване на Римската империя до предишните граници в Персия, Африка, Италия и Испания, така и с културен разцвет, което обаче довело до финансово изтощение <ref>Bury, II; Ch. Diehl. Justinien</ref>.
През 528 г. Юстиниан предприел и до 534 г. завършил с помощта на [[:de:Tribonianus|de:Флавий Трибониан]] (* ок.500 - † 547) едно колосално културно дело - пълната рекодификация на древното римско гражданско право ''Corpus iuris civilis'' - ''Codex Iustinianus'' (''Constitutiones''), ''Pandectae'' (''Digesta''), ''Institutiones'', ''Novellae'' - ''"правотворната мъдрост на Рим със своите уроци по ясна опитност"'' <ref>''"Благоверни Цар Управда-Юстиниан"'' по архиепископ Филарет Черниговски, "Жития на български светци", левкийски епископ Партений, Синодално издателство, София, 1979 г.</ref>. За да преодолее съпротивата на гръцките езически центрове, Юстиниан закрил неоплатоническите школи в Атина и Антиохия <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup> ([[:en:Damascius|en:Дамаский]], * ок.438 - † 538, и др. бягат в Персия), започнал гонения срещу езичниците и еретиците, освен ''монофизитите'', покровителствани от императрицата Теодора. В Атина по това време все още не е имала християнски епископ (първият епископ в Атина е назначен едва през 9-ти век). Един от неговите сподвижници конфискувал средствата за публични представления в градовете на Гърция <ref>Procopius, Anecdota, XXVI.33</ref>. С това Юстиниан си навлякъл омразата на гърците, а неприязънта на летописецът му Прокопий Цезарейски към него е неприкрита. Прокопий, сирийски гъркоман и полуезичник, твърди, че когато Юстиниан мразел някого, обвинявал го, че е грък "''сякаш беше изключено за човек от Гърция да бъде свестен''" <ref>Ibid., XXIV.7.</ref> и че императорът "''продължи с гоненията на гърците, както са наречени, с издеяния над техните тела и с плячкосването на имуществото им.''" <ref>Ibid., XI.31.</ref>. Обвинява го, че имотните в Константинопол е трябвало да ''"превърнат своите жилища в квартири за седемдесет хиляди варвари"'' <ref>Procopius, Anecdota, XXIII.24</ref>, които прииждали в космополитния град. Юстиниан ''"никога не престана да пилее огромно състояние заради всички варвари"'', казва Прокопий, ''"дори за тези, за които даже не бяхме чували досега... И така всички варвари станаха притежатели на богатството на римляните..."'' <ref>Ibid., XIX.15-16</ref>. За сметка на "''зелените''" (гърците) Юстиниан толерирал и се обградил с ''венети'' (''венеди'', ''венди'', ''вандали'') от "''синята агитка''", чиито прически били по "''хунската мода''", а ''“техните плащове и гащи (панталони) и особено обувките им, по име и мода, също мязат на хунски”'' <ref>Procopius, Anecdota, VII.9-14</ref> <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup> (вж. мозайката от базиликата [[Сан Витале|"Св. Виталий"]], [[Равена]]).
През 532 г., 3 години след закриването на Атинските езически школи, на цирк в ''[[Хиподрум|Хиподрума]]'' в Константинопол срещу Юстиниан избухнало въстанието [[Ника|"Ника"]] (''"Победа!"''), подклаждано главно от ''"зелените"'' противници в Сената на нарастващата му власт, които се възползвали от недоволството срещу Юстиниан I, заради преследването на еретиците, езичниците и данъчните му закони. Изгорени били старата "Света София", построена още от Константин Велики, други църкви и обществени сгради, Юстиниан се готвел за бягство. Бунтът бил потушен от готите <ref>''"...the '''Goths''' Godidisklus and Bessas, who were among those '''Goths''' who had not followed Theoderic when he went from '''Thrace''' into Italy, both of them men of the noblest birth and experienced in matters pertaining to warfare; many others, too, who were men of high station, joined this army. For such an army, they say, was never assembled by the Romans against the '''Persians''' either before or after that time."'', [http://www.gutenberg.org/files/16764/16764-h/16764-h.htm "History of the Wars, Book I. - The Persian War"], VIII [3-8], Procopius of Caesarea</ref> <ref>''"And among the '''Goths''', Vittigis remained in Byzantium, but all the rest marched with '''Belisarius''' against '''Chosroes'''...For as the '''Goths''', first of all, came upon them with '''long spears''' in close array, the '''Persians''' did not await their attack but beat a hasty retreat...'''Belisarius'''...arranged the soldiers as follows. On either side of the tent were '''Thracians''' and '''Illyrians''', with '''Goths''' beyond them, and next to these '''Eruli''', and finally '''Vandals''' and '''Moors'''...Such was the fortune of the Romans in the third invasion of '''Chosroes'''. And Belisarius came to Byzantium at the summons of the emperor, in order to be sent again to Italy..."'', [http://www.gutenberg.org/files/16764/16764-h/16764-h.htm "History of the Wars, Book II. - The Persian War"], XIV. [8-2], XVIII. [20-26], XXI. [7-14], [30-1], Procopius of Caesarea</ref> <ref>''"По приказу василевса вышли с вооруженным отрядом Мунд, Константиол и Василид, чтобы заставить восставшую толпу замолчать...Когда же вышел '''Велисарий''' со множеством '''готов''' и произошло столкновение, многие из димотов были убиты."'', [http://www.vostlit.info/Texts/rus15/Malalas/frametext.htm "Хронография"], Йоанн Малала, Книга XVIII, СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА – превод от „Chronographia”, Joannis Malalae / Rec. L. Dindorf. Bonnae, 1831</ref> и [[херули]]те <ref>''"All the hopes of the emperor were centred upon Belisarius and Mundus, of whom the former, Belisarius, had recently returned from the Persian war bringing with him a following which was both powerful and imposing, and in particular he had a great number of spearmen and guards who had received their training in battles and the perils of warfare. Mundus had been appointed general of the Illyrians, and by mere chance had happened to come under summons to Byzantium on some necessary errand, bringing with him '''Erulian''' barbarians."'', [http://www.gutenberg.org/files/16764/16764-h/16764-h.htm "History of the Wars, Book I. - The Persian War"], XXIV. [37-43], Procopius of Caesarea</ref> на генералите [[:en:Mundus (general)|en:Мундо]] и Белизарий, които организирали клане на 3 500 - 4 000 бунтовници (30 000 според Прокопий Цезарейски) в ''Хиподрума''. Убит бил и обявеният от бунтовниците за император Флавий Хипатий, племенник на Анастасий I. Генерал Мундо отново бил назначен за Главнокомандващ армията на Илирик. През същата година започнало изграждането на новата църква [[Света София (Константинопол)|„Света София”]] в Цариград – едно грандиозно [http://www.kultur.gov.tr/tr/ayasofya/ayasofya.htm архитектурно творение], която била завършена и осветена пред 537 г.
===== Непокорните съотечественици =====
Българите не понесли безмълвно убийството на Виталиан.
Юстиниан I, който с отстраняването на Виталиан изгубил симпатиите на тракийските хуни-кутригури, които живеели от старо време покрай Босфора и на [[Галиполи (полуостров)|Галиполи]] (Прокопий Цезарейски и Калиник), през 528 г. се стараел да привлече на своя страна техния кан [[Грод]] (с-д Йоан Малала) или Горд (Теофан Изповедник <ref>Teophanes, p. 175</ref>), който бил християнин и резидирал в гр. Боспор. Съотечествениците му обаче не одобрили зависимостта му от Юстиниан и през 530 г. го убили, после избили императорската стража Боспор, която пазела града, заедно с началника и трибуна Далмаций, а за Кан избрали [[Мугел]], брат на Грод.
Тогава Юстиниан назначил за комендант на босфорската стража и началник на ''"теснините на Понтийско море"'' бившия консул Йоан, син на Йоан, който убил навремето Сабиниан Велики, дал му ''"готска"'' помощна войска и му заповядал да постави квартирата си в [[Хиеро]] (Иеро, на устието на [[Златен рог|Златния рог]]) <ref>Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 427 - 428, 431 - 433</ref> <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>.
След смъртта на Теодорих Велики през 526 г. Мундо, противникът на българите на Сабиниан от сражението през 505 г. на река Морава, напуснал готите и се поставил в услуга на Юстиниан. През 529 г. Юстиниан назначил Мундо за илирийски военачалник - ''[[Магистър милитум|magister militum per Illyricum]]'' и на Дунавската граница за да отбива нападенията на хунобългарите. Когато генерал Мундо пристигнал в Македония, върху него се нахвърлили старите му неприятели ''"хуни заедно с голямо количество разни други варвари"'' (Йоан Малала), респ. ''"българите, едно голямо множество"'' и го принудили да си хвърли шлема в езерото (шлемът му бил намерен в Охридското езеро, Теофан) <ref>"''Като пристигнал в Илирия, излезли българите, едно голямо множество, но той се нахвърлил върху тях и ги погубил всички''", Theophanes, p. 219</ref>.
Комес Марцелин съобщава, че през 530 г. Мундо успял да разбие в Тракия едно поделение българи. Изпратил пленниците в Константинопол за да се устрои триумф, но после те били зачислени в Римската армия в Армения.
След това Юстиниан изпратил през 531 г. по море една експедиция под водителството на Годила и военачалника на Скития Бадуарий към Одесос (Варна) срещу хунобългарите в Мизия с надеждата, че като ги разбие, по-лесно ще подчини и хунобългарите в Тракия. Според Йоан Малала на нея се противопоставили ''"двама хунски"'', а според Теофан, който точно препредава Малала, ''„двама български крале“'' (reges) <ref>„В тази година (531) потеглиха българите, двама крале (регес) с голямо множество българи и друнги (съюзници) за Скития и Мизия", Theophanes, p. 217-218</ref>. В битката римляните били разбити, военачалникът на Мизия Юстин бил съсечен и бил заменен от Констанциол Флоренциов, но мизийските българи стигнали до Тракия. Тук срещу тях с нови войски излезли Годила, Констанциол и военачалникът на Илирия, ''"хунът"'' Аск, посветен в "свещената къпалня" (покръстен) от Императора. Римляните успели да разбият мизийските българи и двамата български ''„крале“'' паднали в сражението. Зарадвани от успеха си, римляните потеглили през Тракия за Цариград, обаче ги пресрещнали тракийските българи, които им нанесли съсипващо поражение, от което само малцина могли да избягат живи. Военачалниците Годила, Констанциол и Аск били заловени с примка, Годила успял да разсече примката и да се измъкне, но другите двама били пленени. Констанциол бил продаден за 1000 жълтици в Цариград, а Аск българите задържали при себе си. ''„Отсега-нататък настана мир в Тракийската област"'', пише Йоан Малала <ref>Johannes Malalas, Bonnae, p. 437-438</ref> <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>.
Хунобългарите продължили освобождаването на своите сънародници чак до Йонийско море - ''„хуните навлезли в Тесалия и след като унищожили всички '''елини''', с изключение на пелопонесците, се върнали“'' <ref>Procopius, De bello Persico II, 4, 11</ref>. И в своята "Тайна история" (''"Anecdota"'') Прокопий Цезарейски отново показва, че хунобългарите са считали пелопонесците за свои сродници и са ги защитавали от елините <ref>''"В Илирия и цяла Тракия, т.е. от Йонический залив (Арта) до предградията на (град) Византия, там, където селището се населяваше от елини и херсонити, хуните, склавените и антите извършваха почти всяка година, откак Юстиниан стана император (527 г.), непоправими злини над хората (елините и херсонитите). Аз мисля, че при всяко нападение повече от двеста хиляди от живеещите тук ромеи (гърци) биваха отвеждани или заробвани, тъй че цялата тая земя най-сетне действително се съедини със скитската пустиня"'', Procopius, Anecdota. XVIII, 20 - 21</ref>. Йордан нарича ''„хуните“'' на Прокопий направо ''„българи“'' <ref>''"instantia cottidiana Bulgarum, Antium et Sclavinorum"'', Jordanes, Romana, Momsen: (E 52)</ref> <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>, които ''"всеки ден настоявали за правдини"''.
След едно от поредните нахлувания на българите през 531 г. за Главнокомандващ на Тракия бил назначен един от най-способните римски генерали от хунобългарски произход, ''антът'' Хилбуд (Хвалибуд) от личната гвардия на Юстиниан <ref>"''Хвалибуд, приближен на императора човек, отличен воин''", Procopius, VII, 14, I - 2</ref> със задача да не позволява на ''склавените'' да пресичат Дунава. С няколко наказателни акции, в т.ч. и северно от Дунава, той успял да внуши респект всред тях за няколко години, но през 534 г. загинал в сражение. Северната граница практически останала незащитена от свободно навлизане на хунобългари в Тракия. Римската дипломация обаче съумяла с интриги да посее раздор между севернодунавските хунски племена ''анти'' и ''склавени'', като предизвика война между тях и така да си осигури още за известно време спокойствие от север. Един млад ''ант'' със същото име Хилбуд бил взет в плен от ''склавените'' и възпитан от тях <ref>Idem, 14, 8</ref>, който впоследствие изиграл ролята на лъже-Хилбуд.
Юстиниан I се опитал още един път да сломи българската съпротива, като изпратил в 535 г. по море патриция [[Цита]] с една армия да ги нападне в Мизия, обаче те го разбили на р. Янтра (или Ятрус при с. Кривина, Русенско) и го принудили да бяга през [[Шипка]] за Цариград <ref>’’”Tzita patricius in Mysia cum hoste Bulgarum con-grediens ad Jatrum superior invenitur”’’, Marcellinus comes</ref>. С това българите станали фактически господари на земята от Дунав до [[Йонийско море|Йонийския залив]] (Арта).
===== Първа Юстиниана =====
[[Image:Roman provinces at the Balkans.jpg|thumb|350px|Римските провинции на Балканите <br> до имп. Диоклетиан и след 395 г.]]
За да спаси Римска империя от вътрешни раздори, Юстиниан Велики бил принуден да отстъпи. Той решил да създаде независима българска архиепископия. На 18 май '''535''' г. Юстиниан издал своята '''''11-та новела''''' ''„Върху прерогативите на архиепископа на Първа Юстиниана“'' <ref>''„Върху прерогативите на архиепископа на Първа Юстиниана. Също и до Кателиян, блажения мъж и архиепископ на Първа Юстиниана. Понеже ние желаем по разни начини да подтикнем напред нашето отечество, където Бог бе предопределил да дойдем на този свят, който той създаде, искаме да го снабдим с най-големи привилегии също и по отношение на църковния му ранг, тъй че всеки от преосвещените предстоятели на '''Първа Юстиниана''', нашето отечество, да бъде не само митрополит, но и архиепископ, и да има известни провинции под своя власт. А именно, '''както самата Средиземна Дакия, тъй и Брегова Дакия, Първа (Горна) Мизия, Дардания (Скопско), провинцията Превалитана (Черна гора), Втора Македония и една част от Втора Панония''', където е градът Бация. По-преди префектурата се намираше в Сирмиум, където се намираше най-голямото управление на Илирия, както по отношение на гражданските, тъй и по отношение на църковните работи. По-късно обаче, след Атиловото опустошение на това място, префектът Апреемий избяга от Сирмиум и дойде в Солун. Префектурата се последва тук и от църковната управа, тъй че солунският епископ спечели някои прерогативи, но не въз основа на личното си достойнство, а под сянката на префектурата. Понеже нашата държава сега, с Божия помощ, се тъй много увеличи, тъй че ние сега имаме много градове от двете страни на Дунава; сега се намират под нашата власт не само Виминациум, но и намиращите се отвъд Дунава градове Рецидава и Литерата: счетохме за нужно да преместим тая славна префектура, която бе създадена в Панония, до Панония в нашето щастливо отечество, понеже Втора Панония не е много отдалечена от Средиземна Дакия, когато, напротив, много по-голямо разстояние дели Първа Македония (в която се намира Солун) от Втора Панония. И понеже не беше полезно за държавата хората, които непрекъснато извършваха тежестите на военната служба, да могат да идват в Първа Македония, след като преодоляват големи разстояния и големи мъчнотии, то ни се видя необходимо да преместим тази префектура в горните ѝ области, за да могат намиращите се около нея провинции по-лесно да чувстват нейната спасителна сила. И затова, Ваше Блаженство, както и всички други свети предстоятели на казаната архиепископия Първа Юстиниана, да имате привилегията на архиепископ, както и пълна свобода (пълно право) да налагате авторитета си над тях да ги ръкополагате и във всички гореспоменати провинции да заемете първото почетно място, първото достойнство, първата свещеническа длъжност и най-високия чин. От твоя престол да се избират те и само тебе да имат за архиепископ, и да не поддържат никаква общност със Солунския епископ, а само ти и предстоятелите на Първа Юстиниана след тебе да бъдат техни съдии и арбитри. Ако настанат разногласия между тях, то Вие сами да ги отстранявате и да ги свършвате; Вие да ги нареждате. Те не трябва при никого другиго да отиват. Всички гореспоменати провинции да се допитват до своя Архиепископ и неговото решение да приемат. Той било сам, било със своя авторитет, било чрез изпроводени духовници, да има цялата власт, цялото църковно решение и пълната свобода на избор. Също желаем, щото владиката в Аквис, който се намира в Брегова Дакия, да се назначава от Ваше Блаженство и в бъдеще да не се намира под владиката на Меридиана. Владиката на Меридиана да си остане в Меридиана и да не поддържа никаква общност с Аквис. Под владиката на Аквис да стоят гореспоменатият град и всички негови кастели, градски области и църкви, за да може той да изгони престъплението на Бонозиаците из тоя град и областта му, или пък, да ги превърне към православната вяра. За да знае Ваше Блаженство нареждането на нашата воля, препращаме на високопочетния Ви стол този закон, за да има '''църквата на нашето отечество''' завинаги тази привилегия за слава на всемогъщия Бог и вечен спомен за нашата воля. Когато обаче пазителят на Вашия стол напусне живота, то нареждаме архиепископът да се поставя от високопочетния синод на неговите митрополити. Прилично е да стане архиепископ оня, който се почита от всички църкви: даже и в тоя случай не трябва да се поддържа никаква общност със Солунския владика. Ваше Блаженство по никой начин няма да се забави да изпълни това, което нашата безсмъртност постанови."'', Dat. XVIII. Kai. Mai. (Belisario v. C. Cons.) Corpus Juris civilis. Berolini 1895 III, p. 94</ref> <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>. С този акт Юстиниан I учредил архиепископия [[:en:Justiniana Prima|en:Първа Юстиниана]] (''Justiniana Prima''), към чиито диоцез включил провинциите '''''Средиземна Дакия''''' (Софийско), '''''Брегова Дакия''''' (Арчарско), '''''Превала''''' (Черна гора), '''''Дардания''''' (Скопска Македония и Косово), '''''Горна Мизия''''' (Северозападна България и Сърбия), '''''Втора Македония''''' (Охридско-Пиринска) и '''''Втора Панония''''' (Войводина), като преместил столицата на ''„славната префектура“'' на Илирик от Втора Панония със столица Сирмиум в неговото ''„щастливо отечество“'' Средиземна Дакия със столица Сердика, където построил църквата "Света София", дала новото име на града.
