Разлика между версии на „Бениамино Джили“

25 байта изтрити ,  преди 12 години
правопис, препратки, форматиране
м
(правопис, препратки, форматиране)
{{обработка|форматиране, категория, време}}
{{Биография инфо
| име= Бениамино Джили
| починал-място=[[Рим]], [[Италия]]
}}
'''Бениамино Джили''' (Beniamino Gigli) е италиански [[оперно пеене|оперен певец]], считан за един от най-великите тенори[[тенор]]и в историята на [[опера|оперното изкуство]].
 
Роден е в малкото [[Адриатическо море|адриатическо]] градче Реканати, шестото и последно дете в семейството на обущар. Единственото наследство, което получава от баща си, е страстта към операта. Преди още да навърши седем години е приет в местния църковен [[хор]], където от органиста и свещеника получава първитесвоите първи музикални уроци. Поради изключителната бедност на семейството си, на 12 години Джили е принуден да напусне училище и започва работа като шивач и дърводелец. На 17 години заминава за [[Рим]], за да получи музикално образование като частен ученик при различни вокални педагози. За да се издържа, работи като домашен прислужник и продавач в дрогерия. През 1911 успява да получи месечна стипендия в размер на 60 лири, за да продължи обучението си в Музикалния лицей (днес [[Академия "Санта„Санта Чечилия"Чечилия“]]).
 
Големият успех идва през 1914 г., когато Бениамино Джили е 24 -годишен. На международния певчески конкурс в Парма той печели първото място, състезавайкив секонкуренция с още 105 участника. Председателят на журито, прочутият в онези години певец [[Алесандро Бончи]] (Alessandro Bonci), записва в дневника си: "''Abbiamo finalmente trovato il tenore!''" ( „''Най-сетне намерихме тенорът!''). Така може би е мислела и публиката в [[Ровиго]], където на 15 октомври 1914 г. Джили прави своя професионален дебют в ролята на Енцо от операта на [[Амилкаре Понкиели|Понкиели]] „Джоконда”„Джоконда“. Това е тенорът, когото цяла Италия очаква вече десет години, след като обиденият от италианската публика [[Енрико Карузо]] заминава на доброволно изгнание в нюйоркската [[Метрополитън опера]]. /[[Енрико (Карузо]] неколкократно е бил освиркван от публиката в Италия, заради демонстративния му отказ да се съобрази с тогавашната традиция и да наема платени клакьори/).
'''Бениамино Джили''' (Beniamino Gigli) е италиански оперен певец, считан за един от най-великите тенори в историята на оперното изкуство.
 
През следващите четири години Бениамино Джили триумфира на сцените на всички по-важни регионалниместни оперни театри в Италия. Неговия репертоар по това време се състои почти изцяло от роли от произведения на композитори-[[веризъм|веристи]]. [[Фауст]] от „Мефистофел”„Мефистофел“ на [[Ариго Бойто]] се превръща в негова емблематична роля. През 1918 г. Джили дебютира на сцената на оперното светилището миланската „[[Ла Скала]]. Поканен е от маестро [[Артуро Тосканини]] да изпълни ролята на Фауст — постановка в памет на наскоро починалия Бойто.
Роден е в малкото адриатическо градче Реканати, шестото и последно дете в семейството на обущар. Единственото наследство, което получава от баща си, е страстта към операта. Преди още да навърши седем години е приет в местния църковен хор, където от органиста и свещеника получава първите музикални уроци. Поради изключителната бедност на семейството си на 12 години е принуден да напусне училище и започва работа като шивач и дърводелец. На 17 години заминава за [[Рим]], за да получи музикално образование като частен ученик при различни вокални педагози. За да се издържа, работи като домашен прислужник и продавач в дрогерия. През 1911 успява да получи месечна стипендия в размер на 60 лири, за да продължи обучението си в Музикалния лицей (днес [[Академия "Санта Чечилия"]]).
 
