Спасеният език: Разлика между версии

[[Елиас Канети]] получава [[Нобелова награда]] за [[литература]] през 1981 г. за книгата си '''''Спасеният език''''', разказваща за неговото детство. Основната мисъл е тази за превода от езика на детството на езика на настоящето, от езика на преживяванията и вълненията на езика на логоса и рационалното. Канети потвърждава тезата, че когато един човек твърде рано напусне родното си място, запомня повече елементи и събития, отколкото ако беше останал там още дълго време. Може би за самата еврейска душа характерно е търсенето и съхраняването на времето - — Марсел Пруст, Анри Бергсон са добри примери за това. От значение за нас е и описанието, което той прави на родния си град [[Русе]] (наричан от него Русчук), както и на българите. Книгата се състои от пет части - ''Русе'' (1905-1911), ''[[Манчестър]]'' (1911-1913), ''[[Виена]]'' (1913-1916), ''[[Цюрих]]-Шойхцерщрасе'' (1916-1919), ''Цюрих-Тифенбрунен'' (1919-1921).

Канети започва с думите: "Русчук, в долното течение на [[Дунав]]а, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в [[България]], давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика". Родителите му са образовани хора, завършили във Виена и дори участвали в представленията на русенския театър, който по това време е любителски. Майка му е от рода Ардети, а баща му- от рода Канети, идващ от [[Истанбул]]. Предшествениците им през 1492 г. биват изгонени от [[Испания]] и се заселват в Османската империя, за която Канети пише, че се отнасяла към евреите по-добре, отколкото към християните. В резултат на това повечето евреи продължавали да бъдат турски поданици. Спомените на Канети от Русе не са много, но са впечатляващи - — разказ за убийство от ревност, Халеевата комета, пожар, една детска закачка, можеща да има фатални последици. Той заявява: "Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило в Русчук". Първите му спомени присъстват ярко в негови произведения, вълнуват го темите за масите от хора и смъртта. Канети казва по този въпрос: "Има много малко лошо, което не бих могъл да кажа за човека и човечеството. И все пак аз така се гордея с него, че истински мразя само само неговия враг, смъртта". Докрая на живота си той остава непримирим враг на идеята, че в човека е заложен стремежът към смъртта.

Малкият Канети научава български език и част от българския фолклор от малките слугинчета, дошли от близките села. Той ги описва така: „Те ходеха боси из къщата и винаги бяха усмихнати , нямаха кой знае колко работа, вършеха всичко заедно и бяха първите ми другари в игрите“. Те му разказвали за вълците, минавали по заледения Дунав, за върколаците и всички заедно се свивали в един ъгъл на стаята и треперели от страх. Той разказва колко много се е плашил от циганите, които всяка събота нахлували в двора, за да просят, и си тръгвали с хубави ястия и дори дърва (и за успокоение на Канети в торбите им нямало малки деца). Това била първата тълпа, която той видял в живота си.

Ето как описва Канети и разказа на майка му за убийството в квартала: "Недалеч от нас бяха къщите на заможните турци. Познаваха се по тесните решетки на прозорците, сложени да пазят жените. Първото убийство, за което чух в живота си, беше убийство от ревност , извършено от един турчин. На отиване към дядо Ардити минавахме с мама покрай една такава къща, тя ми показваше високо горе решетките и казваше, че там горе стояла туркинята и погледнала към българин, който минавал по улицата. Тогава дошъл турчинът - — мъжът ѝ - и я пробол с нож. Не мисля, че по-рано действително съм схващал какво е мъртвец, но по време на тази разходка го усетих, хванал ръката на мама. Попитах я дали туркинята, която бяха намерили на пода в локва кръв, никога вече не е станала. "Никога! - извика тя - — Никога! Тя била мъртва! Разбираш ли!"

В края на главата за Русе Канети описва две неприятни случки с по-голямата си братовчедка Лаурика, на която той веднъж се подиграл, че не може да чете добре, а тя от своя страна не му давала да погледне нейните тетрадки. Елиас грабнал веднъж брадвата и тръгнал да убива (по думите му) Лаурика. Така и го намерили, докато викал и търчал с брадвата из двора. Лаурика му го върнала по-късно, като го бутнала в казан с гореща вода. Малкият Канети се разминал на косъм от смъртта, като причината да оздравее, както смята той, е появата на баща му, който бил заминал за Манчестър да урежда преселването. Семейството решило да напусне Русе, от една страна заради тираничното отношение на дядо Канети, а от друга - — заради ориенталщината в града. Дядо Канети ги прокълва пред всички, и може би клетвата достига до бащата на Елиас, защото през 1912 г. той умира от сърдечен удар, прочитайки във вестника за началото на Балканската война. Канети разказва и друга версия за причината за тази смърт - — вероятна извънбрачна връзка на майка му. Така или иначе, в Манчестър той забравя българския език, научава английски и немски и в съзнанието му остават само спомени от едно може би изгубено детство.