В гръцкия текст на ''11-та новела'', освен горните Илирийски провинции, са включени и южните провинции '''''Старият Епир''''', '''''Новият Епир''''' (Горна Албания), '''''Тесалия''''', '''''о-в Еврипос''''', '''''Ливадия''''' (земята между Тесалия, Епир и Коринтския провлак) <ref>"11-а Юстинианова новела - гръцки текст",Ставраки бей Аристархи,"Известия на Руския археологически институт в Константинопол", том VI, 1900 г., стр. 239</ref>.
По-късно в '''''131-ва новела''''', гл.З, Юстиниан Велики постановил, владиците на провинциите на Първа Юстиниана, да се ръкополагат от нейният архиепископ. Той самият да се ръкополага от собствения си синод, като в подчинените си провинции да заеме ранга на апостолския Римски трон, което е одобрено от папа Вигилий. Първа Юстиниана била учредена със седалище в Охрид като абсолютно независима от Рим и Цариград. Следователно, на архиепискъпът ѝ се дава ранг (и права), равен на ранга на Римския папа, т.е. по-голям от ранга на Цариградския патриарх, т.к. в гл. 2 на същата новела Римският папа е определен за първи по ранг между иереите, а Цариградският архиепископ - за втори. Юстиниан забранил на архиепископът на Първа Юстиниана всякакви отношения със Солунския епископ, ''"за да не ги измами"'', т.к. той бил грък и същевременно викарий на Папата.
[[:en:Nicephorus Gregoras|en:Никифор Грегорас]] (* 1295 - † 1360) съобщава за събитието, че Юстиниан I бил възнаградил градът, княжеското седалище на българите-скити, с архиепископия, затова именно Първа Юстиниана се нарича '''''"българска архиепископия"''''' <ref>Nicephorus Gregoras, Bonnae vol. l, 26-27</ref>. От своя страна Антиохийският патриарх [[:en:Theodore Balsamon|en:Теодор IV Балсамон]] (1185-1191 - † сл.1195) пише в Номоканона на Цариградския патриарх [[Фотий]] (* 820 - 857-867 - 877-886 - † 891), че архиепископът на България е получил почетното си място от Юстиниан I <ref>Patrologia Graeca 137, col. 317-320</ref> и че прерогативите на българския архиепископ са посочени в Юстиниановата новела <ref>Patrologia Graeca 104, col. 989</ref>.
След падането на Самуилова България, блажени [[Теофилакт (охридски архиепископ)|Теофилакт Български]] (* ок.1050 - ок.1081/84 - † ок.1107/1126, ''"Αρχιεπίσκοπος της πρωτης 'Ιουστινιανης και πάσης Βουλγαριας"'') в Охрид е бил архиепископ на [[Охридска архиепископия (патриаршия)|''Първа Юстиниана и на цяла България'']] <ref name="Блажени Теофилакт">[http://www.pravoslavieto.com/history/11/Bl_Theophylact/index.htm "Архиепископ Теофилакт Охридски (Блажени Теофилакт Български)"], www.Pravoslavieto.com</ref>
Като отстранили Виталиан, тракоилирийците от Македония Юстин I и Юстиниан I предотвратили превземането на Цариград от Виталиановите хуни и българи от Долна Мизия и Малка Скития, които били ''федерати'', респ. автономни съюзници на Римската империя. Всъщност, те принудили Юстиниан Велики да създаде за тракоилирийците българската архиепископия в Охрид. Като удовлетворил желанието за църковна независимост на тракоилирийските българи и ги разделил църковно от гърците, Юстиниан спечелил Цариград за гърците, спасил Империята от разпадане, а за стабилизирането ѝ спечелил българската военна сила, на която се опрял по бойните полета на Персия, Африка и Италия <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>.
===== ''Consul'' Флавий Белизарий от Сапарева баня, ''magister militum per Orientem'' =====
Военните кампании на Юстиниан I Велики са били изнесени от един от най-славните пълководци на Античността след [[Александър Велики|Александър Македонски]] и [[Юлий Цезар|Цезар]] - [[Велизарий|Флавий Белизарий]] (* 505 - † 565), ''[[Магистър милитум|magister militum per Orientem]]'', от 534 г. единствен ''consul'' по това време, който, според неговия секретар и съветник [[Прокопий Кесарийски|Прокопий Цезарейски]], бил тракийски ''"хун"'' от гр. [[Германея|Германия]] ([[Сапарева баня]], Дупнишко) <ref>Procopius, De Bello vandalico. I, 11</ref>.
Генерал Белизарий ръководел през 531 г. с участието на генерал Мундо и кавалерийските полковници от Тракия Доброгост и Всегорд - ''"двамата варвари, но вождове на римски полкове"'' (Прокопий) - неуспешната [[:en:Battle of Callinicum|en:Битка при Калиник]] на река [[Ефрат]] срещу [[Сасанидско царство|Сасанидите]]. След постигнатия срещу заплащане мир ''"на вечни времена"'' през 532 г. Мундо бил отзован в Константинопол и назначен за Главнокомандващ армията в Ориента на мястото на Белизарий.
След това на Белизарий била поверена през 533 г. сухопътната и морска интервенция в Северна Африка срещу арианското кралство на [[Вандали|Вандалите]], където узурпаторът [[Гелимер]] е детронирал и убил римското протеже [[Хилдерих]], а Никео-Цариградските християни били преследвани. В битката при [[Дециум]] Белизарий успял да победи Гелимер и да превземе столицата [[Картаген]]. След втора победа над Гелимер през 534 г. при [[Трикамар]] край планината [[Папуа]] властта на Империята в Африка била възстановена. Белизарий бил посрещнат триумфално в Константинопол, бил назначен за Консул и родът му станал ''Флавиев''.
През 535 г. Юстиниан Велики възложил на Белизарий да върне от узурпатора [[:de:Theodahad|de:Теодохад]] контрола на Империята в Италия, отнет ѝ още от остроготите на Теодорих Велики, междувременно вече починал през 526 г. Белизарий дебаркирал на о-в [[Сицилия]].
Успоредно с него генерал Мундо навлязъл с илирийските войски в [[Далмация]] и превзел гр. [[:en:Solin|en:Салона]] (край [[Сплит]]). Теодохад бил принуден да преговаря и дори да се отрече от престола. Мундо обаче бил убит през 536 г. в едно победоносно сражение срещу остроготите, отмъщавайки за убития си син Мавриций, а Белизарий трябвало спешно да замине за Картаген, който бил обкръжен от войници метежници, водени от простия войник Стоца. Теодохад се възползвал от ситуацията, прекъснал преговорите и дори арестувал императорския посланик в Италия Петър. Белизарий успял да подави метежа в Картаген, назначил Герман за военачалник в Африка и се върнал бързо в Сицилия, а в края на 536 г. щурмувал и превзел Неапол.
През същата година [[:de:Witichis|de:Витигис]] убил крал Теодохад за това, че предложил да отстъпи Кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остроготи го свалили от власт и издигнали за Крал Витигис.
Белизарий влязъл в Рим през 536 г. с одобрението на св. папа [[Силверий]] (536 - † 537) (син на папа [[Хормисдас|Хормизд]]). Папа Силверий се противопоставял на връщането на монофизитския еретик, бившия патриарх на Константинопол [[:en:Patriarch Anthimus I of Constantinople|en:Антим I]] (535 - 536) и с това си спечелил омразата на императрицата [[Теодора (Византия)|Теодора I]] (* ок.500 - † 548), която поддържала протежето си [[антипапа]] [[Вигилий]] (* ок.500 - 537 - † 555) с надеждата да признае ''монофизитството''. Крал Теодохад не искал в никакъв случай свързан с Константинопол Папа и затова избързал да наложи Силверий, преди да дойде Вигилий. За папа Силверий се говорело, че си откупил понтификата от Теодохад и че писал на Витигис, предлагайки да му предаде града.
Крал Витигис обсадил Белизарий в Рим пред 537 г. и в течение на няколко месеца обрекъл населението на лишения и глад. Благодарение на пристигналите на помощ 1 600 конници от Тракия атаката на Витигис била отбита и през следващата година той вдигнал обсадата <ref name="De Bello ghotico. I, 27">''"Двадесет дена след превземането на пристанището и града Портус (537 г.) пристигнаха Мартин и Валериян с 1 600 конника, от които повечето бяха хуни, склавени и анти, селищата на които се намираха оттатък Дунава, недалеч от реката. Белизар се зарадва за тяхното дохождане и мислеше да ги употреби за вилазки (внезапни нападения от обсада) срещу неприятеля."'', Procopius, De Bello ghotico. I, 27</ref>.
През 537 г. Белизарий свалил православния папа Силверий по внушение на Теодора I (чрез жена му Антонина) с обвинението в държавно предателство за кореспонденцията му с готите, понижил го до прост монах и го изгонил в гр. [[:en:Patara|en:Патара]] в (в Мала Азия). Юстиниан приел оплакването на Силверий и го върнал обратно в Рим, но папа Вигилий, който междувременно бил заел вече трона, го изпратил обратно на заточение на о-в [[:en:Palmaria (island)|en:Палмария]] ([[:en:Ponza|en:Понца]]) в залива на Неапол, където починал от глад, не без съдействието на Антонина. Папа Вигилий обаче не оправдал очакванията на Теодора за реабилитирането на ''монофизитството'', като през 540 г. отхвърлил указите на Юстиниан I, с които той бил осъдил ''[["Спорът за трите глави"]]'' на тримата теолози, обвинени в ''несторианство''. С това осъждане Юстиниан се стремял да примири антихалкедонските източни християни в Сирия и Египет със западните християни след провала на Енотикона на Зенон.
През 537 г. Белизарий превзел [[Милано]] (Медиолан). Витигис му предложил да стане Крал на Италия, Белизарий привидно приел, но през 540 г. влязъл с хитрост столицата на остроготите [[Равена]], пленил Витигис и обявил възстановяването на властта на Императора.
"Офертата" към Белизарий предизвикала съмнения у Юстиниан и той изпратил Белизарий да се бие с персите в [[Сирия]], които през 540 г. нападнали провинцията Сирия и превзели Антиохия. През 542 г. Белизарий успял срещу откуп да постигне примирие с персите за следващите 5 години.
През 544 г. Юстиниан отново върнал Белизарий в Италия, където междувременно [[:en:Totila|en:Тотила]] се е обявил през 541 г. за крал на остроготите и е възстановил контрола върху Северна Италия и гр. Рим. Белизарий успял да превземе Рим, но този път кампанията му страдала от недостатъчните военни ресурси и поддръжка от Юстиниан, на когото бил загубил доверието.
През 545 г., Белизарий изпратил братовчед си генерал Йоан с писмо до император Юстиниан с настоятелна молба за спешно изпращане на подкрепления от Тракия, пари, оръжие и коне. От писмото става ясно, че местните италийци, някогашните ''"римляни"'', вече са били отвикнали да носят оръжие. Смазани духом от многобройните поражения, те отказвали да се бият, захвърляли оръжието и конете си и масово бягали при досегашните си „поробители“ - готите. Този процес започнал още при пристигането на Теодорих Велики в Италия, когато видни хора като Марк Аврелий [[Касиодор]] съветвали бившите римляни, свои съотечественици, да приемат доброволно чуждото господство на остроготите <ref>''"Ние дойдохме в Италия, о най-добрия от императорите, без хора, оръжие и пари. А който няма в изобилие от тези неща, едва ли, според мене, е в състояние да води война. Тракия и Илирия проходихме отгоре до долу и събрахме твърде малко войници. Сега пък трябва да гледаме, как тези бедни хора (италийците), нито оръжие имат, нито пък са някак си военно обучени. Онези пък, които намериха тук, са недоволни от положението си и се боят от неприятеля, защото са смазани душевно от многото поражения, които са претърпели. Те не само не се задоволяват да избягват сблъсквания с неприятеля, ами пускат конете си и захвърлят оръжието си. Вследствие на това ние се намираме в много неприятно положение спрямо войниците, понеже сме закъснели с жалването (заплатите), та не можем да искаме от тях безусловна подчиненост - съзнанието, че сме длъжни, спъва силата на заповедта. Също и това, Господарю, не искам да ти казвам, че повечето от твоите хора се намират като бежоанци у неприятеля. Ако е била работата де се изпроводи Белизар в Италия, то твоето въоръжение е отлично, защото аз се намирам посред италийци; ако ти обаче искаш да победиш твоите неприятели, то трябва да се погрижиш и за другото, защото военачалник без подчинени е нищо. Преди всичко би било за препоръчване да ми изпроводиш моите дорифори (копиеносци) и хипоспасписти (щитоносци) и освен това хуни и други варвари, колкото се може повече и на тях жалването трябва да бъде веднага изплатено."'', Procopius, De Bello ghotico. III, 12 </ref> <sup>[[#Външни препратки|34]]</sup>.
Готският крал Тотила изпратил пратеници в Цариград да молят император Юстиниан за мир, но той им отговорил, че главнокомандващият Белизарий е снабден с неограничени пълномощия и решението трябва да вземе той. Докато се чакало завръщането на пратениците от Цариград, пълководецът Тулиан охранявал прохода към [[:en:Lucania|en:Лукания]] с 300 ''анти'' и събрани местни селяни, за да попречи на готите да опустошат местността. Тотила ги нападнал, но бил победен. Тогава той решил да сравни гр. Рим със земята и да го изостави, взел със себе си сенаторите, а останалото население изпратил в [[Кампания]]. След това Тотила тръгнал към генерал Йоан в Апулия ([[Пулия]]). Римските патриции дали съвет на селяните, с които Тулиан пазел дефилето, да му избягат, за да си гледат нивите. Благодарение на това предателство, цялата област на Адриатическо море за втори път паднала под властта на готите на Тотила с изключение на [[Хидр]], където Йоан успял своевременно да пристигне с неговите ''"масагети"'' (хуни и българи) <ref name="Bello ghotico III 22">Procopius, De Bello ghotico. III, 22</ref>.
Юстиниановият военачалник Йоан, братовчед на Виталиан, претърпял веднъж през 548 г. в областта [[Кампания]] едно нощно нападение и поражение от страна на Тотила, ''"поради издайничеството на своите българи"'', които минали на негова страна <ref>''”Iohannes magister militum in Campania praedans Gothos nonnullas liberat senatrices. Qui postea patitur nocturnum Totilae superuentum Bulgarum suorum proditione."'', Marcellini Chronicon ad.a.548</ref>
Юстиниан изпратил в Италия ползващия се с неговото доверие генерал Нарзез с 30 000 армия, а Белизарий излязъл в оставка.
След първоначалния успех на Нарзес, през 550 г. остроготите отново завладели Рим и Сицилия. Под контрола на Империята останали само [[Равена]], [[Анкона]], [[:de:Crotone|de:Кротон]] и [[:en:Otranto|en:Отранто]].
