|
== История ==
Основано около средата на 19 век от 7 рода от старозагорското село [[Главан]], историята на селото е тясно свързана с тази на Добруджа, която през цялото [[Средновековие]] и до средата на [[XX век]] е имала незавидна съдба. Добруджа през Средновековието е била арена на всички военни действия, които не са били малко в този район. През нея, поради равнинната ѝ повърхност, са минавали и са я прегазвали не едни конски копита с въоръжени бойци - [[римляни]], [[византийци]], [[турци]], руси и други. След всяка една война, която се е водила на тази територия, Добруджа е била винаги опожарявана, обезлюдявана или, както се изразяват историците и летописците, била е превръщана неведнъж в пустош. Само за около 250-300 години (от 1600 до 1878 г), по време на [[турско робство|турското робство]] на този терен са се водили десетина руско-турски войни. Десетата от тях (1877-1878) се превръща за България в освободителна. Преди всяка война местното население е било принудено да напуска родния си край и да се заселва във вътрешността на Турската империя, с което Добруджа е опустошавана и населението ѝ намалявало. Най-голямо намаление на добруджанското население историците отбелязват след двете поредни руско-турски войни, станали през 18 век (1711-1717 г. и 1737-1739 г). Населението на цяла Добруджа след тези войни наброявало не повече от 20000 души, а градове като [[Тулча]] и [[Кюстенджа]] са оставали след опожаряването им с по 20-30 къщи. Основната причина за това опустошаване и изселване на населението се дължала на факта, че през 1709 г. се сключва договор между бабадагския сераскер (ръководител), на турските военни части [[ЙусефЮсеф Паша]] и [[хетман]]а [[Мазена]] - ръководител на руските [[казаци]], съгласно който Мазена заселил в Добруджа свои хора и подпомага с тях турската армия. Този договор е действал и бил в сила до 1828 година, когато казаците са отказали да помагат на турците и се присъединили изцяло към руските войски. Това е една от причините руските войски по време на войната от 1828 г. много бързо да стигнат до Одрин и Турция да иска примирие. След всяка война населението на Добруджа постепенно се възстановявало. Това ставало чрез заселване из вътрешността на Турската империя предимно от българските територии на турски и български семейства. Причините за това заселване били главно икономически. Тук новозаселниците намирали по-благоприятни условия за развитие на овцевъдството. Тогава са се заселили предимно хора с турско самосъзнание, които не само че не били обезпокоявани от местното население, а са били и подпомагани. Подпомагането било чрез безвъзмездно даване на територии за ползване. Така, през този период (XVI-XIX век), в Добруджа са се появили крупните овцевъди (джелепкешани), които са били предимно с турско самосъзнание. Те са заемали големи територии, които не са били дотогава ползвани. На тези територии овцевъдите са построявали заслони, които по-късно се превръщали в селища. По този начин вероятно е заселено и Владимирово, защото разпространените две легенди за неговото заселване показват това. Първата е, че то е заселено от крупния овцевъд Дели Осман от село Бдинци. След него дошли и други овцевъди от съседните села. Поводът за преселването на Дели Осман е бил следният: Обикновено той ползвал за [[паша]] на своите овце северните мери на Бдинци, които стигали до пределите на днешното село Владимирово. Поради липса на водоизточник по тези места Дели Осман всеки ден връщал овцете си за водопой. Един ден обаче, като се отделил от обичайния район още по на север (тази местност тогава била вековна труднопроходима гора), овцете му открили в една котловина в гората неизвестен на никого дотогава водоизточник, който можел да се ползва. Той бил приспособен за водопой на овцете му. Поради това, че разстоянието от Бдинци до водоизточника било от около 3,5-4 километра, принудило Дели Осман и още няколко овчари да потърсят подходящи условия за подслон, както за себе си, така и за стадото си в този район. Така те се заселили в днешната турска махала на селото. Мястото (според преданието), където се заселил Дели Осман бил дворът на наследниците на Андрей Георгиев Керанов (от фамилията Керанджиците). Котловината, където е бил намерен водоизточникът, получава името Кайтаза, което на турски означава котловина. След години кайтазът се оформя в голям водоизточник с петнадесет каменни корита, всяко от