Разлика между версии на „Френска нова вълна“

редакция без резюме
'''Френската Нова вълна''' е направление във [[Франция|френското]] [[кино]] от края на 50-те и 60-те години на 20 век.
През 50-те години на 20-ти век, във Франция се появява едно ново бунтарско движение от млади кинематографисти, чиято цел да покажат на теория и да докажат на практика превръщтанетопревръщането на кино-камератакинокамерата в изразително средство. Средство, което отваря вратички към фантазиите, мислите и индивидуалноста на режисъора, както перото за един писател или четката за един художник. Тяхното сдружение се сформира в Париж през 1954 г. под името „Кайе дьо синема“, така както се казва и тяхното списание, в което не се церемонят много- много да критикуват остро традиционното френско кино като западнало, мудно и неоригинално, а справедливоста, авторитарната власт и цензурата са силни стимули за човека на изкуството.
 
Това движение от дебютиращи кинематографисти, разкриващи нови хоризонти, е наречено за първи път „нова вълна“ чрез статия в сп. „Експрес“ от Франсоаз Жиру през 1957 г.
Едни от наинай-изявените и доказани като лидери на френската „новата вълна“ са Франсоа Трюфо, Жан-Люк Годар, Клод Шаброл, Луй мал ДумиМал,
Ален Рене и др. Филмите им дават нов тон и нов творчески почерк, по-гъвкав, по-освободен, малък бюджет, лека техника, снимки в реален декор и по-естествена игра на актъорите.
 
Франсоа Трюфо е роден в Париж на 6 февруари 1932 г. изкарва самотно и трудно детство. Игнориран и неразбран от семейството си, той изкарва тежки години в изправителни заведения. Намиращ усамотение в книгите и тъмните киносалони, бива силно повлиян от филми като „Гражданинът Кейн“ на [[Орсън Уелс]]
и „Прозорец към двора“ на [[Алфред Хичкок]] (негов любим майстор на киното). Започва да участва активно в организирането на кино клубовекиноклубове, неговиянеговият ентосиазъментусиазъм привлякъл вниманието на критикъткритика Андре Базен, които го освободил от изправителното заведение и го наеманаел като сътрудник в „Кайе дьо синема“.
 
Кариерата на младия критик, скоро след това била прекратена, поради влизането му в армията, от кадетокъдето той дезертира, - следва затвор и позорно уволнение. Но Андре Базен отново го спасява и, след като го измъква от затвора, с негова помощ, ТюфоТрюфо пише първата си критична статия, заклеймявайки себе си като най-унищожителниятунищожителния критик на съвременните френски филми. ТоиТой пледира за кино, което позволява на режисъора сам да пише диалога, сам да съчинява историята и да прави филми в изцяло свои артистичен стил. По този начин той фактически повлиява на киното, преди още да е направил филм.
 
Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за „400-те удара“, полубиографично разглеждане на престъпноста сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Дуанел и проследява развитието на героя от измачен антисоциален тип към щастлив и спокоен домашен живот.
Филмът се оказва един от най-популярните от „новата вълна“, особено в Англия и Съединените щати. Последван е от две изпълнени с нежност песимистични разглеждания на сексуалната трагедия: „Стреляйте по пианиста“, адаптация на трилъра „Там долу“ от Деивид Гудис, жанр, към който Трюфо проявява голям интерес, и „Джул и Джим“.
 
След този изблик на творческа енергия, Трюфо изглежда изпада в период на нерешителност. Всичките му по-късни творби, обаче, са крайно интимни и проучват темата за нещастно детство - трилогията за Дунал и "Дивото дете," - хроника за лекар от 17 век, които опитва да опитоми нецивилизовано дете, и мелодрами за катастрофалните сблъсаци между срамежливите герои и безсрамните и еманципирани, обичащи да се налагат жени.
 
Клод Шаброл е роден на [[24 юни]] [[1930]] г. в Париж. Започнал работа в средата на 50-те г. на 20 век в «Кайе дьо синема» като филмов критик. Първата му лента «Le Beau Serge» (1958) станала манифест на новото движение филмът бил некомерсиален (нискобюджетна продукция, заснета с пари от наследството му). Следващата му работа е критика към буржоазията - Les Cousins (1959). В тези ленти се проявили някои черти от творческия маниер на режисъорарежисьора — остър сюжет и критика към визшетовисшето общество. През целият си живот Шаброл е почитател на „ Черното криминале“ и може би е единственият, коитокойто дръзва да разказва не-изторийнеистории, да предлага неразрешени мистериймистерии и да създава мътни персонажи, нито наистина добри, нито напълно лоши . РежисъорРежисьор, който оставя филмите си отворени без завършек…
 
През 1959 г. излиза режисираниярежисираният от Жан-Люк Годар филм „До последен дъх“ (по сценарий на Трюфо), който с еднинедин замах става емблематичен за поколения напред.
Другият му филм „Малкият войник“ /1960г/ е забранен за 3 години от френската цензура поради това, че разказва за дезертъордезертьор, който в разгара на алжирските събития преминава към страната на терористична групировка (организация).
Жан-Люк Годар е роден в Париж на [[3 декември]] [[1930]] г. Баща му е бил лекар и е притежавал часнтачастна клиника, а майка му е наследник на стар род банкери от Швейцария, където по-късно семейството му емигрира. ТамТой завършва основното и средното си образование по-точно в Нион, но след като родителите му се развеждат, той се връща в Париж. През 1949 г. учи за етнолог в Сорбоната, а това е и времето в което се запознава с Трюфо, Жак Риве и Ерик Ромер. Снима първия си филм след пътуване със баща си през северна и южна Америка през 1954 г. (филмът се казва „Бетон“ - късометражен), а след това започва да пише статии за „Кайе дьо синема“
 
Следващите негови заглавия излизат последователно след „До последен дъх“;
* 1967 г. — „Произведено в САЩ“ и др.
 
В продължение на цялото десетелетие на 60-те години Годар, както и съратниците му от „новата Вълна“, превръщат темата за бунтуващия се младеж в централацентрална за своето творчество. Само че ако се изследва зараждането на младежките протести във философски, политически и социологически план, във всяко от тези направления той отива много по-далеч от своите колеги по камера. Всеки негов филм е една нова революция. Със своето разделяне на образ и звук, накъсан ритъм и използването на ръчнопреносими камери той разклаща основно законите за правене на кино. МиналМинава през всички възможни жанрове като междувременно анализира и осъвършенства формата — поддържа основната тема и импровизира. Неговата техника е вдъхновявала и все още вдъхновява много кинематографисти по света ([[Куентин Тарантино]] признава, че взаймства похвати при монтажа от Жан-Люк Годар). Европейският и световен резонанс на творческото новаторство на Годар е огромен. Той е най-видният признат представител на авангарда в световното кино.
Може би езикът на седмото изкуство не е задължен в такава степен на нито един от признатите лидери на световното кино за непрекъснатото си обогатяване, както на Годар — първия философ, които изразява себе си с помощта на камерата.
 
Анонимен потребител