Като нов главнокомандуващ на римските сили в Италия, през 552 г. Нарсес възстановил доверието и на българите и с тяхна помощ в [[:en:Battle of Taginae|en:битката при Буста Галорум]] в [[Умбрия]] нанесъл съкрушително поражение на готския крал Тотила, който бил убит.
Остатъците от войските им под ръководството на новоизбрания крал [[Тея]] се изтеглили към [[Везувий]], където били унищожени в следващото сражение.
През 553 г. Белизарий бил един от пратениците на Юстиниан Велики в Константинопол при папа Вигилий на [[Вселенски събор|Петия вселенски събор]] в тяхното противоборство по ''"Спора за трите глави"'', които папа Вигилий бил принуден да осъди под силния натиск на Юстиниан и така отстъпил от Халкедонския Символ на вярата. От своя страна, като знак на покаяние, Белизарий построил два приюта за поклонници (пилигрими), един манастир и църквата [http://www.romecity.it/Santamariaintrivio.htm "Света Богородица" в Тривио] до [http://members.tripod.com/romeartlover/Vasi104.html най-прочутия Римски фонтан] [[Ди Треви|Ди Трѐви]] срещу българската църква [http://members.tripod.com/romeartlover/Vasi139.html "Св. Викентий и Анастасий"].
В последната си кампания през 559 г., Белизарий бил призован да спре инвазията на хунобългарите ''кутригури'' на кан Заберган. По черноморското крайбрежие те били северни съседи на Дунавските българи от Добруджа (Малка Скития), но през тази година преминали Дунава и сериозно застрашили Константинопол.
През 562 г. Белизарий бил обвинен в корупция, осъден и хвърлен в затвора след един, вероятно, скалъпен процес с участието на бившия му секретар, непримирим враг и клеветник Прокопий Цезарейски, авторът на ''"Тайната история"''. Скоро след това обаче, бил помилван и напълно реабилитиран от Юстиниан. През 565 г. Белизарий умрял в Константинопол. Счита се, че е допринесъл за териториалното разширение на Римската империя с около 45%.
===== Римската войска и неизбежните ѝ съюзници =====
Както войските на Белизарий, така и почти всички негови генерали са били с малки изключения тракоилирийски ''федерати'': Кавалерийските полковници ''масагетът'' или ''хунът'' Айган и Руфин били от рода на Белизарий, както и Барбат и Папа, Доброгост и Всегорд, ''"масагетите"'' ''дорифори'' (копиеносци) Халацар, Зантер, Хорзоман, Айшман <ref>Procopius, De Bello ghotico. I, 16</ref> и Буха <ref>Procopius, De Bello ghotico. II, 2</ref>, ''"тракиецът"'' Годила, Года, Кирил, Доротей, ''доместикус'' на войските, квартируващи в Армения, Константин от Тракия начело на ''"хуни"'', Киприян и Олдогандон също начело на ''"хуни"'', Мартин и Валериян от Тракия начело на ''"хуни, склавени (от Средния Дунав) и анти" (от Долния Дунав)'' <ref name="De Bello ghotico. I, 27"/>, Алтия, Марцел, командващите пехотата Теодор и Йоан от Драч, Теренций, Заид, Марциан и Сарап, ''"другите почти всички бяха поселенци на тракийските брегове"''. Само евнухът Саломон, надзираващ войската, бил от гр. Дар в Армения <ref>''"Императорът още не знаеше за това известие (че Года искал войска без генерали), когато изпроводи 400 души под Кирила, за да пази Сардиния с Года. Също и войската за Африка беше приготвена за война, 10 000 пехотинци, 5 000 кавалеристи отчасти римляни, отчасти съюзници. За съюзници (foederati)се считаха от по-напред само онези от варварите, които не бяха покорявани и заробвани от римляните, ами се приемаха в държавата като равноправни граждани, понеже римляните наричат foedus сключен с неприятеля договор. Сега обаче никому нищо не пречи да си присвои това название, понеже времето не задържа първоначалното значение на имената, а в постоянна промяна на нещата хората не взимат под внимание повода на това название. Предводители на съюзниците сега бяха Доротей, генерал на войските, които квартируваха в Армения, и Саломон, който надзираваше в Белизаровата войска - римляните го наричаха доместикус. Този Саломон обаче беше евнух и то не от хора направен такъв, а от една случка, която го сполетя още в пелени - и Киприян, Валериян, Мартин, Алтия, Йоан, Марцел. Най-сетне и по-гореспоменатия Кирил. Кавалерийски полковници бяха Руфин и Айган - и двамата от дома на Белизарий заедно с Барбата и Папа. Пешата войска командваше Теодор, комуто казвали на прякор ктенант, Теренций, Заид, Марциан и Сарап. Някой си Йоан, родом от Епидамиус, който сега се казва Дирахиум, (Дураци), беше поставен над всички военачалници на пешите войски. От всички тези само Саломон беше роден от изток (арменец) от най-красивия ъгъл, където сега е градат Дар. Айган произхождаше от масагетите, които сега се казват хуни. Другите почти бяха поселенци на тракийските брегове."'', Procopius, De Bello vandalico. I, 11</ref>. Йоан, братовчедът на Виталиан, бил през 548 г. начело на ''"българи"'' (Комес Марцелин <ref>Marcellini Comitis Chronicon. Migne LI A. C. 548</ref>), респ. на ''"анти"'' през 546 г. (Прокопий <ref name="Bello ghotico III 22"/>). Един от най-доверените подчинени пълководци на Белизарий бил генерал [[Беса]] от народа на тракийските [[Беси]].
Българите и сродните на тях хунски племена ''анти'' и ''склавени'', населяващи територията от реките Сава, Драва и Тиса до устието на Дунав и на юг до Солун, са носели военната тегоба на Римската империя по това време, а не са били ''"варварски орди и чети, нахлуващи отдалече (отвъд Карпатите)"'', както твърдят някои историографи, неправилно препредаваща Прокопий. Няма сведения да са били събирани някакви войници в Гърция, Тесалия, Епир, Морея, Пелопонес, Крит, Спарта, Атина, т.е. гърци или пък италийци <sup>[[#Външни препратки|34]]</sup>.
Както през 4-ти и 5-ти век Римската империя наемала за защита на границите си ''готи'', ''алани'', ''българи'' и ''хунобългари'', така и през 6-ти век в армията се наемали главно български и хунобългарски подразделения (''кутригури''/''котраги'', ''утигури''/''хуногондури'', ''анти'', ''склавени''), които били особено полезни във войната срещу остроготите в Италия.
Древните историци от това време ги назовават с различните им по-общи или по-частни етноними, което е предизвикало объркване между късните историци.
Йоан Малала, който пише в периода 528-540 г. за едни и същи събития около 515 г. с Виталиан, използва алтернативно ''„хуни и българи”'', ''„хуни и готи”'', ''„готи и скити”'', в зависимост от това, дали иска да обозначи народите с по-обобщаващите или с по-точните им, диференциращи ги названия. Прокопий Цезарейски от своя страна предпочита все още да употребява ''„хуни”'', ''„кутригури”'' и ''„утригури”'' вместо ''„българи”'' за същите събития и герои.
Скоро след това етнонимите ''„хуни”'' и ''„готи”'' са били напълно изместени от етнонима ''„българи”'', а историята на хуните и готите продължила в историята на българите.
Докато сирийския хронист [[:ru:Захарий Ритор]] (през 569 г.) от една страна пише за българи през 555 г. в град [[:en:Derbent|en:Дербент]], Източен [[Кавказ]], а от друга страна се опитва да отличава ''българите'' от хунобългарите ''кутригури'', [[Виктор Танунски]] нарича войните кутригури на кан [[:en:Zabergan|en:Заберган]] направо ''"българи"''.
[[Агатий|Агатий Схоластик Миринейски]] (* 536 - † 582) през 582 г. ''"обещава да разкаже за изчезването им"'' (на българите), но така и никога не разказва за това.
[[:en:Menander Protector|en:Менандър Протектор]] (през 583/84 г.) отбелязва ''"гибелта"'' на българите, главно заради междуособните войни, които Римската империя провокирала между тях <ref>Веселин Бешевлиев, "Първобългарите", София, 1984 г., с. 37 и сл.</ref>.
На Апенините обаче за ''българи'' се говори многократно.
Проф. [[Александър Бурмов]] смята, че след 548 г. година ''българите'' ''"изчезнали"'' за близо половин век от историческата сцена на Балканите, а мястото им било заето от само сродните им ''кутригури'' и ''утигури''. Проф. [[Веселин Бешевлиев]] (* 1900 - † 1992) пък счита, че общото между тях почивало само на ''"географски аргументи"''.
За разлика от тях, проф. [[Васил Златарски]] (* 1886 - † 1935) категорично приема ''кутригурите'' и ''утигурите'' за български племена.
По време на изтощителните войни на Юстиниан в Персия, Африка, Италия и Испания основната стратегия на Империята на Долния Дунав се ограничавала в защитата на дунавската граница.
През 539 и 540 г. българите ''кутригури'' провели рейдове по Тракия към Егейското крайбрежие и по Илирия до Адриатическо море.
Прокопий Цезарейски свързва мощно българско навлизане с появата на комета-знамение.
Обхватът бил чудовищен - от Константинопол и Егейското крайбрежие до Йонийския залив и Адриатика. Завладени били с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени били над 120 000 пленници.
След ''кутригурите'' в Тракия навлезли и съседните им хунобългари - ''антите''. За да легитимират присъствието си ''антите'' се нуждаели от авторитетен ръководител от калибъра на убития през 534 г. управител на Тракия генерал Хилбуд, респ. на генерал Виталиан отпреди 2 десетилетия. Според Прокопий <ref>Idem, VII, 14, 12 ff</ref> един гръцки пленник дал идеята, да се обяви, че Хилбуд е жив и е пленен от ''склавените''. Те откупили лъже-Хилбуд от ''склавените'' с надеждата, че Империята ще им плати богато за своя генерал, обявили го за свой вожд и решили да поискат от Юстиниан да го назначи отново за Главнокомандващ на Дунавската армия.
Юстиниан, който имал идеята да използва ''антите'' като буфер на североизточната си граница срещу българите ''кутригури'', сам им предложил мир, но при условието да се изнесат ''”северно от Дунава”'' в гр. [[Турис]] (Прокопий). ''Антите'' се съгласили при условие, че лъже-Хилбуд стане управител на пограничната област. Измамата била установена, когато лъже-Хилбуд отишъл на преговори с Императора в Константинопол, но бил срещнат на улицата от генерал Нарзес, който лично познавал истинския Хилбуд. Самозванецът бил арестуван.
В крайна сметка ''антите'' се поставили в услуга на Империята в Италия и по Черноморието и признали сюзеренитета на Юстиниан, а той добавил даже към титлата си и ''„Антски”'' <ref>Codex Justinianus, ed. Krueger, p. 3.</ref>.
За разлика от тях, със ''склавените'' не било сключено споразумение и те през 547 г. възобновили рейдовете си из Тракия в продължение на 5 години <ref>Кулаковский, II, 220 - 221</ref>.
В периода 545-555 г. продължили ежегодните придвижвания на хунобългарите (''склавени'') на Балканите.
През 548 г. ''българите'' са споменати между християнизираните племена и народи от изток на запад - след ''ирканите'' (''хирканите''), ''херулите'', и преди ''еладците'', ''илирите'', ''далматите'', ''готите'' и др. <ref>Козма Индикоплевс, "Християнска топография", кн. III</ref>.
Готския историк Йордан пише за българите през 550 г. по Северното Черноморие.
Тъй като антският гарнизон в Турис не се видял на Юстиниан достатъчно сигурна защита, той успял да убеди срещу заплащане хунобългарите ''утигури'' (''хуногондури''), които били север-североизточни съседи на ''кутригурите'', да ги нападнат в гръб. Хуногондурите изпълнили ангажимента си и с помощта на 2 000 ''готи-трапезити'' след продължителна битка разбили ''кутригурите'', като взели доста пленници и коне. За да не бъде обаче нарушен балансът на силите и за да не загуби ''кутригурите'' като съюзници, Юстиниан предложил защита на ''кутригурите'' <ref>Procopius, VIII, 18, 18 - 24; 19, 7 - 22. Cf. Bury, II, 303.</ref>.
Когато интригантската политика на Империята била разкрита, българите ''кутригури'' и ''хуногондури'' се обединили против Юстиниан, по същия начин, както се били обединили около 6 десетилетия по-рано против Зенон през 480 г. Теодорих Велики и Теодорих Страбон край Одрин.
През 551 г. подразделение ''кутригури'' преодоляли антската бариера и навлязли в Тракия <ref> Юлиан Кулаковский, II, 225</ref>.
През 60-те години на 6-ти век влиянието на хунобългарите ''кутригури'' под владичеството на кан [[:en:Zabergan|en:Заберган]] достигнало своя апогей.
Прокопий Кесарийски съобщава, че Императрицата е била принудена да се обърне към Заберган с молба да посредничи в преговорите между Римската империя и Сасанидите в Персия.
През зимата на 558 или 559 г. голяма групировка ''българи'' и ''склавени'' под водачеството на кан Заберган преминала Дунав, навлязла в Тракия и Македония и пристигнала при тракийския Херсон ([[Галиполи (полуостров)|Галиполи]]) <ref>Agathias, 5, 12 - 15; Theophanes, pp. 233 - 234. Cf. Bury, II, 304 - 308; Юлиан Кулаковский, II, 225 - 227</ref>.
Виктор Танунски нарича войните на Заберган направо ''"българи"''.
С част от войската Заберган преодолял безпрепятствено [[:en:Anastasian Wall|en:Дългата стена]] и пристигнал пред Константинопол през 559 г.
Юстиниан се принудил да извика Белизарий, който организирал защитата на града. Белизарий мобилизирал и въоръжил наличните войници, вкл. конете от цирка и местни селяни и със сетни сили, военни хитрости и ловки маневри успял да отблъсне атаката на Заберган.
''Склавените'' се опитали да атакуват града по море със салове, които построили на бърза ръка от дървета и тръстика от околността, но били лесно потопени от римския боен флот <ref>Idem, 5, 12; Юлиан Кулаковский, II, 226 - 227</ref>.
Заберган отстъпил временно до Аркадиопол ([[Люлебургаз]]), където установил на стан главния си щаб, за да се подготви за ново нападение на столицата, като напълно я отрязал от Тракия. Юстиниан бил принуден да води преговори и да плати сериозен откуп, вкл. и за пленниците, за да убеди Заберган да се оттегли обратно зад Дунава.
Виктор Танунски съобщава за нов български поход в Тракия през 560 г., който стигнал чак до предградията на Константинопол.
Империята трябвало бързо да търси нов съюзник срещу съюзниците си и той се намерил.
Действителната причина за спешното изтегляне на Заберган през 559 г. били хунобългарите ''„абари”'' (''псевдо-абари''), настъпващи в гръб на българите ''кутригури'' в севернодунавските земи.
Още през първите 2 месеца на 558 г. (според някои едва през 563 г.) ''„абарския”'' кан Боян пристигнал в Константинопол за преговори и бил нает от Юстиниан за охрана на границите му срещу ''българите'' и др. ''„варвари”'' <ref>''„Победят ли аварите, или бъдат победени, и в единия, и в другия случай ползата ще бъде на страната на ромеите”'', Менандър Протектор</ref>.
==== ''Patrician'' кан Кубрат от ''Велика България'' ====
---
През 679 г. около Одрин се наблюдава раздвижване на местните българи и заселване на ново военно подразделение, което подсказало за бъдещите му намерения. Локалната римска армия успяла обаче да го разбие и пропъди. През 680 г. Римският император [[Константин IV Погонат]] (Брадатият, * 650 - † 685), обнадежден от този частичен успех и въпреки предупрежденията в Римския сенат, решил да нападне основните сили на ''Велика България'', възползвайки се от междуособиците след смъртта на кан [[Кубрат]] (* ок. 591/595 - † 668). Той извършил морски десант на север от Дунава, за да избегне преминаването на ''Римската армия'' през населените изцяло с българи Тракия и Мизия, в т.ч. и "''седемте готски или гетски племена''", за които говори още св. Йероним, респ. "''седемте скитски племена''", за които говори преди него Херодот, а сега наричани вече и “склавени”. Те са били съюзници още на Виталиан, по-късно на Кубрат при изгонването на псевдоабарския управляващ клан от Балканите. След поражението на ''Римската армия'' и подписването на мирния договор в крепостта Теодориада в Одесос, политическият център на българската държава се пренесъл на юг от Дунава в Долна Мизия. Преди това Кан [[Аспарух]] (* ок. 650 - † 701) по стратегически съображения разместил тези племена, като ''[[севери (племе)|северите]]'' прехвърлил от запад на изток по-близо до столицата на Империята Константинопол, а останалите, които били по-навикнали на римската власт, изместил на запад по-близо до [[авари|псевдоабарите]].