През 1920 г. Бениамино Джили е поканен в Ню-Йорк от художествения директор на Метрополитън опера, който търси заместник на тежко болния Карузо. Джили дебютира на сцената на Метрополитън, /отново в ролята на Фауст/, на 26 ноември 1920 г., един месец преди последния спектакъл на Карузо. Джили е солист на Метрополитън през следващите 12 години, като участва в 369 представления на нюйоркска сцена, както и в няколко гастрола на трупата на Метрополитън в европейски столици. Съвременниците му го наричали новия„новия КарузоКарузо“, на което той скромно отговарял, че предпочита титлата първия„първия ДжилиДжили“. През 1923 г. към трупата на Метрополитън се присъединява легендарният [[Джакомо Лаури-Волпи]], чиято техника във високия [[гласови обхват|регистър]] и днес се счита за ненадмината. Конкуренцията принуждава Джили да разшири репертоара си — към любимите му веристи са добавени роли от опери на [[Джузепе Верди|Верди]] и [[Волфганг Амадеус Моцарт|Моцарт]]. Репертоарът му по това време включва 28 роли. Краят на блестящата му кариера в Метрополитън е поставен през 1932 г. В разгара на [[Голямата депресия]] ръководството на оперния театър решава да ореже драстично хонорарите на изпълнителите. Джили не се съгласява с новата си заплата и се завръща в Италия.
Големият успех идва през 1914 г., когато Бениамино Джили е 24 годишен. На международния певчески конкурс в Парма той печели първото място, състезавайки се с още 105 участника. Председателят на журито, прочутият в онези години певец Алесандро Бончи (Alessandro Bonci), записва в дневника си: "''Abbiamo finalmente trovato il tenore!''" ( „''Най-сетне намерихме тенорът!''”). Така може би е мислела и публиката в [[Ровиго]], където на 15 октомври 1914 г. Джили прави своя професионален дебют в ролята на Енцо от операта на [[Амилкаре Понкиели|Понкиели]] „Джоконда”. Това е тенорът, когото цяла Италия очаква вече десет години, след като обиденият от италианската публика Карузо заминава на доброволно изгнание в нюйоркската [[Метрополитън опера]]. /[[Енрико Карузо]] неколкократно е бил освиркван от публиката в Италия, заради демонстративния му отказ да се съобрази с тогавашната традиция и да наема платени клакьори/.
 
Едва завърнал се в родината, Бениамино Джили е запленен от личността на [[Бенито Мусолини|Мусолини]]. Чувствата са взаимни и Джили бързо се превръща в любимец на режима. Открито декларира съпричастността си към идеите на [[фашизъм|фашизма]]. Участва в серия организирани от властите концерти в малки провинциални селища с цел популяризиране на оперното изкуство. Удостоен е от правителството със званието „Народен„народен певец”певец“. Продължава сътрудничеството си с режима и след окупацията на Италия от нацистка[[Нацистка Германия]] през есента на 1943 г. Участва в серия от концерти, дадени за германските войници.
През следващите четири години Бениамино Джили триумфира на сцените на всички по-важни регионални оперни театри в Италия. Неговия репертоар по това време се състои почти изцяло от роли от произведения на композитори-[[веризъм|веристи]]. Фауст от „Мефистофел” на [[Ариго Бойто]] се превръща в негова емблематична роля. През 1918 г. Джили дебютира на сцената на оперното светилището – миланската „[[Ла Скала]]”. Поканен е от маестро [[Артуро Тосканини]] да изпълни ролята на Фауст — постановка в памет на наскоро починалия Бойто.
 
След края на войната Бениамино Джили, подобно на други италиански колаборационисти, е изправен пред трибунал. Всички обвинения срещу него са отхвърлени от трибунала, но властите му забраняват да пее на италианска сцена, оправдавайки се с опасност от инциденти. Поради сътрудничеството му с фашистите големите оперни сцени в САЩ и Европа също се оказват затворени за Джили. През следващите няколко години той пее в Лисабон, Буенос Айрес, Йоханесбург. През 1954 г. се завръща в Италия, за да участва в последниятпоследния си оперен спектакъл. На 22 август 1954 г. в [[Месина]] изпълнява в една вечер главните роли в „Палячо”„[[Палячо]]“ и „Селска„[[Селска чест”чест]]“. Предприема заедно с дъщеря си, сопраното Рина Джили, прощално международно турне. Последният концерт от това турне е на 25 май 1955 г. във [[Вашингтон]]. Това е и последното появяване на Джили пред публика.
През 1920 г. Бениамино Джили е поканен в Ню-Йорк от художествения директор на Метрополитън опера, който търси заместник на тежко болния Карузо. Джили дебютира на сцената на Метрополитън /отново в ролята на Фауст/ на 26 ноември 1920 г., един месец преди последния спектакъл на Карузо. Джили е солист на Метрополитън през следващите 12 години като участва в 369 представления на нюйоркска сцена, както и в няколко гастрола на трупата на Метрополитън в европейски столици. Съвременниците го наричали новия Карузо, на което той скромно отговарял, че предпочита титлата първия Джили. През 1923 г. към трупата на Метрополитън се присъединява легендарният [[Джакомо Лаури-Волпи]], чиято техника във високия регистър и днес се счита за ненадмината. Конкуренцията принуждава Джили да разшири репертоара си — към любимите му веристи са добавени роли от опери на Верди и Моцарт. Репертоарът му по това време включва 28 роли. Краят на блестящата му кариера в Метрополитън е поставен през 1932 г. В разгара на [[Голямата депресия]] ръководството на оперния театър решава да ореже драстично хонорарите на изпълнителите. Джили не се съгласява с новата си заплата и се завръща в Италия.
 
