Френска нова вълна: Разлика между версии

редакция без резюме
(кат, меп, правопис (вероятно има още за оправяне), шаблони)
Редакция без резюме
'''Френската Нова вълна''' е направление във [[Франция|френското]] [[кино]] от края на 50-те и 60-те години на 20 век.
През 50-те години на 20-ти век, във Франция се появява едно ново бунтарско движение от млади кинематографисти, чиято цел да покажат на теория и да докажат на практика превръщтането на кино-камерата в изразително средство. Средство, което отваря вратички към фантазиите, мислите и индивидуалноста на режисъора, както перото за един писател или четката за един художник. Тяхното сдружение се сформира в Париж през 1954г1954 г. под името „Кайе дю синема“, така както се казва и тяхното списание в което не се церемонят много много да критикуват остро традиционното френско кино като западнало, мудно и неоригинално, а справедливоста, авторитарната власт и цензурата са силни стимули за човека на изкуството.
 
Това движение от дебютиращи кинематографисти, разкриващи нови хоризонти, е наречено за първи път „нова вълна“ чрез статия в сп. „Експрес“ от Франсоаз Жиру през 1957 г.
Едни от наи-изявените и доказани като лидери на френската „новата вълна“ са Франсоа Трюфо, Жан-Люк Годар, Клод Шаброл, Луй мал Думи,
Ален Рене и др. Филмите им дават нов тон и нов творчески почерк, по-гъвкав, по-усвободеносвободен, малък бюджет, лека техника, снимки в реален декор и по-естествена игра на актъорите.
 
Франсоа Трюфо е роден в Париж на 6 февруари 1932 г. изкарва самотно и трудно детство. Игнориран и неразбран от семейството си, той изкарва тежки години в изправителни заведения. Намиращ усамотение в книгите и тъмните киносалони, бива силно повлиян от филми като „Гражданинът Кейн“ на [[Орсън Уелс]]
и „Прозорец към двора“ на [[Алфред Хичкок]] (негов любим майстор на киното). Започва да участва активно в организирането на кино клубове, неговия ентосиазъм привлякъл вниманието на критикът Андре Базен които го освободил от изправителното заведение и го наема като сатрудниксътрудник в „кайе„Кайе де синема“.
 
Кариерата на младия критик, скоро след това била прекратена поради влизането му в армията, от кадето той дезертира, следва затвор и позорно уволнение. Но Андре Базен отново го спасява и след като го измъква от затвора с негова помощ, Тюфо пише първата си критична статия, заклеймявайки себе си като най-унищожителният критик на съвременните френски филми. Тои пледира за кино, което позволява на режисъора сам да пише диалога, сам да съчинява историята и да прави филми в изцяло свои артистичен стил. По този начин той фактически повлиява на киното, преди още да е направил филм.
 
Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за „400-те удара“, полубиографично разглеждане на престъпноста сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Дуанел и проследява развитието на героя от измачен антисоциален тип към щастлив и спокоен домашен живот.
Филмът се оказва един от най-популярните от „новата вълна“, особено в Англия и Съединените щати. Последван е от две изпълнени с нежност песимистични разглеждания на сексуалната трагедия: „Стреляйте по пияниста“пианиста“, адаптация на трилъра „Там долу“ от Деивид Гудис, жанр, към който Трюфо проявява голям интерес, и „Джул и Джим“.
 
След този изблик на творческа енергия, Трюфо изглежда изпада в период на нерешителност. Всичките му по-късни творби, обаче, са крайно интимни и проучват темата за нещастно детство - трилогията за Дунал и Дивото дете, хроника за лекар от 17 век, които опитва да опитоми нецивилизовано дете — и мелодрами за катастрофалните сблъсаци между срамежливите герои и безсрамните и еманципирани, обичащи да се налагат жени.
Анонимен потребител