---
==== Св. цар Михаил I Борис ====
===== Иконоборци срещу иконопочитатели =====
[[Картинка:Boris I of Bulgaria.jpg|thumb|255px|'''Св. цар Михаил I Борис''']]
Българите, живеещи все още в рамките на Римската империя до 8-ти век (предимно от Тракия и Македония), като нямали възможност свободно да изповядват вярата си на роден език, но обичайки изкуството, започнали да рисуват образите на Христос, на Божията майка, на светиите и като ги съзерцавали, изпитвали богопочит. В иконопочитта си те намирали упование и нови сили за съпротива срещу гърцизма на Цариградската патриаршия и нейните асимилаторски стремежи <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>.
За това ''българите'', които заради българо-готското си християнско верую в периода на Късната Античност били наречени ''"еретици"'' и ''"поруариани"'', в Ранното Средновековие вече ги наричали ''"идолопоклонници"'', т.к. на гръцки „''идол''“ и „''икон''“ означават „''картина''“, „''образ''“. Това дало възможност на някои „учени“ едно хилядолетие по-късно да възпроизведат най-старите европейски християни даже и в „езичници“. "''Поставеният от бога Кан ювиги...''" [[Омуртаг]] (* ? - 814 - † 831) на "''хуните, които се наричат българи''" <ref>Theophanes Continuatus, ed., Bonnae, р. 31, 8–21</ref>, който сключил „''будещия недоумение''“ <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup> 30-годишен мир с Лъв V, също бил обозначаван като "идолопоклонник", въпреки че поръчал да бъде изобразен и на двата си [http://www.protobulgarians.com/Saavremennti%20temi/Kamen%20srav-3.jpg златни медальона] с кръстове на короната и скиптъра.
Началото на [[иконоборство|„''иконоборството''“]] сложил през 726 г. с едикт срещу иконопочитта император [[Лъв III (Византийска империя)|Лъв III Исавър]] (* 675 - 717 - † 741). Най-отчаяният гонител на иконите обаче станал неговият син [[Константин V Копроним|Константин V Лайното]] (Копроним, * 719 - 741 - † 775), който водил дълги и омразни за народа войни срещу българите, в т.ч. и гонейки иконите, за което иконопочитателите го нарекли "''Лайното''". Той свикал през 774 г. църковен събор в Хиерия (на азиатския бряг на Босфора) и после в Константинопол, на който след 10-месечни заседания било взето решение за строга забрана на култа към иконите като ерес и наредил пълното им унищожаване. На събора не са участвали източните патриарси, както и папа [[:de:Stephan II. (Papst)|de:Стефан II (III)]] (752 - † 757), т.к. Римската църква поддържала иконопочиттта. Били анатемосани св. Йоан Дамаскин (* 650 - † 749) и други иконопочитатели, Константин V Лайното бил възвеличен като равноапостол, започнало масово унищожаване на икони, фрески и книги, защитаващи иконите, екзекутиране и ослепяване на висши държавни чиновници и офицери, преследване и избиване на монашеството, разрушаване и заграбване на манастири. За известно време иконопочитта била реабилитирана на [[Вселенски събор|Седмия вселенски събор]] през 787 г. в Никея по времето на император Константин VI ((* ок.771 - 780 - † 797) <ref>[http://www.pravoslavieto.com/history/08/ikonoborstvo.htm „Иконоборство“], проф. Тотьо Коев</ref>.
Когато император [[Лъв V Арменец]] (* 775 - 813 - † 820) попитал монаха Сабатион, какво да направи, за да подчини ''българите'', той му отговорил: ''„Унищожи от основа всяка помисъл за иконите и тогава чак ще можеш да подчиниш българите и да царуваш в мир“''. В 815 г. той свикал събор в Константинопол, който потвърдил решенията на събора от 754 г. и отхвърлил Седмия вселенски събор. Негов главен съветник в иконоборството бил бъдещият Константинополски патриарх [[Йоан VII Граматик]] (Аний Йоан, * ? - 837-843 - † ок.867) <ref name="Твърдина">''"Беше тогава Цариградски патриарх Йоан, който бе въздигнал ерес, като хулеше светите икони, и затова биде свален от светия събор. При него дойде философът Константин, посрами и поправи злочестивата му ерес. Подир това отиде в Брегалница, където приобщи някои от славяните към християнството. Кръсти ги и ги приведе в православната вяра. Написа им и книги на славянски език и пр."'', "Кратко житие на св. Кирил" ("Успение Кирилово"), Бильбасов II, стр. 239-240</ref>.
През 821 г. срещу император [[Михаил II (Византийска империя)|Михаил II Пелтека]] (Пселос/Балба/Аморийски, * 770 - 820 - † 829), убил и наследил Лъв V, в Мала Азия се вдигнал на въстание висшият военноморски офицер и малоазийски областен военачалник, тракиецът [[Тома Славянина|Тома]] (Отстъпника, * ок.760 - † 823, в ново време прекръстен на "Славянина"), който с помощта на „''готи''“, „''алани''“, „''вандали''“ и др. и на част от флота се прехвърлил в Тракия и обсадил Цариград. Тома Тракиецът получил императорската корона от Патриарха на Антиохия, както и подкрепата на тракийците <ref>Писмо на Михаил II Пелтека до Людовик Благочестиви от 824 г., Caesar Baronius , Ann. Eccl. , t. XIV, p. 63</ref> между Одрин и Мраморно море, към които се присъединили и Солунчани, т.к. Южна Тракия някога е принадлежала към Македония. Тракийските и македонските българи се вдигнали срещу Михаил II, защото той не искал да спре преследването на светите икони. Позовавайки се на мирния договор, българският „''Василевс''“ кан Омуртаг (Теофан Продължител <ref>Theophanes Continuatus, ibid., p. 64,19–23</ref>) предложил помощта си на Михаил II <ref>Genesius., ibid., p. 41</ref>, но, вероятно, не безусловната и твърде опасна "помощ" изглежда не била приета (въпреки, че се е наложила версията, че Михаил помолил за помощ Омуртаг и той дори разбил Тома <ref>Genesius., ibid., p. 41—42</ref> <ref>Theophanes Continuatus, ibid., p. 64,19—66,11</ref> <ref>Васил Н. Златарски, [http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_b2_2.html „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) - ...2. Промяна във вътрешната и външна политика на България“]</ref>. Тома бил обсаден в Адрианопол ([[Люлебургаз]]) и след отчаяна борба бил заловен и екзекутиран заедно със сина си, но съпротивата продължила на отделни места още няколко години.
След смъртта на Омуртаг и Михаил II, положението на южните българи се променило. Михаил II бил наследен от сина му [[Теофил (Византийска империя)|Теофил]] (* 813 - 829 - † 842), който първоначално също бил голям противник на иконите и даже издал през 832 г. едикт, строго забраняваш почитането на иконите, като хвърлил в затвора водача на иконопочитателите в Цариград, монаха Методий. Под давлението на императрицата Теодора II обаче Теофил освободил Методий, а той успял да спечели нея, както и Двора за каузата на иконопочитателите.
През 837 г. българите в [[Родопи|Родопите]] се вдигнали на въстание срещу римската власт. Българският кан [[Пресиян]] (* ? - 836 - † 852) се възползвал от ангажираността на Теофил във войната му с ''арабите'' и с помощта на кавкан [[Исбул]] присъединил в съгласие с местните българи Беломорска Тракия, Македония и част от Горен Епир към България. Като чули, че техните събратя в Тракия и Македония се надигат, изявили желание да се завърнат в отечеството си българите, избягали по време на иконоборческите изстъпления и преселени от Източна Тракия през 813 г. от кан [[Крум|Крум Страшни]] на северната страна на Дунава, респ. изселени около 809 г. от Средна Струма от император [[Никифор I|Никифор I Геник]] (* ок.765 - 802 - † 811).
По това време, според Георги Хамартол, воински началник (войвода) в Македония бил македонецът Кордил, а неговият син Варда пък управлявал македонците отвъд Дунава. Кордил отишъл при императора Теофил и поискал от него кораби, за да вземат македонските преселници и да ги докарат в Солун и получил обещание, но като научили, че "''Михаил Български излязъл (от Солун), те започнали да преминават Дунава с всичко що имаха''" <ref>Georgius Hamartolos, ed. Muralt., 724—5</ref>. Докато преселването ставало координирано с българския владетел на Солун Михаил, то на Дунава станало спречкване с хунобългарите на "''българския господар (на Дунав) по онова време Владимир, Крумов потомък и баща на Симеон?!''", които се опитали да им попречат. Настанал бой, в който се включили и ''маджари'', ''турки'' (''торлаци'') и др., появили се там не без участието на цариградските политически интриганти.
Македонците отблъснали нападението и продължили, като особено се проявил в боя младият македонец и бъдещ подстратег Лъв, бащата на [[Кирил и Методий|св. Константин и Методий]]. Между преселниците бил и бъдещият римски император [[Василий I Македонец]] (* 811 - 867 - † 886).
Опитът на сръбския княз Властимир, пред нарастващата българска опасност, да обедини сръбските племена, които по това време населявали Южна [[Далмация]] (а не [[Косово]] и [[Шумадия]]/Белградския пашалък) бил използван умело от Теофил към края на живота си през 839 г., за да насочи за 3 години Пресиян в безрезултатна война срещу ''сърбите'' на запад, с намерението да ги превърне в бъдещ верен римски съюзник и постоянен враг на България и за да отклони Пресиян от амбициите му за разширение в Пелопонеската ''тема'', вълненията и въстанието в която практически я били откъснали от Империята <ref>Konstantin Porphyrogennetos , "De administrando imperio", ed. Bonnae, p. 220—221</ref> <ref>Васил Н. Златарски, [http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_b2_3.html „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) - ...3. Успехът на християнството и засилване на славянското влияние“]</ref>.
След смъртта на Теофил, [[Теодора II]] (* 810 – 842-856 - † 867) поела регентството на малолетния престолонаследник [[Михаил III (Византия)|Михаил III Пияницата]] (* 839 - 856 - † 867) и през 843 г. на Църковен събор иконопочитанието възтържествувало напълно, иконопочитателният монах Методий бил назначен за Цариградски патриарх на мястото на иконобореца Йоан VII Граматик.
Била изпратена голяма войска от тракийци, македонци и войници от другите западни ''теми'', водена от стратега Теоктист Вриений, който подчинил бунтовниците и им отнел всякаква автономия. С този поход се поставило началото на бързото погърчване на местното българско население в Пелопонес, Елада и Тесалия <ref>John Bury, "The Eastern Roman Empire", p. 379</ref>. Пресиян от своя страна завзел Югоизточна Македония и Западните Родопи, като между долините на Струма и Места излязъл на Орфанския залив. За да го принудят да изтегли войските си оттам и да ги пренасочи към Източна Тракия, тракийските римски гарнизони започнали от 849 г. нахлувания, избиване и поробване на мирното българско население <ref>Simeon Logothelite, Georgius Hamartolus, ibid., p. 728</ref>.
===== Св. Петнадесет Струмишки (Тибериополски) свещеномъченици =====
След като Римската империя била принудена под натиска на българите да приеме иконопочитта, по-късната "византийска" историография се опитала да изопачи този факт и да обяви иконописта и иконопочитанието за ''"византийско наследство"'', както и да съчини редица митове за ''"покръстването на българите езичници от гърците"''. Според един от тези митове, българският „княз” Борис, който бил страстен ловджия, поръчал на ''"гръцкия монах-художник Методий"'' да му нарисува ловджийска картина, но Методий му нарисувал ''Страшния съд''. Борис, обзет от страх Божи, решил да приеме християнството и дори името на 3-годишния император Михаил III Пияницата, като за награда получил областта от Загоре до Дебелт.
Според друг гръцки мит, когато Борис научил, че през 842 г. жена управлява Империята, съобщил на Теодора II, че развалял 30-годишния мирен договор от времето на кан Омуртаг и щял да ѝ обяви война. Теодора му била отговорила, че тя храбро ще се защитава, та като я победи, да победи жена, а не мъж. Това засрамило и уплашило Борис, та решил да приеме християнството и т.н. <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>.
Георги Хамартол <ref>Georgius Hamartolus, ibid., p. 728</ref> съобщава обаче, че българите в Тракия и Македония започнали да извършват нападения, което вероятно е ставало не без съдействието на Борис, който искал да създаде впечатлението, че се готви за война. За да предотврати войната, Теодора била принудена да отстъпи на Борис стратегически важната и населена с българи област от Загоре до Дебелт в провинциите Тракия и Хемимунт в Тракийския диоцез, а не заради мнимата му "загуба на война", нито пък заради приемането на името на непълнолетния император Михаил III, което не е потвърдено от най-старите свидетелства, а се споменава само в късните компилации. След сключването на мирния договор, от Константинопол в българската столица Плиска се завърнала сестрата на Борис. Тя била християнка и при завръщането си била съпроводена от своя духовен наставник Методий. Има предположения, че Константиновият брат Методий, Михаил по рождение, е приел по-късно името на Константинополския иконопочитателен патриарх Методий, а и архиеп. Теофилакт Български нарича Борис ''"духовно чадо"'' на св. Методий <ref name="Пространно Климент 1">''"Освен това великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския '''княз Борис''', който живял през времето на византийския император Михаил и '''когото по-рано бил направил свое духовно чадо''' и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език. 16. Този Борис изобщо бил и с много здрав ум и бил склонен към доброто. При него и българският народ започнал да се удостоява с божественото кръщение и да се християнизира. Когато тези светци, имам пред вид Кирил и Методий, видели, че има много вярващи и че много деца на бога се раждат чрез вода и дух (Йоан 3,5), но че те напълно са лишени от духовна храна, те изнамерили азбуката, както казвахме, и превели писанията на български език, за да имат новородените деца божии достатъчно божествена храна и да достигнат до духовен растеж и до мярката на Христовата възраст (Евр. 4, 16; Кол. 2, 19; Ефес. 4, 13)."'', [http://www.promacedonia.com/bugarash/ko/teofilakt1.html "ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"], архиеп. ТЕОФИЛАКТ БЪЛГАРСКИ</ref>.
Според [[Кратко житие на Климент Охридски|"Краткото житие на св. Климент Охридски"]] (''"Охридска легенда"/"Legenda Ochridica"'') <ref>[http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/ko/kratkozhitie.html "Кратко житие на св. Климент Охридски"] ([http://ziezi.net/ohridska.html "Охридска легенда"]), Димитър Хотматиан; "Гръцки жития на Климент Охридски", Александър Милев, Издателство на БАН, София, 1966 г.</ref>, Михаил, който пръв бил наречен ''"Цар"'' (''"Император"'', ''"Василевс"'') на българите, е бил син на Княза на българите Борис, който се ''"обновил с банята на кръщението"'' (а не, че се "покръстил" за първи път). Цар Михаил, наречен по-късно и Михаил-Борис от император Константин Багренородни <ref>Konstantin Porphyrogennetos , "De administrando imperio", ed. Bonnae, III</ref>, е владеел Солун още по времето на император Теофил, когато станало завръщането на изселените зад Дунава македонски българи в отечеството им под ръководството на Кордил, Вардан и Лъв, така че легендата за "покръстването" му от неродения престолонаследник на Теофил - Михаил III - звучи недостоверно. Съвременниците на цар Михаил - патриарх Фотий, Анастасий Библиотекар и архиепископ Теофилакт Български - говорят единствено за цар Михаил и даже въобще не споменават името Борис във връзка с този случай <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>.
Веднага след завземането на областта от Загоре до Дебелт от българското Царство и сключването на българо-римския мирен договор от 853-854 г., през 855 г. <ref name="Брегалница">[http://www.fortunecity.com/victorian/coldwater/293/breg_m.htm "БРЕГАЛНИШКАТА МИСИЯ"]</ref> св. [[Цар|цар]] [[Борис I|Михаил I Борис]] (* ? - 852-889 - † 907, погрешно наричан от несведущите [[Княз|"княз"]], [[Архонт|"архонт"]] и дори [[Кан (титла)|"хан"]] <ref>[http://pravoslavie.bg/content/view/7057/421/ "Свети Борис-Михаил е Цар"], писмо на Н.В. Американския, Австралийския и Канадския Митрополит Йосиф</ref>) започнал възстановяването на западналата в резултат на продължителните войни и религиозни противоборство църква на тракоилирийците. Македония по това време била пълна с ереси, главно [[манихейство|манихеи]] и [[богомили]].