През своята кариера, продължила рекордните 41 години без прекъсване, Бениамино Джили е пял в 2249 оперни спектакъла, изпълнявайки /62 различни роли/, оставил е около 400 известни днес звукозаписа, участвал е в около 20 игрални и документални филма. Съвременниците му го помнят като твърдесилно набожен човек. Дал е около 1000 благотворителни концерта, повечето организирани от различни католически дружества, към края на живота си участва в много концерти зана сакрална[[църковна музика]], а най-близкият му човек е бил неговият изповедник. Същевременно личният му живот не е бил твърде благочестив. Имал е три деца от първата си съпруга, три деца от втората си съпруга и според жълтата преса от онова време, поне още три деца от други жени.
Едва завърнал се в родината, Бениамино Джили е запленен от личността на [[Мусолини]]. Чувствата са взаимни и Джили бързо се превръща в любимец на режима. Открито декларира съпричастността си към идеите на фашизма. Участва в серия организирани от властите концерти в малки провинциални селища с цел популяризиране на оперното изкуство. Удостоен е от правителството със званието „Народен певец”. Продължава сътрудничеството си с режима и след окупацията на Италия от нацистка Германия през есента на 1943 г. Участва в серия от концерти, дадени за германските войници.
 
Бениамино Джили без съмнение е лиричен тенор, но неговата изключителна техника му дава възможност без проблеми да се справи и с репертоар, който обикновено е запазен за по „тежки”„тежки“, драматични гласове. Гласът му има копринен тембър, оприличаван с аромат на мед, блестяща техника в средния регистър и съвършено пианисимо. Понякога е критикуван за прекомерно маниерничене обичал е да включва в изпълненията си въздишки и стенания.
След края на войната Бениамино Джили, подобно на други италиански колаборационисти, е изправен пред трибунал. Всички обвинения срещу него са отхвърлени от трибунала, но властите му забраняват да пее на италианска сцена, оправдавайки се с опасност от инциденти. Поради сътрудничеството му с фашистите големите оперни сцени в САЩ и Европа също се оказват затворени за Джили. През следващите няколко години той пее в Лисабон, Буенос Айрес, Йоханесбург. През 1954 г. се завръща в Италия, за да участва в последният си оперен спектакъл. На 22 август 1954 г. в [[Месина]] изпълнява в една вечер главните роли в „Палячо” и „Селска чест”. Предприема заедно с дъщеря си, сопраното Рина Джили, прощално международно турне. Последният концерт от това турне е на 25 май 1955 г. във [[Вашингтон]]. Това е и последното появяване на Джили пред публика.
 
'''''== Източници''''' ==
През своята кариера, продължила рекордните 41 години без прекъсване, Бениамино Джили е пял в 2249 оперни спектакъла /62 различни роли/, оставил е около 400 известни днес звукозаписа, участвал е в около 20 игрални и документални филма. Съвременниците му го помнят като твърде набожен човек. Дал е около 1000 благотворителни концерта, повечето организирани от различни католически дружества, към края на живота си участва в много концерти за сакрална музика, най-близкият му човек е бил неговият изповедник. Същевременно личният му живот не е бил твърде благочестив. Имал е три деца от първата си съпруга, три деца от втората си съпруга и според жълтата преса от онова време, поне още три деца от други жени.
* [http://www.grandi-tenori.com Биографична информация за Бениамино Джили], The World of Opera Tenors
 
'''''== Външни препратки''''' ==
Бениамино Джили без съмнение е лиричен тенор, но неговата изключителна техника му дава възможност без проблеми да се справи и с репертоар, който обикновено е запазен за по „тежки”, драматични гласове. Гласът му има копринен тембър, оприличаван с аромат на мед, блестяща техника в средния регистър и съвършено пианисимо. Понякога е критикуван за прекомерно маниерничене – обичал е да включва в изпълненията си въздишки и стенания.
* [http://www.youtube.com/watch?v=8LOeUiZ031c] "''Защо ме будиш пак, о сладък дъх на пролетта!''";“, Жул Масне, "Вертер"„Вертер“]
 
* [http://www.youtube.com/watch?v=q6x9ZRlrjxw] ''"Giovinezza"„Giovinezza“'' /"Младост"/(„Младост“), химнът на италианските фашисти; изпълнявав народниятизпълнение певец Бениаминона Джили.]
 
'''''Източници'''''
 
* При създаването на тази статия е използван фактологически материал /имена, дати, статистика/, публикувани на сайта [http://www.grandi-tenori.com www.grandi-tenori.com]. Всички текстове, изображения и звукозаписи на този сайт са декларирани от неговия собственик като '''''fair use'''''.
 
'''''Външни препратки'''''
 
*[http://www.youtube.com/watch?v=8LOeUiZ031c] "''Защо ме будиш пак, о сладък дъх на пролетта!''"; Жул Масне, "Вертер"
 
*[http://www.youtube.com/watch?v=q6x9ZRlrjxw] ''"Giovinezza"'' /"Младост"/, химнът на италианските фашисти; изпълнява народният певец Бениамино Джили.
 
{{СОРТКАТ:Джили, Бениамино}}
[[Категория:Италиански оперни певци]]
 
[[ca:Beniamino Gigli]]