Френска нова вълна

френската "Нова вълна " и неините последователи..

През 50-те години на 20-ти век, във Франция се появява едно ново бунтарско движение от млади кинематографисти, чиято цел да покажат на теория и да докажат на практика превръщтането на кино-камерата в изразително средство. Средство което отваря вратички към фантазийте, мислите и индивидоалноста на режисъора, както перото за един писател или четката за един художник.Тяхното сдружение се сформира в Париж през 1954г. под името "Кайе дю синема", така както се казва и тяхното списание в което не се церемонят много много да критикуват остро традиционното френско кино като западнало, мудно и неоригинално, а справедливоста, авторитарната власт и цензурата са силни стимули за човека на изкуството.

  Това движение от дебютиращи кинематографисти, разкриващи нови хоризонти е наречено за първи път "нова вълна" чрез статия в сп."Експрес" от Франсоаз Жиру .през 1957г.

Едни от наи-изявените и доказани като лидери на френската "новата вална " са Франсоа Трюфо, Жан-Люк Годар, Клод Шаброл, Луй мал Думи, Ален Рене и др. Филмите им дават нов тон и нов творчески почерк, по-гъвкав, по-усвободен, малък бюджет,лека техника, снимки в реален декор и по-естествена игра на актъорите.

 Франсоа Трюфо е роден в париж на 6 февруари 1932г. изкарва самотно и трудно детство. Игнориран и неразбран от семейството си,  тои изкарва тежки години в изправителни заведения. Намиращ осамотение в книгите и тъмните киносалони бива силно повлиян от филми като "Гражданинът Кейн" на Орсан Уелс
 и "Прозорец към двора" на Алфред Хичкок ( негов лиубим майстор на киното ). Започва да участва активно в организирането на кино клубове, неговия ентосиазъм привлякъл вниманието на критикът Андре Базен които го освободил от изправителното заведение и го наема като сатрудник  в "кайе де синема".
Кариерата на младия критик, скоро след това била прекратена поради влизането му в армията, от кадето той  дезертира, следва затвор  и позорно уволнение. Но Андре Базен отново го спасява и след като го измъква от затвора с негова помощ, Тюфо пише първата си критична статия, заклеймявайки  себе си като наи-унищожителният критик на съвременните френски филми. Тои пледира за кино в което позвулява на режисъора сам да пише диалога, сам да съчинява историята но наи- важното, да прави филми в изцяло свои артистичен стил. По този начин той фактически повлиява на киното преди още да е направил филм.

Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за "400-те удъра", полубиографично разглеждане на престъпноста сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Дуанел и проследява развитието на героя от измачен антисоциален тип към щаслив и спокоен домашен живот. Филмът се оказва един от наи-популярните от "новата вълна", особено в Англия и Съединените щати.Последван е от две изпълнени с нежност песимистични разглеждания на сексуалната трагедия:"Стреляйте по пияниста", адаптация на трилъра"Там долу "от Деивид Гудис,жанр , към който Трюфо проявява голям интерес, и " Джул и Джим" .

След този изблик на творческа енергия, Трюфо изглежда изпада в период на нерешителност. Всичките му по-късни творби, обаче, са крайно интимни и проучват темата занещасно детство-трилогията за Дунал и "Дивото дете", жроника за лекар от 17 век, които опитва да опитоми нецивилизовано дете - и чуствителни мелодрами за катастрофалните сблъсаци между срамежливите герои и безсрамните и еманципирани, обичащи да се налагат жени.
Клод Шаброл е роден на 24 юни 1930г. в Париж. Започнал работа в средата на 50-те г. на 20 век в "Кайе дю синема" като филмов критик. Първата му лента "Le Beau Serge" (1958) станала манифест на новото движенир филмът бил абсолютнп  не комерсиален  (малобюджетна продукция заснета с пари от наследството му) “ Следващата му работа е критика към буржоазията.-" Les Cousins" (1959)в тези ленти се проявили някои черти от творческия маниер на режисъора - остър сюжет и критика към визшето общество. През целият си живот  Шаброл е почитател на " Черното криминале" и може би е единственият които дръзва да разказва не-изторий, да предлага неразрешени мистерий и да създава мътни персонажи , нито наистина добри , нито напълно лоши . Режисъор , който оставя филмите си отворени без завършек...

През 1959г.  излиза режисирания от Жан-Люк Годар филм " До последен дъх "/ по сценарий на Трюфо /който с еднин замах става емблематичен за поколения напред. 

Другият му филм " Малкият войник"/1960г/ е забранен за 3 години от френската цензура поради това че се разказва за дезертъор който в разгара на алжирските събития преминава към страната на терорестична групировка(организация). Като се има в предвид, че Трюфо е бил дезертъор , а Годар негов колега и приятел веднага логически се досещам от каде идва годаровото вдъхновение за "Малкия воиник"

 Жан-Люк Годар е роден в Париж на 3-ти декември 1930г. Баща му е бил лекар и е притежавал часна клиника, а майка му е наследник на стар род банкери от Швейцария кадето по-късно семейството му емигрира. Там завършва основното и средното си образование по-точно в Нион ,но след като родителите му се развеждат тои се врашта в Париж. През 1949г. учи за етнолог в Сорбоната ( един от наи-престижните университети в света) а това е и времето в което се запознава с Трюфо, Жак Риве и Ерик Ромер. Снима първият си филм след пътуване със баща си през северна и южна Америка през 1954г./ филма се казва "Бетон"--късометражен/ , а след това започва да пише статий за "Кайе де синема"
Следващтите негови заглавия излизат последователно след "До последен дъх";  
-1961г. -"Жената си е Жена"
-1962г. -"Да живееш живота си"
-1967г. -"Произведено в САЩ"  и др.
    В продължение на цялото десителетие на 60-те години Годар, както и съратниците му от "новата Вълна", превръщат темата за бунтуващият се младеж  в централа за своето творчество. Само, че ако се изследва зараждането на младежките протести във филосовски, политически и социологически план, във всяко от тези направления тои отива много по-далеч от своите колеги по камера. Всеки негов филм е една нова революция . Със своето разделяне на образ и звук,накъсан ритъм и използването на ръчнопреносими камери тои разклаща основно законите за правене на кино. Минал през всички възможни жанрове като междувременно анализира и осъваршенства формата––потдържа основната тема и импровизира. Неговата техника е вдъхновявала и все още  вдъхновява много кинематографисти по света ( Куентин Тарнатино  сан си признава, че използва похватите при монтажа-взаймствал от Жан-Люк Годар). Европейския и световен резонанс на творческото новаторство на Годар е огромен. Той е най-видният признат представител на авангарда в световното кино.

Може би езикът на седмото изкуство не е задължен в такава степен на нито един от признатите лидери на световното кино за непрекъснатото си обугатяване, както на Годар -- първия философ, които изръзява себе си с помоща на камерата.