Манихейството се основавало на вярата на старите траки. Техният философ [[Залмоксис]] е бил ученик на философа от [[Калабрия]] [[Питагор]] (* ок.582 пр.н.е. - † ок.496 пр.н.е.), последовател на [[Орфизъм|Орфизма]]. След като ходил в Египет, където се запознал и с египетската мъдрост, Залмоксис станал жрец на почитаното от тракийците божество, а после сам бил обявен за бог. Неговата философия възпитала ''гетите'' в покорност и ги извисила в нравствено отношение. На неговото учение се дължало изкореняването на лозята у ''гетите'', за да не се опиват. Според църковните историци [[Сократ схоластик|Сократ Схоластик]] <ref>[http://www.newadvent.org/fathers/26011.htm „Historia Ecclesiastica”, I. 22], Socrates Scholasticus</ref> и св. [[Евсевий Кесарийски|Евсевий Цезарейски]] <ref>[http://www.ccel.org/ccel/schaff/npnf201.iii.html „Historia Ecclesiastica”, VII. 31], Eusebius Caesareae</ref>, това учение продължил в християнско време ''"скитът"'' (българинът) Саракин, който също бил живял известно време в Египет. Саракин смесил християнството с учението на Питагор и неговия последовател - сицилийския философ [[Емпедокъл]] (* 490 пр.н.е. - † ок.430 пр.н.е.) - и учил, че има две естества: добро и зло. След неговата смърт жената, при която живеел, дала книгите му на своя роб Кубрик, който после отишъл в Персия и се нарекъл [[Мани]] (Манес). На неговото име учението на скита Саракин се е нарекло [[манихейство]] <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup> <ref>[http://christianparty.net/wm/wm0106a.html "Manicheism"], Willie Martin</ref>.
В своето житие на [[:mk:Св. Петнаесет тивериополски (струмички) маченици|mk:Св. Петнадесет Струмишки (Тибериополски) свещеномъченици]] († 28 ноември 362) <ref>[http://www.pravoslavieto.com/life/11.28_sv_15_Tiveriopolski_machenici.htm "Св. петнадесет Тивериополски (Струмишки) свещеномъченици"], Пламен Павлов и Христо Темелски</ref> <ref name="15 Тивериополски">''"Най-после пристигнали в Брегалница и положили св. ковчези надясто в храма, въздигнат в тяхна чест. Това станало на 28 ноември, на която дата се празнува паметта на св. 15 Струмишки мъченици и до днес. За този божествен храм бил назначен особен свещенически клир, който на български език да извършва богусложенията и свещените песнопения."'', "Св. 15 Тивериополски-Струмишки свещеномъченици и мъченици" от Охридския архиепископ Теофилакт, "Жития на български светци", левкийски епископ Партений, Синодално издателство, София, 1979 г.</ref> архиепископът на [[Охридска архиепископия (патриаршия)|''Първа Юстиниана и на цяла България'']] в Охрид блажени [[Теофилакт (охридски архиепископ)|Теофилакт Български]] <ref name="Блажени Теофилакт"/> пише, че след като цар Михаил научил, че в околностите на гр. [[Струмица]] (Тибериопол) са били погребани преди около 500 години 15 древни български свещеномъченици, които нощно време вършели чудеса около градските стени, наредил на ''"Твърдина (лат. Константин) ...човек не само най-благороден, но и най-деятелен"'', да издири техните мощи.
Това били епископ Тимотей Тибериополски, монасите - бившият войник Комасий (Етимасий) и Евсевий, епископ Теодор (участник в [[Първи Никейски събор|Първия Вселенски събор]] през 325 г.), които след Събора побегнали от Никея в Солун, но след като и от там били прогонени, установили се в Струмица. Към тях се присъединили свещениците Петър, Йоан, Сергий, Теодор и Никифор, дяконите Василий и Тома, монасите Йеротей, Данаил, Харитон, мирянинът войник Сократ. По времето на езичника император [[Юлиан Апостат|Юлиан Отстъпник]] (Апостат, * 331/332 - 360 - † ок.363) били осъдени и обезглавени.
След като княз Твърдина открил мощите на светците в руините на древния град, цар Михаил, ''"най-горещ в божествените работи"'', му заповядал да построи в тяхна памет храм в Брегалнишката епископия (поречието на река [[Брегалница]], ляв приток на р. [[Вардар]] в Североизточна Македония), където да бъдат погребани мощите им и за този храм да бъде определено отделно духовенство, което да бъде обучено да служи само на български. Храмът бил издигнат от княз Твърдина с голяма бързина и осветен на 28 ноември, годишнината от гибелта на светците <ref name="15 Тивериополски"/>. Населението на Струмица обаче не си давало лесно мощите на светците, та се наложило Твърдина с дипломация и най-вече с авторитета на Царя да ги убеди на компромис. Споразумели се, на Брегалница да бъдат пренесени на първо време само мощите на 3-ма от светците - Тимотей, Комасий и Евсевий. По-късно при цар [[Симеон Велики]] (* 864/865 - 893 - † 927) били пренесени и мощите на светците Сократ и Теодор.
===== Покровителите на Европа =====
{{Монарх|име=Покровителите на Европа
| изображение за личността=[[Картинка:Kyrill&Method.jpg|thumb|240px|център]]
| описание на изображението='''Св. Константин-Кирил и Методий'''<br><small>(Руска икона от 18/19 век)</small>
}}
Показателно е, че за прекръщаването на манихеите и богомилите по поречието на река Брегалница цар Михаил издигнал нов храм, в който български духовници са служели само на български език и в който са били положени мощите на древни български светци, някои от които преди половин хилядолетие са били основатели на българо-готската тракоилирийска църква, която е стояла в опозиция на гръцката и затова са били считани за ''„еретици“'' и ''„полуариани“'' <sup>[[#Външни препратки|4]]</sup>. Тук, на Овчо поле и река Брегалница, където през 5-ти век било седалищто на Теодомир и Теодорих Велики <sup>[[#Външни препратки|2]]</sup>, цар Михаил I Борис бил приел царството през 852 г. (''"и на реце Брегалници и ту прием царство"'') <ref>''"И след смъртта на царя Изот!? пак прие българското царство син му Борис и бе благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя и на река Брегалница, и там прие царството. На Овчо поле (през него протича р. Брегалница) създаде бели църкви..."'', [http://www.kroraina.com/knigi/bg_ap/dp_43.html "Българския апокрифен летопис ("Видение Исаево") от края на 11-ти в."], Л. Стоянович, Споменик III, 1890, с. 193—194; Иванов, Богомилски книги, с. 280—287</ref> <ref>Новакович, "Спомени", III, стр. 181; Йордан Иванов, "Северна Македония", стр. 75</ref>. [[Брегалнишка мисия|Брегалнишката мисия]] през 855 г. е и начало на дейността <ref>''"След това той (Кирил - бел.а.) отиде на р. Брегалница и там намери няколко от славянското племе покръстени. А които пък намери непокръстени, той ги покръсти и ги обърна в православната вяра. И създаде им букви на славянски език. Тези, които обърна в християнската вяра, бяха 54 00О" (според други преписи - 4050 или 51 00О)."'', "Кратко житие на св. Кирил" ("Успение Кирилово")</ref> на [[Кирил и Методий|св. Константин и Методий]] във вътрешнобългарските земи (''"Моравската легенда"'' и ''"Чешката легенда"'' <ref>А. Теодоров-Балан, "Кирил и Методий", т. II, С., 7934 г., с. 203 и 208</ref>, писани от учениците им), след мисията им при ''сарацините'', но преди мисиите им при ''хазарите'' и в [[Великоморавия|Моравия]]. В гр. Равен (край [[Щип]]) на Брегалница се предполага, че започва и съвместната мисия на Цар Борис и Константин и Методий (''"Солунската легенда"'') <ref name="Солунска">''"Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен на река Брегалница. Аз им създадох 32 (или 35) букви. Аз ги учих малко, а те много постигнаха."'', [http://ziezi.net/kiril/1.html "Слово на Кирил Философ как покръсти българите" от 11-ти век ("Солунска легенда")]</ref> <ref name="Брегалница"/>.
Св. братя [[Константин-Кирил Философ|Константин Философ]] (Кирил, * ок.827 - † 869) и [[Методий]] (Михаил, * ок.815 - † 885) били родени в семейството на македонски българи - подстратега на Солун, [[:en:Drungarios|en:друнгария]] Лъв и жена му Мария.
В късносредновековни чешки хусистки писмени паметници те са наречени и Църхо и Страхота <ref>А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов, 1989: 17</ref>.
В продължение на 10 години (837-847 г.) Методий бил назначен за управител на българско княжество в днешна Източна Македония <ref>''"Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да управлява славянско княжество - като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне"'', "Пространното житие на св. Методий архиепископ Моравски"</ref>, както съобщава неговото ''"Пространно житие..."'', писано на Запад скоро след смъртта му през 885 г.
През цялото време и до края на смъртта му в Моравия, Методий е бил придружаван от св. [[Климент Охридски]] (* ок.840 - † 916), в т.ч. още в българското княжество, управлявано и християнизирано от Методий <ref name="Пространно житие Климент">''"Понеже славянският или българският народ не разбирал писанията, изложени на гръцки език, светците (Кирил и Методий) смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята Безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр., 1:19) на българите. Те тъгували, страдали и се отказвали от живота... Измолили от Него (Бога) благодат - да изнамерят азбуката, която съответства на грубостта на българския език, и да могат да преведат божествените писания на езика на народа... След като получили този желан дар, те изнамерили славянската азбука, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителски извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава"'', [http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/ko/teofilakt1.html "Пространно житие Климент Охридски" ("Българска легенда")], написано скоро след смъртта му през 916 г. от негов ученик (свободен превод на гръцки език от архиепископ Теофилакт Български)</ref>.
И в "Житието на св. Наум" (''"Македонската легенда"'' от 10-ти век), и в неговата служба се говори, че [[Наум Преславски]] (* ок.830 - † 910) се подвизавал с учителите си по ''"Българската страна"'' <ref>''"Които (Кирил и Методий) тогава ходеха по цялата българска земя, подвизавайки се да обръщат прелъстените в православната вяра... За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят със светлината на истината... преведоха Божественото писание, старото и новото, от елински език на простия български език и изобретиха сами букви за славянския език"'', Л. А. Лавров, Белградски препис от "Житието на св. Наум" ("Македонска легенда"), "Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности", Ленинград, 1930 г., с. 182-184</ref>.
В ''"Охридската легенда"'' св. Методий е наречен ''"епископ на целия Илирик и на българския народ, който владеел страната"'' <ref>''"Пръв (Климент) заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и отначало още бил заедно с Методий, известния учител на Благочестие и православна вяра на мизийския (българския) народ."'' ... Методий е бил ръкоположен за ''"епископ на целия Илирик (в т.ч. и Западна Македония) и на българския народ, който владеел страната"''., [http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/ko/kratkozhitie.html "Кратко житие на св. Климент Охридски"] ([http://ziezi.net/ohridska.html "Охридска легенда"]), Димитър Хотматиан; "Гръцки жития на Климент Охридски", Александър Милев, Издателство на БАН, София, 1966 г.</ref>.
В [[Кратко житие на св. Кирил|"Краткото житие на св. Кирил"]] ("Успение Кирилово") се казва за блестящо завършилия [[Магнаурска школа|Магнаурската]] школа и неин преподавател Константин Философ, че преди да дойде на Брегалница, където ''"приобщил някои от славяните към християнството ... философът Константин, ... родом българин"'' надвил в публичен диспут (през 847 г.) бившия иконоборчески цариградски патриарх Йоан Граматик <ref name="Твърдина"/>.
Около 852 г. Константин се оттеглил при брат си Методий в манастира "Полихрон" на малоазиатския Олимп, където се подготвяли за мисията си в Брегалница - вероятно са усъвършенствали Урфиловата и разработвали нова графична система за азбука, както и превеждали богословска литература на тях <ref name="Солунска"/>.
Като изброява земите, където са служили Солунските братя (служба на св. Методий, песен VII) Методиевият ученик [[Константин Преславски]] (* кр.9-ти в. - † нач.10-ти в.) поставя на първо място българските - ''"Солун, Мизия (България), Панония, и Моравската земя"'' <ref>''""С вас, светци, се хвали славно града Солун, Кириле свети и Методий, Мизия (България - бел.а.) и Панония, и Моравската земя, блажени, като слави и вика: "Благословен Бог""'', Драган Костич, "Бугарски епискол Константин - писац службе св. Memoguiy", "Byzantinoslavica", VII, 1937 - 1938 г.</ref>.
В периода 850-851 г. Константин Философ бил изпратен от Цариград на политическо-религиозна мисия при ''сарацините'', в двора на арабския [[халиф]] в гр. [[Самара (Ирак)|Самара]], където се наложил в спорове с мюсулмански учени и монаси.
Брегалнишката мисия на двамата братя продължила само три-четири години - от 855 до 859 г. Началото на Брегалнишката мисия съвпада и с годината на създаването на новата българска азбука, съобщена в трактата „''О писменех Цръноризца Храбра''“, писан най-вероятно под диктовката на цар [[Симеон Велики]].
През 859-860 г. Константин бил извикан от Брегалница, предполага се с брат си Методий, и натоварен от Цариград с нова важна мисия при ''хазарите'', където отново се проявил в теологическите спорове с опонентите си. Мисията обаче е била и политическа, т.к. след смъртта на тамошния български кан Урус Айдар през 855 г., започнала религиозна война между престолонаследника кан Джилки, привърженик на исляма и брат му кан Лачин, който поддържал старата вяра. С помощта на хазарския бек Иляс, Лачин взел надмощие и наредил наказателна операция срещу християнския Константинопол с 200 бойни кораба, ръководени от [[Дир|Ас-Джир]] и скандинавеца [[Асколд]] <ref>Бахши Иман, "Джагфар тарихы", Том І-1993, ІІ-1994 и ІІІ-1997, Оренбург.</ref>. Предполага се, че братята са имали среща с кан Лачин, а хазарските българи приели Константин и Методий като духовни спасители, назовайки ги ''"синове на Борис"''. На връщане през Кримски [[Херсонес Таврически|Херсон]], Константин издирил със съдействие на местните българи и взел със себе си мощите на четвъртия римски Папа [[Климент I]] (* ? - ок.88 - † ок.97).
Последната и най-продължителна мисия на св. Братя е през 863-867 г. в [[Великоморавия|Моравия]] (''Морава'' в Източна Чехия, ''Нитрава''/[[Нитранско княжество|Нитранското княжество]] в Западна Словакия и др. и [[Блатненско княжество|Блатненското княжество]] около [[Балатон]] в Горна Панония, сега в Западна Унгария; ''"he megale Morabia"'', спомената през 950 г. от Константин Багренородни, е преведена тенденциозно от панонските слависти като "Велика Моравия" <ref>''"It is not always clear whether an early medieval written source names a country or a town called Morava. The adjective "Great" nowadays denotes Moravia plus the annexed territories. In De Administrando Imperio, it may have rather meant "distant", because Byzantine texts used to distinguish between two countries of the same name using the attribute '''"little" for the territory closer to the Byzantine Empire''' (such as the Morava rivers in Serbia) and '''"great" for the more distant territory''' (such as the Morava river between Moravia and Slovakia)"'', [http://en.wikipedia.org/wiki/Great_Moravia#_ref-sedlak_1 Great Moravia]</ref>. Велика Моравия е в Долна Панония с център Сирмиум, т.е. Българска Моравия <ref>''"Der Name Großmähren (im Gegensatz zum bloßen Moravia/Mähren) wurde um 950 zum ersten Mal vom byzantinischen Kaiser Konstantin VII. (mit dem Beinamen Porphyrogennetos) verwendet (he megale Morabia). Jahrhunderte lang wurde er von sämtlichen Quellen mit Großmähren oder manchmal mit Obermähren übersetzt. Erst in letzter Zeit wird von verschiedenen Forschern vorgeschlagen – ohne dass ihnen allerdings andere Informationen als ihren Vorgängern zur Verfügung stünden – den Namen lieber mit '''Entferntes oder Ehemaliges Mähren''' zu übersetzten. Die Begriffe Ober-Mähren, Entferntes Mähren und wohl auch '''Großmähren''' sollen den Gegensatz zum – vom Byzantinischen Reich aus gesehen – '''zweiten Morava in der Gegend von Sirmium''' hervorheben (Imre Boba). Der Begriff Großmähren soll zugleich betonen, dass es sich um Mähren samt der ihm ab 833 angeschlossenen Gebiete handelt."'', [http://de.wikipedia.org/wiki/Gro%C3%9Fm%C3%A4hren Großmähren]</ref>).
След 850 г. се обявил за независим владетелят на [[Великоморавия|Моравия]] княз [[Ростислав (Великоморавия)|Ростислав]] (Растица, * ? - 846 – сл.† 870), който дотогава е бил васал на Краля на [[:de:Ostfrankenreich|de:Източнофранското кралство]] от династията на [[Каролинги]]те [[:de:Ludwig der Deutsche|de:Лудвиг II Германски]] (* ок.806 - 840 - † 876), след което изгонил баварските монаси, които започнали християнизацията на Моравия. Още в 833 г. към Моравия е било присъединено и [[Нитранско княжество|Нитранското княжество]], управлявано сега от братовчеда на Ростислав, [[Святополк I (Великоморавия)|Светополк I]] (* ? – 850 - † 894).
Към 855 г. съюзът на Ростислав с Цар [[Борис I]] от 853 г. практически вече бил разтурен, а Моравия водила успешни войни срещу Източнофранското кралство и [[Първа българска държава|Първото българско царство]].
