|
=== За името на селото и заселването му ===
Землището на днешното село Ботево е населявано от най-древни времена. Сегашното село е разположено върху културен пласт на антично тракийско селище. Тракийски могилен некропол е открит в Лозята над селото. Могилен некропол има и на изток от селото след пясъчната кариера. Следи от трако-римско селище има и в местността Жерави бари.
Село Ботево (Бокьово) е основано върху част от землището на обезлюденото през XVII в. село Проданковица (Проданковец). След запустяването на Проданковец югоизточната част от землището му започнали да наричат Бръзенски соват, по името на съседното село Бързина. През 1865 г. турската администрация заселва тук черкези и новото селище било наречено „Бръзенски черкези”. Есента на 1877 г., изплашени от руските освободителни войски, черкезите се изселват оттам завинаги. На същото място започнали да прииждат заселници от планинските села – най-вече от Ботевградско и Врачанско. Така родът Мачугови и семействата на майсторите-зидари Коцо и Христо Станчеви дошли от село Калугерово, Ботевградско, от Долна Кремена дошли Герчовци, Джандарете, Меродийте, Пашинците, Вълкан Гешовски, Тошо Георгиев, Цоновци, от село Боженица, Ботевградско идват Лаловци, от село Своде, Ботевградско – Нитовите.
С указ от 1884 г. селото е преименувано в Ботьово, а от 1956 г. – в Ботево.(Б. Николов. „От Искър до Огоста”, с. 22-23.)
„Името му Ботево е произлезло от нашия славен поет и революционер Христо Ботев. Когато слезнал на Козлодуйския бряг от парахода „Радецки” и потеглил с четата си за Врачанския балкан, пътят му минавал недалеч от с. Ботево, от източната страна на около 2 и ½ км. При местността „Кривия вир”. През тази местност минава река Бързина, на която, тогава, имало мост, наречен „Толова мост”. През този мост е минал Христо Ботев с четата си и се запътил към Врачанския балкан. До тогава слабо познавали Христо Ботев, но мълвата, че той е поет и революционер, който иска да освободи България от турско иго, се разнася навсякъде, затуй те нарекли новото заселище Ботево.”„Сведение за история на с. Ботево – Оряховско”
''–(Из “Кратка историческа справка”, данните за която са събрани от Комитета за честване 1000 г. от Царството на Симеон Велики – 1929 г. (ДА- Враца. Фонд 1к, оп 1, ае 597))''
Интересно предание за заселването на селото и името му разказва Атанас Райнов: „По време на подготовката на Априлското въстание предприемачът за строителство на черкви, манастири, параклиси Кирик от с. Калугерово предал на османската власт Никола Славков, определен за ръководител на въстанието в Орханийския край. Това възмутило селяните в Калугерово и Своде до дън душа и те искали да отмъстят на предателя. Но не успели, защото се намирал под покровителството на властта. Тогава от тези села се изселили цели фамилии и си основали ново село в оряховско, на което дали името Ботево. Това е първото и единствено населено място в България, което приело без правителствен указ името на този велик син на нашата родина, все още по онова време не достатъчно популярен за разлика от Левски, който бе вече кумир-легенда. Това село Ботево като израз на протест не си построи и черква, въпреки че преди 9 септември 1944 г. синодът няколко пъти струпваше безплатно строителни материали за храм божи!”
''(Атанас Райнов. Мълчаливият подвиг. В: Алманах Околчица’86, с. 180-181.)''
Това предание е любопитно, имайки предвид и факта, че едни от първите преселили се от Калугерово са семействата на майсторите Коцо и Христо Станчеви, заедно със семейството на зет им по сестра Йото Томов от село Чекотин, също Ботевградско. Майсторите вече били работили в този край зидария, а и тяхно дело са църквите в селата Добролево и Търнава. А в Ботево така и не се построява църква до ден днешен...
В рода на дядо Цоно Христов Горанов по майчина линия, – Черньовци, Черните - преселил се тук от Калугерово, все още се разказва легендата за това преселение.
Било в последните години на робството.
В балканското село Калугерово се размомяла мома Вълкана. Хубава била Вълкана и за хубостта ѝ се заговорило не само в Калугерово, а и в близки и далечни села. Стигнала мълвата и до ушите на един турчин - разбойник, предводител на група безделници, които тормозели селяните в цялата околия. Чул той за Вълкана и веднага се метнал на коня, а цялата му свита след него. Така една привечер те нахлули в Калугерово, убили бащата и вързали брата на Вълкана, а нея турчинът метнал пред себе си на коня. Отвлекли хубавата мома…
Като тръгнали да си отиват, минали по един път направо през гората и там спрели за почивка. Писнала зурна, започнали песни, веселби и гуляи. Заставили Вълкана виното да им налива. И нали била хитра хубавицата, и нали се била зарекла по-скоро да умре, отколкото друговерците да я поругаят - сипвала тя, сипвала и виното не жалела. Не след дълго, пияни и уморени, разбойниците заспали, а тя тихо се измъкнала и побягнала в тъмната гора. “По-добре горските зверове да ме разкъсат, по-добре мъртва, отколкото в ръцете на онези пияни зверове” - мислела си тя и тичала с все сила. Спъвала се в тъмното, падала, ставала, пак бягала…
Започнало да се развиделява. Толкова се изморила, че едвам влачела крака, а очите ѝ сами се затваряли. Усетила, че силите я напускат и не ще може да се изплъзне…Тогава видяла едно кухо дърво и бързо се скрила в него. Вече се чувал тропотът на конете и гневните гласове на преследвачите. Три пъти минавали турците покрай дървото, три пъти го обикаляли, три пъти стаявала тя дъх, но не я открили и си заминали. Много време след това не посмяла да излезе от своето скривалище. А когато понечила да излезе, разбрала с ужас, че се е заклещила. Колкото и да се мъчела, не могла да се освободи, не могла и да повика за помощ, за да не се издаде. Така минал ден, минала нощ, втора, трета…
Клетата девойка вече беряла душа, когато стоновете ѝ дочули две козарчета, но дострашало ги да се приближат и хукнали към селото, за да обадят на мъжете. Забавили се по пътя децата и когато селяните стигнали дървото, от него вече никой не се обаждал. Издъхнала била момата. Колкото и да се мъчели - не могли да извадят мъртвата и най-накрая отсекли дървото. Така се била вкопчила Въркана в него, че едвам ги отделили. Целунал своята мъртва сестра брат ѝ Цоло, свел очи и бавно я понесъл на ръце към селото. Биело тежко сломеното му сърце, сълзи на гняв и мъка светели в очите му:
- Тук място за мене няма, тук няма за мен живот!
И тръгнал той с цялото си семейство и покъщнина - слязъл от Балкана да търси долу в полето покой за клетата си душа и по-добър живот за своите деца.
Заселил се в днешното село Ботево. Когато се преселил, със себе си довел едно малко момиченца - милата му дъщеричка, която носела името на хубавицата Вълкана. И така останал обичая през поколение името да се подновява, за де се пази в рода жив споменът за онази Вълкана – хубавата българка, смелата балканджийка, опазила с цената на живота си чест и име.
=== Стопанско, икономическо и културно развитие в началото на ХХ-ти век ===
|