След като с писмото си от 860 г. папа [[Николай I (папа)|Николай I]] (* ок.820 - 858 - † 867) изявил пред император [[Михаил III (Византия)|Михаил III Пияницата]] желанието си за въстановяване на своите църковни права върху всички области на Балканския полуостров <ref>Patrologia Graeca, Migne, t. 119, col. 779. М. Ив. Соколов, каз. съч., стр. 172</ref>, през 861 г. Ростислав, в стремежа си да ограничи източнофранкското влияние, се обърнал до Папата с молба да му изпрати епископ и учители, които да обучат местни духовници. Цариградски проповедници, които също работели в Моравия по това време, му предложили да се обърне с подобна молба и до Михаил III. Ростислав и Светополк изпратили в Цариград пратеници да искат проповедници на славянски език. Императорът, който знаел добре за дейността им в Брегалница, веднага възложил тази мисия на братята Константин Философ и Методий, които през 863 г. заминали за Моравия да учат западните народи (''"езици"'') с ''"книгами рамно бльгарскыми"'' <ref>"Ръкописна книга от XIII в. в Българската митрополия в Скопие, песен I-ва", К. Радченко, "Известия от рус. яз. и слов.", ИАН. XII, 1907 г., кн.3, с. 158-162</ref> <ref name=”Златарски 2.3.1”>Васил Н. Златарски, [http://www.promacedonia.org/vz1b/vz1b_3_1.html ”История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)...1. Междудържавното положение на България и покръщането на българите”]</ref>.
[[Картинка:Holy Trinity Column - Saint Cyril.jpg|thumb|255px|'''Св. Константин-Кирил Философ'''<br><small>(Колона на "Св. Троица" в гр. [[Оломоуц]])</small>]]
При пристигането си двамата братя донесли Константинополския патриаршески [[:en:Patriarchal cross|''двоен кръст'']] [[Image:PatriarchsCross.svg|15px]] (в днешния държавен герб [[Картинка:Coat of Arms of Slovakia.svg|15px]] на Словакия). Те въвели [[Старобългарски език|Старобългарския]] като специално конструиран от тях църковен език на базата на Солунското българско наречие заедно със старобългарската [[Глаголица]], като я допълнили с някои, специфични за местния диалект букви (буквата [[Картинка:GlagolitsaDzelo.gif]] - [[Глаголица|"Дзело"]]), както и [[Евангелие]]то, някои литургически и библейски текстове, преведени от тях. Там превеждали части от [[Библия]]та, един законник, още богослужебни текстове и др. <ref name="Добровски">''"...ако ли Методий и Кирил най-много са се трудили за словенете и чесите (моравците), то как и защо да превеждат, Тия, зарад тях Светото Писание не на тяхно, а на съвсем чуждо '''българско наречие'''...?"'', Добровски, 1783 г.</ref> <ref name="Венелин">''"...от де се взе у нас (Русия) този чужд неруски език, който от времето на Нестор с такова мъчителство притесняваше русите. Словестност, която и до сега владее църквите не само в просторната Российска империя, но и в Галиция...и в Североизточна Унгария ... Дали това не е бил народен език и на някакъв народ ... Кирил и Методий преведоха Свещеното Писание не на някакъв друг език, а на Български, '''несъмнено на Български'''; или, все едно, Църковният език, който се употребява сега в Русия, Унгария, Сърбия, Далмация и истинска България е езикът Български, който в другите страни е мъртав, но е жив и народен език и до сега в България."'', Юрий Венелин от Руската Императорска АН, 1930 г.; "Критически издирвания за историята българска", превод Ботю Петков, Земун, част І, стр. 71, 1853 г.</ref>.
През 863 г. основали ''"Моравската академия"'', чийто ректор станал Константин Философ и където до 885 г. били завършили около 200 абсолвенти - богослови и администратори (руини на църковно училище от това време са открити в замъка [[:en:Devín Castle|en:Девин]] в [[Братислава]]).
Още с пристигането на братята в Моравия те трябвало да се борят с критиките и конкуренцията на баварските проповедници, които виждали отслабването на тяхното влияние.
Пред 867 г. Константин и Методий заминали за Рим с одобрението на Ростислав и Светополк I, за да получат от Папата одобрение на техния литургически ''старобългарски'' език <ref name="Добровски"/> <ref name="Венелин"/>, както и за ръкополагане на последователите им в църковен сан. По пътя се спрели за кратко в независимото по това време [[Блатненско княжество]] на княз [[Коцел]] (* ? - 861 - † 876) в Горна Панония, където обучили 50 ученици. Още същата година пред събрание на духовници във Венеция защитили ''Старобългарския'' като богослужебен език <ref name="Добровски"/> <ref name="Венелин"/> и получили покана от папа Николай I да посетят Рим, носейки мощите на папа Климент I. Поради междувременната смърт на папа Николай, приел ги с голяма почит новият папа [[Адриан II]] (* 792 - 867 - † 872), който одобрил цялата им мисия, а осветените от него преводи на Библията и богослужебните текстове били полагани тържествено върху олтарите на базиликите "[[:en:Basilica di Santa Maria Maggiore|en:Света Богородица Прияслица]]" и "[[Свети Петър (базилика)|Свети Петър]]", проведени били служби на старобългарски език <ref name="Добровски"/> <ref name="Венелин"/> в „Св. Андрей", „Св. Петронила" и „Св. Павел" в Рим. През 868 г. Методий, [[Горазд]], [[Климент Охридски]] и [[Наум Преславски]] били ръкоположени за свещеници (двама от тях за ''дякони'') от епископите Формоза и Гаудерих. ''Старобългарският'' бил допуснат в западната църква като четвърти литургически език - едно уникално събитие, защото друг език Рим допуснал над 1000 години по-късно, едва през 20-ти век.
Поради заболяването си, Константин Философ се замонашил в манастир, където се предполага, че приел името Кирил, но през 869 г. починал и бил погребан в базиликата "[[:en:Basilica di San Clemente|en:Свети Климент]]" в Рим.
През 869 г. Методий бил изпратен от Рим с писмо до Ростислав, Светополк и Коцел и поръчението да преподава и превежда в "Моравската академия". Методий обаче не можел да започне работата си, поради съпротивата на баварските духовници, които не приемат одобряването на дейността на двамата братя. По тази причина Коцел го пратил обратно в Рим, за да бъде ръкоположен за епископ и така да получи необходимия за задачата му авторитет. След дълги размишления и по настояването на Коцел, Папата най-после назначил през 870 г. Методий за папски легат и '''''Архиепископ на Панония и Моравия''''' със седалище в гр. Сирмиум в Долна Панония, като по този начин извадил Моравия от църковната компетенция на Бавария. Седалището на архиепископията е трябвало да символизира възраждането на древния диоцез на Сирмиум, който бил разрушен през 582 г. от новосъздаденото държавно образувание на ''абарите'' (''псевдоабарите'') и ''българите''. Папата се бавел с вземането на решение, понеже по това време Панония била поделена църковно между архиепископ [[:de:Adalwin|de:Адалвин]] († 873) на [[Залцбург]], епископ Ерманрих на [[Пасау]] и патриарх Лупус I (* ? - 855 - † ?) на [[:de:Aquileia|de:Аквилея]], а българите при Омуртаг били завладяли Сирмиум през 827 г. Той създал новата архиепископия, чак когато след дълги преговори на [[Вселенски събор|Осмия вселенски събор]] (според ''Католическата църква'') през 869-870 г. в Цариград, респ. [[Четвърти Константинополски събор|Четвъртия цариградски събор]] (според ''Православната църква''), Панония преминала към диоцеза на Рим, а останалите български Илирийски провинции - към диоцеза на Цариград.
По обратния му път за Моравия през същата година Методий бил заловен от баварските епископи Ерманрих и Адалвин, бил закаран в гр. [[:de:Regensburg|de:Регенсбург]], [[Бавария]], бил малтрениран и затворен в тъмница в [[:de:Kloster Reichenau|de:Бенедиктинския манастир]] на [[:de:Reichenau (Insel)|de:остров Райхенау]] в [[Боденско езеро|Боденското езеро]] (сега в провинция [[Баден-Вюртемберг]], Германия - версията за Фрайзингенския манастир или [[:de:Kloster Ellwangen|de:Манастира]] в гр. [[:de:Ellwangen (Jagst)|de:Елванген]] не се потвърждава от новите данни) <ref name="Райхенау">[http://www.osteuropa.ch/Rezensionen/Rez_PeterLang_KyrillundMethod.pdf ”Methodios und Kyrillos in ihrer Europäischen Dimension”], Evangelos Konstantinou, Verlag Peter Lang Frankfurt a.M. Bern, 2005</ref>. Бил организиран съд, ръководен лично от крал Лудвиг II Германски с главен обвинител Ерманрих, епископът на Пасау (участвал в папската делегация до Цар Борис I през 863 г.), на който Методий бил довлечен и ''"бит с бич"'' пред всички от Ерманрих. В създадения предварително документ ''„Conversio Bagoariorum et Carantorum“'' <ref>Wolfram, Herwig: Salzburg, Bayern, Österreich. "Die ''Conversio Bagoariorum et Carantorum'' und die Quellen ihrer Zeit". In: Mitteilungendes Instituts für Österreichische Geschichtsforschung. 1995.</ref> "съдът" от обвинители констатирал, че Моравия и [[Каринтия]] били християнизирани от Бавария и че единственият проблем бил Методий с неговата писменост, език и книги. От затвора, в периода 870-872 г. Методий писал много писма до Папата и Моравия, но по това време и Ростислав, и Светополк практически били приели върховенството на Лудвиг II. Чак когато през 872 г. Моравия, вече под ръководството на Светополк I, успяла да разбие Източнофранкското кралство, Папата започнал да пише писма на Лудвик II Германски, на сина му Карлман (* ок.830 – 876 - † 880), владетелят на Каринтия, на Адалвин и Ерманрих, малтретирали Методий, като изисквал незабавното му освобождаване. Светополк, който по принцип подкрепял баварските духовници, изведнъж се заинтересувал от Методий. Папа [[Йоан VIII (папа)|Йоан VIII]] (* ? – 872 - † 882) възложил на епископа на [[Анкона]] да започне преговори с Лудвиг II, които най-после през 873 г. довели до освобождаването на Методий с правото да ръководи "Моравската академия" и никой да не му се бърка в работата поне до 877 г., но с редица ограничениа: Панония чак до Сирмиум и областта между Балатон и Гран (Естергом) се изваждала от компетенциите на Методий и се връщала на баварските епископи, забранявало му се богослужението на старобългарски език <ref name="Добровски"/> <ref name="Венелин"/>, с изключение само на четенето на Библията.
[[Картинка:Holy Trinity Column-Saint Methodius.jpg|thumb|255px|'''Св. архиепископ Методий'''<br><small>(Колона на "Св. Троица" в гр. [[Оломоуц]])</small>]]
След 874 г. латинските духовници в Моравия, Йоханес от Венеция (съветник на Светополк I) и швабският бенедиктински монах [[:de:Wiching|de:Вихинг]] († 912) започнали кампания за очерняне на архиеп. Методий пред Светополк и Папата, докато накрая през 879 г. Светополк изпратил пратеници при Папата, за да наклеветят Методий. По същото време Моравия започнала да прави опити за разделяне на своята територия на диоцези и през 880 г. към архиепископията на Методий се отделил нов диоцез в гр. [[Нитра]], столица на [[Нитранско княжество|Нитранското княжество]], на който пръв епископ станал Вихинг по предложение на Светополк и по съветите на латинците.
През 880 г. Методий заминал за Рим, за да се защити от нападките, но в делегацията си включил и Вихинг, за да бъде ръкоположен за епископ. Другата цел на посещението била обаче, да се моли Папата Моравия да стане васална на [[:en:Holy See|en:Светия Престол]]. Методий издържал безупречно проверката пред Йоан VIII, а Вихинг бил назначен за епископ. Папата изпратил на Светополк специална [[Була]] ([[:cs:Industriae tuae]] <ref>[http://spcp.prf.cuni.cz/dokument/industr.htm "Industriae tuae"], episcopus Romae Papa Ecclesiae Catholicae Romanae Ioannes VIII, 880</ref>), с която постановявал: Че Моравия преминавала под защитата на Светия Престол, с което практически ставала равнопоставена на другите независими държави като Източнофранкското кралство и др., че функциите на Методий се потвърждавали, че щял да бъде пратен още един епископ в друг регион на Моравия, различен от този в Нитра, за да може Методий и двамата му епископи да ръкополагат и нови епископи (това останало само на приказки), че се изгонвали от Моравия всички свещеници, които са се противопоставяли на Методий, че се допускала старобългарската азбука (''глаголицата''), че службите можело да се провеждат на старобългарски език <ref name="Добровски"/> <ref name="Венелин"/>, но Евангелието най-напред да се четяло на Латински и после на Старобългарски, че литургите за Светополк и обкръжението обаче, да се провеждали само на Латински, защото той така предпочитал. С друго разпореждане обаче, Методий се назначавал за Архиепископ на столичния град Моравия, от което се съди, че Моравия станала независима от Панония архиепископия.
При завръщането си през 881 г. в Моравия, Методий свалил Вихинг от епископското място в Нитра, понеже научил, че Вихинг написал фалшиво "папско" писмо до Светополк, според което Методий трябвало да бъде изгонен от Моравия. Вихинг бил изпратен с друга задача във Вислания (областта на [[Висла]]/Вайхзел), правил няколко опити да се върне в Нитра, но учениците на Методий не го допуснали. Около 880 г. Методий покръстил бохемския княз [[:cs:Bořivoj I.|cs:Боривой I]] (* ок.852/855 - † ок.888/891), с което започнало покръстването на [[Бохемия]]. През 881-882 г. архиеп. Методий се завърнал за кратко в родината си, после бил посрещнат сърдечно в Цариград от император [[Василий I Македонец]] (* ок.811 - 867 - † 886) и Цариградския патриарх [[Фотий|Фотий I]] (* ок.820 - 858–867 - 878–886 - † 891). Императорът задържал при себе си един от учениците на Методий, един дякон, както и няколко негови старобългарски книги <ref name="Добровски"/> <ref name="Венелин"/>. След това изпратил с Методий в Моравия и един свой представител.
Предполага се, че при пътуването си за Цариград, Методий е провел среща с цар Борис I, ''"когото по-рано бил направил свое духовно чадо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език"'' <ref name="Пространно Климент 1"/> (Теофилакт Български), за съгласуване на бъдещите си действия и на своите ученици в България, предвид ставащата все по-нетърпима обстановка в Моравия при Светополк. След завръщането си в Моравия, през 883 г. Методий превел [[Стар завет|Стария завет]], а преди смъртта си и останалата част от [[Библия|Библията]] <ref name="Добровски"/> <ref name="Венелин"/>. През 884 г. Светополк I, който изпитвал неприязън към Методий, се споразумял с Лудвиг II Германски баварските проповедници да продължат дейността си в Моравия, паралелно с Методий. През 885 г., на смъртното си легло, Методий определил Горазд за свой приемник в "Моравската академия". След смъртта му е погребан с почести зад олтара на главната църква "Света Богородица" (сега неизвестна), проведени били литургии на ''Старобългарски'', ''Латински'' и ''Гръцки''.
Недочакал смъртта на Методий, Вихинг заминал за Рим, за да го наклевети пред Папата и издействал повторното си назначаване за епископ на Нитра и даже за ''"църковен управител"'' на Моравия, но не и за архиепископ. Папата изпратил в Моравия едно писмо („Quia te zelo fidei“), с което осъждал дейността на Методий, отлъчил го от църквата и забранил богослужението на старобългарски език, с изключение само за тълкуването на Библията. Възстановено било богослужението на латински език от германските свещеници. Още от началото на 886 г. папските пратеници в Моравия забранили на Горазд да преподава, по указание на Папата, докато не се яви лично в Рим, за да обясни действията си (той не отишъл), ''"защото Методий бил толкова нахален да го назначи за негов наследник, противно на разпореждането на всички Папи"'' и затворили "Моравската академия".
Ликвидирането на привържениците на Методий ръководел Вихинг. 200 студенти, проповедници и дякони, между които [[Горазд]], [[Климент Охридски|Климент]], [[Наум Преславски|Наум]], [[Сава Седмочисленик|Сава]] и [[Ангеларий]], които отказали да преминат на латинско богослужение, били хвърлени в затвора, продавани като роби, а петте "[[Седмочисленици]]" и други били изгонени посред зима от Моравия. На българската граница при Белград ги чакал българският областен управител, който ги изпратил в Плиска, където цар Борис I ги посрещнал с голяма радост.
Както Климент и Наум, в чиито житиета е казано, че са българи от Мизия от аристократически родове (''"хранени хора"''), така и други от учениците са били българи, изпратени от цар Борис с Константин Философ и Методий в Моравия, за да се подготвят за работа във вътрешнобългарските земи. Не може да бъде и случайно освобождаването им от затвора от Лудвиг II и придружаването им до българската граница от негови хора, предвид незавидната съдба на останалите ученици <ref>[http://www.macedoniainfo.com/CylilMethodiusBg.htm "Буквите на траките и готите не се утвърждават, зад тях не застава държава"] проф. д-р Божидар Димитров</ref>.
Въпреки практическото унищожаването на делото на св. [[:de:Patrone Europas|de:Покровители на Европа]] Константин Философ и архиепископ Методий в Моравия, то постигнало огромен геополитически ефект - каноничното признаване на българската писменост и на старобългарския език за богослужебен, с което била разбита ''"триезичната ерес"'' на Рим и Константинопол, която столетия наред унищожавала делото на св. [[Улфила|Урфил]] и св. [[Никита Ремесиански|Никета Ремезиански]] по българските земи. И по германските земи то не останало незабелязано, когато през 9-ти век германският монах, поет и учен [[:de:Otfrid von Weißenburg|de:Отфрид]] (* ок.800 - † сл.870) от [[:de:Kloster Weißenburg|de:Вайсенбургския манастир]] в [[Елзас]], ученик на [[:de:Rabanus Maurus|de:Храбан Мавър]], настоявал Божието слово да се проповядва в църквите не на неразбираемия латински, а на немски език <ref>''"Днес не един мъж прави опит да пише по свой език и бърза да въздигне народа си. Защо да странят от това само франките, та да не почнат по франкски да възгласят славата Божия?"'', Отфрид от Вайсенбургския манастир в Елзас</ref>. Твърдоглавието и късогледството на германските феодали и религиозни фанатици попречили за това <ref>''"Твърдоглавието и късогледството на немските феодали тогава, съчетано със злостната ревност на залцбургския архиепископ Адалвин, епископа на Фрайзинг Анно, на Херманрих, епископа на Пасау, и в добавка на Нитренския епископ Вихинг довежда до прокуждането на Методий и неговите ученици от Панония и Моравия, за да ги отпрати при княз Борис I в България. А са имали под ръка превод на Библията, направен на готски език още по времето на епископ Вулфила през VI век."'', проф. Роланд Марти от Университета на Саарбрюкен</ref>, с което задълбочили пропастта между Изтока и Запада <ref>''"...Арестуването, съденето и заточаването на Методий не е акт, с който Баварската църква може да се гордее. След две години и половина арест по енергично настояване на папата Методий е освободен. Но интригите срещу него продължават и за голямо съжаление отново един немец, дори епископ, на име Вихинг задълбочава пропастта между Изтока и Запада. Учениците на Методий се отправят към България..."'', "Проповед по време на литургията за 1100-годишнината от кончината на славянския първоучител Методий", Рудолф Грабер, епископ на Регенсбург</ref>.
===== Новият закон =====
---
След [[Четвърти Константинополски събор|Четвъртия цариградски събор]] през 869-870 г., преминаването на българските Илирийски провинции към диоцеза на Цариградската патриаршия (без Панония) и узаконяването на [[Никео-цариградски символ на вярата|Никео-цариградския символ на вярата]], Българската империя започва да преследва старото българско ''християнство'', считано за ''"полуарианско"'' и заменя старата българо-готска писменост (''[[Глаголица]]''). В „''О писменех Цръноризца Храбра''“ неизвестният автор (вероятно Симеон Велики или под негова диктовка) критикува трактата „''За изобретяването на езиците/буквите''“ <ref>"De inventione linguarum/litterarum", Hrabanus Maurus</ref> на "Черноризец Храбър", който всъщност е [[:de:Rabanus Maurus|de:Храбан Мавър]] (Храбан Черноризецът, [http://www.hrabanus-maurus.de Hrabanus Maurus], * ок.780 - † 856), абат от гр. Фулда и епископ на гр. Майнц <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|15]]</sup>, в който именитият германски философ и богослов твърди, че българите отдавна имали своя азбука, наред с другите 3 азбуки на ''триезичниците''. В „''О писменех ...''" точно този факт се отрича, защото, по геополитически съобръжения, българската държава в лицето на Цар Симеон Велики целяла разграничаването от старото "еретическо" верую и неговият носител - старата "еретическа" писменост.
Това събитие неправилно се счита за „''покръстване на българите езичници и варвари през 9 век от гърците''“ и все още не е отхвърлено категорично, въпреки, че християнизирането на българите започва 8 века по-рано от Христовите [[Апостол|апостоли]] св. [[Павел (апостол)|Павел Първовърховни]] (* 10 - † 67) (през 52 г. в Македония и Тракия) и св. [[Андрей Първозвани]] (в Добруджа, Мизия и Скития), т.е. българската църква е апостолическа.
През 9 век Библията в България не е превеждана наново, а е транскрибирана от старата българска глаголица (азбука) на новата българска глаголица (азбука) - "[[Кирилица]]та" - ''"за половин година двама попа-бързописци '''преложили''' под ръководството на Методий цялата Библия"'' <ref>"Переяславско-Суздалския летопис", архимандрит Леонид, 1822-1891</ref>. Поради краткото време, тъй като са бързали, липсващите 4 глави за "Царствата" и тогава не са преведени, а доста по-късно.
Погрешно някои историци считат, че пазеният в Университетската библиотека на гр. [[Упсала]] "Сребърен кодекс" ([[:en:Codex Argenteus|en:"''Codex argenteus''"]]) е препис от Библията на св. епископ Урфил. Доказано е, че той е съзнателен късен фалшификат от 17-ти век, поразително съвпадащ по време с изобретяването на мастилото (сребърния нитрат) от [[Йохан Глаубер]] и решението на Хабсбургите да набавят липсващите „исторически” доказателства за ранното покръстване на техния народ. Високообразованият фалшификатор е създал "азбуката" си въз основа на лангобардски ръкописи, писани с гръцки и латински букви, като както езикът, така и "азбуката" нямат нищо общо с готските, предадени ни от Етикус Иструс, св. Йероним и Храбан Мавър (те даже и никога не са я наричали ''готска'', а ''гетска'') <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup> <ref>”Русская цивилизация”, Я. Кеслер, Москва, ЭкоПресс-2000, 2002 г., с. 65</ref>. Освен това, в стилно отношение българските преписи на Библията от 9-ти век излъчват много по-голяма ''древност'', отколкото "Сребърния кодекс", който уж бил писан през 6-ти век <sup>[[#Външни препратки|17]]</sup>.
Ученикът на Храбан Мавър [[:de:Walahfrid Strabo|de:Валафрид Страбон]] (* ок.808/809 - 842 - † 849, учител на Карл II Плешивия), игумен на [[:de:Kloster Reichenau|de:Бенедиктинския манастир]] на [[:de:Reichenau (Insel)|de:остров Райхенау]] в [[Боденско езеро|Боденското езеро]], който е бил посещаван от св. Братя и учениците им и в който архиеп. Методий е бил заточен от 870 до 873 г. <ref name="Райхенау"/>, смятал, че в Тракия по това време живеели готи заедно със скити, които говорели ''lingua theodiska'', “(просто)народен език”, превърнал се постепенно до 15 век в означение за немския език и етноним на немците - thiudisc, tiutisc, diutisc, tiutsch, teutsch, deutsch <sup>[[#Външни препратки|10]]</sup>.
Сръбският историк проф. [[Фердо Шишич]] обръща внимание, че през средните векове сърбите идентифицирали ''българите'' с ''готите'' и че в средновековна [[Сърбия]] името "''гот''" означава "''българин''", а не "''славянин''" <ref>"Летопис Попа Дукљанина", проф. Фердо Шишић, с. 101-106, Београд-Загреб, 1928 г.</ref> <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|27]]</sup>. В същата си монография той цитира сръбския крал [[:sr:Стефан Првовенчани|sr:Стефан Първовенчани]] (* ? – 1217 - † ок.1227), който пише в биографията на баща си крал [[Стефан Неман]]: "''Един отстъпник от '''същото племе готи, наричано и българско''', на името Стрез, се отцепи на запад от моята държава (Сърбия)''" <ref>"Život Sv. Simeona od krále Štěpána", 22, prof. P.J.Šafařik, (Башич, "Старе српске биографиjе I, с. 62-63</ref>. От своя страна патриархът на [[Киев]] и [[Литва]] [[Григорий Цамблак]] (* ок. 1360/1365 - † 1420), роден в Търново в семейството на [[Велик примикюр|Великия примикюр]] (Маршал) на българския Царски двор, пише ок. 1408 г. в биографията на сръбския крал [[:en:Stefan Uroš III Dečanski of Serbia|en:Стефан Урош III Дечански]] (* ок.1285 – 1321 - † 1331), че против крал Урош се вдигнал през 1330 г. българският цар Михаил с голяма войска, която събрал от различни страни и от различни народи: "''...след като събрал не малка помощ и от '''онези готи, които живеят от другата страна на Дунав''', тръгнал във война като развълнувано море''" <ref>"Цамблакова биография на крал Урош III Дечански", Гласник српског ученог друштва, Кн. XI, Београд, 1859 г.</ref>. Опитите на сърбите да се разграничат от българите са били мотивирани и от обстоятелството, че старото християнство на готите и българите е било дамгосано от Цариградската църква и Римската църква като "''полуарианско''" и "''еретическо''". В същото време [[Дуклянска летопис|Дуклянският презвитер]] <ref>"''Caeperuntque se litrique populi valde inter se diligere, id est Gothi qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime, quod ambo populi gentiles essent, et una lingua esset omnibus''", Дуклянският презвитер</ref> (ок. 1180 г.) е категоричен, че "''''''готите са славяни и българи и ... говорят славянски език''''''", на същото мнение са и [[:en:Andrea Dandolo|en:Дандоло]] (* 1306 – 1343 - † 1354) <ref>"''Nuncius autem, qui infidelis erat, hortatu ducis baptismum suscepit. Erant enim Sclavi adhuc gentiles quia a Gothis originem traxerant''", "Andreas Dandolo und seine Geschichtswerke", H.Simonsfeld, s. 156, München, 1876</ref> и [[:hr:Toma Arhiđakon|hr:Тома Архидякон]] (* ок.1200 - † ок.1268) <ref>"''Gothi a pluribus dicebantur, et nichilominus Sclaui...In tera uero Getharum (в някои ръкописи от 14-ти в. и Gothorum), que nunc Seruia sea Rasia nuncupatur, prope stagnum quoddam (Скадарското езеро) ciuitatern fecit construi (император Диоклециан), quam ex suo nomine Diocliam appelavi."'', Thomas archidiaconus, ed. Rački II, 26"</ref> <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>. Папският легат проф. д-р [[Иван VI Тонко Марнавич]] (Ioannes Tomcus Marnavitius, Ivan VI. Tonko Mrnjavić, * 1580 – 1631-1635 - † 1637), роден в Шибенек, Далмация, епископ на [[Загреб]] и на [[Босна]], в началото на 17-ти век писал, че готите на крал Аларих I, които заминали в първите години на 5-ти век от Тракия за Галия и Пиренеите, са говорели в Испания бащиния си "'''''славянски език'''''" (според Лукари, чак до 764 г., когато преминали на Латински) и че житието на император [[Юстиниан I|Юстиниан I Велики]] е написано от духовния му баща и съветник, професорът по право от екипа на Трибониан, епископ [[Богомил]] (Теофил, погребан през 6-ти век в [[Света София (София)|"Св. София"]] в [[Сердика]], построена от Константин през 4-ти век и обновена от Юстиниан) на "'''''родния му тракийски език'''''" (житието вероятно е съхранявано първоначално в Сердика, след построяването на първите манастири в Атон през 10-ти век препис от житието е съхраняван в манастирска библиотека на ордена Свети Васил (тогава манастира „Свети Васил”, Basilian Monastery), на което Марнавич направил във Ватикана по поръчка на Николас Алемани резюме на латински "''Vita Justiniani''", а оригиналът на преписа впоследствие е бил унищожен, както и всички други преписи на житието <sup>[[#Външни препратки|28]]</sup>. Два века и половина по-късно [[:en:James Bryce, 1st Viscount Bryce|en:Джеймс Брайс]] (* 1838 - † 1922) и [[Константин Иречек]] (* 1854 - † 1918) отрекли съществуването на „Житието на Юстиниан” <ref>[http://links.jstor.org/sici?sici=0013-8266(188710)2%3A8%3C657%3ALOJBT%3E2.0.CO%3B2-%23 “Life of Justinian by Theophilus”], James Bryce, Constantin Jirecek, “The English Historical Review”, Vol. 2, No. 8 (Oct., 1887), pp. 657-686</ref> от епископ Теофил и обвинили в „лъжа” епископ Марнавич, понеже в средата на 5-ти век даже „славяните” още не били дошли на Балканите, българите били някъде си из „Азия”, а „Света София” в Сердика била построена чак през „11-ти” век.
Според проучваниета на проф. Асен Чилингиров <ref>[http://www.ceacbg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=43&Itemid=9 “Единосъщен и подобносъщен”], Асен Чилингиров, 2007 г.</ref>, едва в средата на 19-ти век руски богослови забелязали, че векове наред след покръстването на киевския велик княз Владимир Светославович и Киевска Рус, станало, според официалната историография, от Цариградската патриаршия, в най-старите руски църковни летописи се е употребявал и „неправославният“, „полуарианският“, „еретическият“, българо-готският Символ на вярата, според който Бог-Син и Светият Дух са ''„подобносъщни“'' (όμο'''ι'''ονσιος), вместо ''„единосъщни“'' (όμοούσιος) с Бог-Отец <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>. В Лаврентиевския препис от 1377 г. на „Повесть временных лет” е изпозвано „подобенъ сущенъ”, в Академичния препис – „подобносущенъ”, а в Радзивиловския препис - „подобесущенъ” <ref>”Полное собрание русских летописей”, издаваемое постоянною историко-археографической комиссиею Академии наук СССР, т. І, „Лаврентьевская летопись”, вып. 1: „Повесть временных лет”, Ленинград 21926, кол. 112</ref>. Пръв открил този факт руският църковен историк митрополит Макарий (Булгаков), автор на първата и най-компетентна „История на руската църква“, който го отдал на „случайна грешка” на преписвачите <ref>”Исторiя христiянства въ Россiи до равноапостольскаго князя Владимiра”, С.-Петербургъ 1846, с. 361</ref> <ref>''"А во вторых, обстоятельный Символ веры, который преподан был Владимиру после его крещения. Мы думаем, что этот Символ есть действительно тот самый, который заповедан был просветителю России, и потому ест драгоценнейший памятник нашей церковнной старины, как договоры первых князей киевских с греческими императорами – драгоценнейшие памятники нашей старины гражданской. Ныне соглашаются, что помянутые договоры отнюд не выдуманы самим летописцем, а точно существовали, дошли до него в писмени – в подлинниках или в копиях с подлинников – и только внесени им в летопись. Почему же не сказать того же самого и об исповедание веры, которое вручено было нашему великому князю, без сомнения, на бумаге в руководство на всю последющею жизнь и которое, будучи привезено им в Россию, наверно, сохранено было им до конца жизни во всей целости, потом завещано детям как великая святыня, и таковым образом удобно могло дойти, хотя в копиях, до преподобного Нестора? Ныне сделалось известным, что этот Символ ест буквальный перевод греческого исповедания веры, написанного еще Михаилом Синкелом (умер ок. 835 г.). И мы вправе смотреть на этот Символ как на первый урок в православия, какой преподала нам православная Греция в лице просветителя нашего отечества.„'', „Исторiя русской церкви” І, С.-Петербургъ 1889, с. 115 – препечатка: Макарий (Булгаков) Митрополит Московский и Коломенский, „История русской церкви”, кн. І., „История христианства в России до равноапостольного князя Владимира как введение в историю русской церкви”, Москва: Издательство Спасо-Преображенского Валаамского Монастыря, 1994, с. 240-242</ref>.
След него руският историк акад. М. Л. Сухомлинов открил също разлика между летописния текст от византийския богослов Михаил Синкел (* ок.760 - † 846), Йерусалимски и после Цариградски патриарх, и текста в т. нар. „Изборник князя Святослава 1073 года” – руски препис от ''”Цар Симеоновия съборник”'', съставен в България около 913-914 г., от което заключил, че в руската, както и в българската църква, са използвани явно паралелно и двата варианта на Символа на вярата <ref>М. Л. Сухомлиновъ, ''„О древней русской лýтописи какъ памятнике литературномъ”'', „Ученые записки Втораго отдýленiя Имп. Академiи наукъ”, кн. 3, С.-Петербургъ 1856, с. 65-68 и ''„Исследованiя по древней русской литературе”'', „Сборникъ Отдýленiя русскаго языка и словесности Имп. Академии наукъ”, т. 85/1908, № 11, с. 70-77</ref>.
И П. А. Заболотски, в изследването си на чуждестранните извори за „Несторовата хроника”, отбелязва наличието и на „полуаринския” Символ на вярата в руските ръкописи <ref>П. А. Заболотскiй, ''”Къ вопросу объ иноземныхъ письменныхъ источникахъ Начальной лýтописи”'', „Русскiй филологическiй вестникъ”, Варшава XLV/1901, № 1-2, с. 1-31</ref>, докато руският филолог акад. Н. К. Николски поддържа тезата, че наличието на тази „еретическа” и „неправославна” формула се дължи на грешка при преписването <ref>''”Отсюда слýдуетъ, что лýтописная редакція извýстій о крещеніи св. Владиміра и о послýдующей его дýятельности не можетъ быть признана первоначальною, но заставляетъ предполагать, что лýтописецъ для своеге разсказа пользовался уже готовыми источниками, которые онъ приспособилъ къ условіямъ лýтописнаго повýствованія, дополнилъ и видоизмýнилъ”'', Н. К. Никольскiй, ”Материалы для исторiи древне-русской письменности”, „Сборник Отдýленiя русскаго языка и словестности”, С.-Петербургъ 1907, с. 5-8 и 21-24</ref> и че било изключено да се е съдържала в първоначалната форма на летописа, а била взета отнякъде наготово.
Като коментира Николски <ref>”Разысканiя о древнейшихъ русскихъ лýтописныхъ сводах”, С.-Петербургъ 1908, с. 155-156</ref>, известният изследовател на руските летописи акад. А. А. Шахматов пък счита, че именно „полуаринският” Символ на вярата е фигурирал в първоначалната версия на летописите, а в по-късните преписи е бил цензуриран и променен <ref name="Лихачов 1">”Срв. Повесть временныхъ летъ”, подготовка текста Д. С. Лихачева, под редакцией В. П. Адриановой-Перец, ч. І, Москва/Ленинград, 1950, с. 77-79; Москва, 1996</ref>.
Германските преводачи на руските летописи Траутман <ref>Reinhold Trautmann, „Die altrussische Nestorchronik”, Leipzig 1931</ref>
и Щурм <ref>''”Rauchspur der Tauben”''. “Radziwill-Chronik”. Aus dem Altrussischen übertragen und herausg. von H. Graßhoff, D. Freydank und G. Sturm, Leipzig und Weimar 1986</ref> са убедени, че „еретическата” формула e техническа грешка при превода от гръцки език, а акад. Дмитрий Лихачов само отбелязъл, че текстът от Символа на вярата в руските летописи „малко“ („несколько“) се отличава от текста в „Изборника на Светослав от 1073” <ref name="Лихачов 1"/>.
По повод честването на хилядагодишнината от покръстването на Русия, съветският историк Аполон Григориевич Кузмин изказал предположението, че руската църква трябва да е изпитала силни влияния на арианството, ''„запазило се по средното течение на Дунав и след падането на империята на Остготите в Италия и от там повлияло в значителна степен върху ранното руско християнство“'' <ref>Аполлон Григорьевич Кузмин, „Падение Перуна. Становление христианствя на Руси”, Москва, 1988 г., с. 119 сл.</ref>.
Пак по този повод, като отхвърля обаче всяка помисъл за приемане на християнството на покръстителя на Русия св. княз Владимир от българите, както съобщават древноруската ''„Йоакимовска летопис”'' и редица други източници <ref>[http://www.protobulgarians.com/Statii%20ot%20drugi%20avtori/Goran%20Blagoev%20-%20Pokraastvaneto%20na%20rusite.htm ”ПОКРЪСТВАНЕТО НА КИЕВСКА РУС И БЪЛГАРИТЕ”], д-р Горан Благоев</ref>, проф. Лудолф Мюлер доказва, че и да е било погрешно преведено от гръцки „единосъщен” с „подобносъщен”, то преводът бил близък по смисъл на православния и не бил истински „ариански” <ref>Ludolf Müller, “Gibt es Spuren eines arianischen Einflusses auf das Christentum der Kiever Rus’?”, ”Millennium Russiae Christianae. Tausend Jahre Christliches Rußland 988-1988”. Vorträge des Symposiums anläßlich der Tausendjahrfeier der Christianisierung Rußlands in Münster 5.-9. Juli 1988, herausg. von Gerhard Birkfellner, Köln/Weimar/Wien: Böhlau Verlag, 1993, с. 191-226.</ref> <ref>”Zum Problem des hierarchischen Status und der jurisdiktionellen Abhängigkeit der russischen Kirche vor 1039”, Köln-Braunsfeld: Verlagsgesellschaft Rudolf Müller, 1959</ref>.
Тезите на проф. Мюлер са обстойно опровергани от проф. А. Чилингиров <ref>„Агиографията на Борис и Глеб и проблемът за йерархичното подчинение на руската църква до 1039 година“, Международен колоквиум на АН на ГДР, Мюлхаузен, Асен Чилингиров, 1980 г.</ref> <ref>Международен симпозиум на Комисията за изследване на славянските култури в средновековието и на Отдела за история на СССР, организиран Националния комитет на славистите в ГДР и Университета Мартин Лутер в Хале, ГДР, Асен Чилингиров, 1980 г.</ref> <ref>Сборник „България/Византия/Русия. Изследвания на средновековната култура“ І, Берлин, 2002 г.</ref> <ref>”Die Christianisierung Rußlands und Bulgarien”, “Tausend Jahre Taufe Rußlands. Rußland in Europa”, Beiträge zum Interdisziplinären und Ökumenischen Symposium in Halle (Saale), Leipzig: Evangelische Verlagsanstalt, 1992, c. 423-468 и „Покръстването на Русия и България”, А. Чилингиров, „България/Византия/Русия. Изследвания на средновековната култура”, Берлин 2002, с.129-158, табл. І-ХХІV</ref>.
През 1840 г. княз Михаил Оболенски, началник на тайните руски архиви на външното министерство в Москва, открил сборник от 15-ти век, който бил препис от български протограф, донесен от България – „Цар Симеоновият съборник” от 10-ти век, чието съдържание описвало над 720 отделни съчинения. По-голямата част от съчиненията се съдържали в т.нар. "Изборник князя Святослава" - втората по важност руска преписана книга, намерена през 1817 г. Според изследователя на Съборника акад. А. А. Шахматов, оригиналните български ръкописи са били унищожени, както впоследствие от цензурата и книгата на Шахматов <ref>[http://www.otizvora.com/?p=27 ”Да изправим историята си с главата нагоре”], проф. Асен Чилингиров, 2007 г.</ref> <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>.
: ''„Полиетнията на късноантичната и ранносредновековната Тракия обхваща и готски народи, не малко от които тъкмо тук са станали готи. Много от тях са се присъединили към великите крале полководци Аларих I и Теодорих Велики и са напуснали страната. Но немалък броя останали в нея, в служба на Императора достигнали до повече или по-малко високи почести или намерили тук своята родина, където като земеделци или пастири-скотовъдци могли да живеят за своята вяра...“'' , ''[[:de: Herwig Wolfram|de: проф. д-р Хервиг Волфрам]] <sup>[[#Външни препратки|10]]</sup>
: ''„По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север... Тук е явно, че българите по онова време се наричали готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав и Тракия...“'' <sup>[[#Външни препратки|26]] </sup> (''Св. Паисий Хилендарски'')
[[Картинка:Fíbula aquiliforme (M.A.N. Madrid) 01.jpg|center|50px]]
== Външни препратки ==
# [http://ziezi.tripod.com/bulgarite/1.htm Българите са по-стари заселници на Тракия и Македония от славяните], проф. д-р Ганчо Ценов, 1907 г.
# [http://www.bgbook.dir.bg/sasho/pic/02862.jpg Произходът на българите и начало на Българската държава и Българската църква], проф. д-р Ганчо Ценов, 1910 г.
# [http://ziezi.tripod.com/ohridski/kliment1.htm Хиляда години ли от смъртта на св. Климента?], проф. д-р Ганчо Ценов, 1915 г.
# [http://www.imadrugpat.org/krovatova.pdf Кроватова България и покръстването на българите. Прокоповите хуни и Теофановите българи], проф. д-р Ганчо Ценов, 1937 г.
# [http://ziezi.tripod.com/narodnost/make1.htm Народността на старите македонци], проф. д-р Ганчо Ценов, 1938 г.
# [http://knigabg.com/index.php?page=book&id=11954 Хуните, които основаха българската държава: техният произход и тяхното християнство], проф. д-р Ганчо Ценов, 1940 г.
# [http://ziezi.net/sotiroff.html Elementa Nova pro Historia MACEDONO - BULGARICA], проф. Георги Сотиров, Канада, 1986 г.
# [http://www.ziezi.net/gotigeti.html Готи и Гети - Изследвания], проф. д-р Асен Чилингиров, Берлин, 2005 г.
# [http://www.kanatangra.wallst.ru/Bavaria-bg.htm Общият произход на Баварците и Българите], Prof. Karl Fritzler, Frankfurt, „Die Herkunft der deutschen Volkstämme“, H. Bauer, Marbur, 1923
# [http://www.kanatangra.wallst.ru/Goti.htm Готите на територията на днешна България], [http://dulo.bgrod.org/sydyrjanie.php?p=Goti DIE GOTEN AUF DEM TERRITORIUM DES HEUTIGEN BULGARIEN], Prof. Dr. Herwig Wolfram, Wien, София, 2003 г.
# [http://www.slovo.bg/old/litforum/209/geldarov.htm Вулфила (311-383) - Пограничният просветител], архим. проф. Георги Елдъров, Рим, 2002 г.
# [http://www.vi-books.com/vis/vis4/vis4_1/15_adrianopol.htm Раждането на Европа: Адрианопол 378 г.], проф. д-р Светлозар Елдъров
# [http://nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/departamenti/istoriq/7.pdf Вулфила – “Апостолът на готите” – между фактите и легендите], д-р Росен Милев, 2004
# [http://www.slovo.bg/old/litforum/217/rmilev.htm Аларих – Теодорих], д-р Росен Милев, 2002 г.
# [http://www.bulgaria88.narod.ru/AETHICUS.htm Aethicus Philosophus Cosmographus - Част I], [http://www.bulgaria88.narod.ru/AETHICUS2.htm Част II], проф. Божидар Пейчев, Гьотинген, 1979 г., сп. "Философска мисъл"
# [http://www.biblioroom.com/9728.html?PHPSESSID=b2d7efb2ea286ec9320e287e6cbb20c9 Ethicus et les ouvrages cosmographiques intitulès de ce nom.] - Memoires presentes par divers sa vants a L'Academie des inscriptions et lettres, I ser., II, Armand D'Avezac, 1852, Paris
# [http://rusk.com.ru/lib/istor/lesnoj-otkuda_ty_rus.html#TOC_id2698315 Откуда ты, Русь?], Пересмотр основ истории славян I, проф. Сергей Лесной, 1956 г., Мелбърн
# [http://ziezi.net/cenov.html Забравеният д-р Ганчо Ценов]
# [http://ziezi.net/ Ziezi ex quo Vulgares]
# [http://cat.inist.fr/?aModele=afficheN&cpsidt=12421424 Das Werk "''De inventione litterarum''" des Hrabanus Maurus und die altbulgarische Schrift "''O pismenech cranoristza Hrabra''"], Prof. Bozidar Peytscheff, Göttingen, Archiv für Mittelrheinische Kirchengeschichte Speyer, 1982, vol. 34, pp. 37-41
# История на българите, 1760 г., проф. Франц-Ксавер-Иван де Пеячевич (1707 - 1781), ректор на университета в Грац
# [http://mdz1.bib-bvb.de/~db/bsb00000792/images/index.html?seite=127 De origine actibitusque Getarum], Jordanis
# [http://www.pe-bg.com/i/2/18744 Българите в античния свят - Сборник статии], проф. Йордан Табов, София, 2006 г.
# [http://www.bulgarite.info/node/6 Готи и Гети - германци или траки], Българите - история, хипотези, загадки, София, 2007 г.
# [http://www.otizvora.com/?page_id=8 Загадката на българите], проф. Сергей Лесной, Мелбърн
# [http://www.pravoslavieto.com/books/history_paisij/index.htm Славянобългарска история], Св. Паисий Хилендарски
# [http://www.vostlit.info/Texts/rus6/Dukljanin/framepred.htm Летопис Попа Дукљанина], проф. Фердо Шишић, с. 101-106, Београд-Загреб, 1928 г.
# [http://www.otizvora.com/files/gs-justinian.pdf Убийството на юстиниановата самоличност], проф. Георги Сотиров, Канада, 1974 г.
# [http://www.math.bas.bg/~tabov/simokata.htm Българите са старо население на Балканите], проф. Йордан Табов, София, 1999 г.
# [http://ziezi.net/avitohol/26/8.html За д-р Ганчо Ценов и още нещо...], сп. "Авитихол", бр.26, 2004 г., Здравко Даскалов, София
# [http://links.jstor.org/sici?sici=0009-840X(193102)1%3A45%3A1%3C41%3ADADBUD%3E2.0.CO%3B2-H Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven]: eine historisch-philologische Untersuchung über die Geschichte der alten Thrakoillyrier, Skythen, Goten, Hunnen, Kelten u.a., Ganco Cenov. - Berlin [u.a.] : de Gruyter, 1930
# [http://www.knigabg.com/index.php?page=book&id=12013&PHPSESSID=ef7acbe68f432484a097168516b3679e Цар Симеоновият Съборник от X век - Изследвания I], проф. д-р Асен Чилингиров, Берлин, 2007 г.
# [http://www.spsl.nsc.ru/history/vernad/vol1/vgv143.htm#vgv143note124 Древняя Русь. IV. Гунно-антский период (370-558 г.г.)], Г.В. Вернадский.
# [http://7rilskiezera.com/mambo/images/stories/book/praote4estvo_full.jpg Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания], д-р Ганчо Ценов, 1907 г., Хелиопол, 2005 г.
# [http://www.promacedonia.org/vz1a/index.html История на българската държава през средните векове. Том I. История на Първото българско царство], проф. Васил Н. Златарски, I изд. София 1918/1927; II изд., Наука и изкуство, София 1970/1971, под ред. на Петър Хр. Петров
# [http://www.manfred-roeder.narod.ru/bg.abv.mail.htm Der ostgermanische Ursprung des bulgarischen Volksnamens], Prof. Dimitar Detschew, Zeitschrift für Ortsnamenforschung, II, 1926/27
# [http://www.newadvent.org/fathers/26011.htm Historia Ecclesiastica], Socrates Scholasticus
# [http://www.ccel.org/ccel/schaff/npnf201.iii.html Historia Ecclesiastica], Eusebius Caesareae
# [http://kroraina.com/NI/izvori/LIBI_II.djvu Латински извори за българската история II], т. VII, 1960 г., Институт за българска история на БАН, изд. БАН, съст.: И.Дуйчев, М.Войнов, Стр.Личев, Б.Примов
# [http://kroraina.com/NI/izvori/LIBI_IV.djvu Латински извори за българската история IV], т. IV, 1981 г., Институт за история на БАН, изд. БАН, съст.: М.Войнов, В.Гюзелев, Стр.Личев, М.Петрова, Б.Примов
# [http://ziezi.net/amico/amico.htm I BULGARI STANZIATI NELLE TERRE D'ITALIA NELL'ALTO MEDIO EVO], prof. Vincenzo d'Amico, Roma, 1942
# [http://www.gutenberg.org/files/16764/16764-h/16764-h.htm "History of the Wars, Book I. and II.(of 8) - The Persian War"] by Procopius of Caesarea, The Project Gutenberg eBook, 2005
# [http://www.gutenberg.org/files/20298/20298-h/20298-h.htm "History of the Wars, Book V. and VI.(of 7) - The Gothic War"] by Procopius of Caesarea, The Project Gutenberg eBook, 2007
# [http://www.vostlit.info/Texts/rus15/Malalas/frametext.htm "Хронография"], Йоанн Малала, Книга XVIII, СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА – превод от „Chronographia”, Joannis Malalae / Rec. L. Dindorf. Bonnae, 1831
== Източници ==
<div class="references-small"><references /></div>
[[Категория:Готи]]
[[af:Gote]]
[[ar:قوط]]
[[br:Goted]]
[[bs:Goti]]
[[ca:Got (poble germànic)]]
[[cs:Gótové]]
[[cv:Готсем]]
[[cy:Gothiaid]]
[[da:Goterne]]
[[de:Goten]]
[[el:Γότθοι]]
[[en:Goths]]
[[eo:Gotoj]]
[[es:Pueblo godo]]
[[et:Goodid]]
[[eu:Godo]]
[[fa:گوت]]
[[fi:Gootit]]
[[fr:Goths]]
[[gl:Godos]]
[[got:𐌲𐌿𐍄𐌰𐌽𐍃]]
[[he:גותים]]
[[hr:Goti]]
[[hu:Gótok]]
[[id:Goth]]
[[it:Goti]]
[[ja:ゴート族]]
[[ko:고트족]]
[[ku:Got]]
[[la:Gothi]]
[[lt:Gotai]]
[[lv:Goti]]
[[nds:Goten]]
[[nl:Goten]]
[[nn:Gotarar]]
[[no:Gotere]]
[[pl:Goci]]
[[pms:Gòt]]
[[pt:Godos]]
[[ro:Goţi]]
[[ru:Готы]]
[[scn:Goti]]
[[simple:Goths]]
[[sk:Góti]]
[[sr:Готи]]
[[sv:Goter]]
[[tr:Gotlar]]
[[uk:Готи]]
[[zh:哥特人]]
|