което било с вместимост 250-300 литра, с каменни плочи пред тях. Тук можели да пият едновременно вода цяло стадо овце и едър рогат добитък. От кайтазката чешма (както се нарича от населението) се снабдяваше с вода за битови нужди и за животните си почти половината население на селото до 1952 година, когато то бе снабдено с централен водопровод. Втората версия (легенда) за заселване на селото е, че това станало още в ранните години на турското робство от първите заселници с турско самосъзнание и крупни овцевъди (джелепкеша-ни), които са дошли в този край от вътрешността на Турската империя. Те били трима братя, които се настанили и владеели района, който обхващал днешните територии на селата Златия, Самуилово, Ябълково (заличено от картата), Владимирово и на юг до Бдинци. Така очертана тази мера е станала собственост на тримата братя. Те са се разположили по тези места, като всеки от тях е избрал най-подходящо място за зимен заслон, както за овцете, така и за себе си и за овчарите си. Освен това те си разпределили мерата за паша, така че за всеки един от трите парцела да има подходящи условия за добитъка им (водопой, заслон, паша). Най-подходящи места за тази цел са се оказали тогава днешните села Златия, Самуилово и Владимирово. На тия три места всеки от братята си построил заслон за зимуване. По-късно построените три заслона получили името на тримата собственика (братя). След това на тези три места (заслони) се заселили допълнително дребни овцевъди и обслужващи работници. Така овчарските заслони на тримата братя се превърнали в селища, носещи имената на техните основатели (първи заселници): 1. Село Кара Мурад - черен Мурад (дн. [[Златия_(Област_Добрич)]]), 2. Село Саръ Махмуд - жълт Махмуд (дн. с. [[Самуилово]]), и 3. Село Дели Осман - луд Осман (дн. с. Владимирово). И двете версии (легенди) за заселването на селото са правдоподобни, защото ни сочат, че това е станало в ранните години на турското робство и, че първите заселници са били джелепкешани (крупни овцевъди) и, че те са били с турско самосъзнание (турци или ислямизирани българи). Това, че е имало крупни овцевъди във Владимирово се доказва и от джелепкешанските регистри, съхранявани в [[Народната библиотека]] "Св. св. Кирил и Методий". В такъв регистър от 1573 г. е отбелязано и село Диване Осман (дн. Владимирово) с четирима джелепкешани, а именно: Билял син на Насух, задължен да даде 50 овце данък на султанската власт, Йусуф Осман 25 овце, Огюд Алалор 25 и Бахши Айнехан също 25 овце. Тези добичета е трябвало да даде всеки от упоменатите като натурален данък за притежаваните от него овце. По тогавашните закони това е било 10 ма сто от общия им брой. Оттук може да се определи приблизи-телният брой на притежаваните овце от всеки стопанин. Пак по тогавашните закони притежателите на под 100 овце се освобождавали от този натурален данък. В друг данъчен регистър (документ), съхраняван също в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", на Турската империя от 1676 г. е отбелязано, че село Диване Осман следвало да предостави за посочената година един дял и половина ечемик за нуждите на султанската армия. Този дял и половина бил мярка (мерителна единица), която се е употребявала тогава. Това задължение вероятно се определяло въз основа на броя на населението в дадено село. В този документ са упоменати и съседните на Диване Осман села. Така например се сочи, че Гьокче Дюлюк (Бдинци) се задължавало да даде пет дяла ечемик, село Коркут ([[Страхил]], Варненско) - също пет дяла, а Капуджи Махле ([[Вратарите]]) и Чамурла ([[Смолница]]) - по един дял. Всичките споменати по-горе села били административно включени в Провадийска каза (околия). По размера на натуралния данък можело да се съди за големината на селото, изразено в къщи, семейства или брой население, в зависимост как са се определяли тогава натуралните данъци. Така посочените натурални данъци показват, че село Бдинци по това време е било по-голямо от Владимирово. Това се потвърждава и от преданията, достигнали до нас. Посочените два документа по безспорен начин доказват, че селото е съществувало още в ранните години на турското робство. Освен това от намерените веществени доказателства ([[керамика|керамични фрагменти]] в местността "Белезите", очертания на дворове с камък и халки в скалите край реката), говорят за съществуването на селища в началото на първото хилядолетие (I - III век на новата ера). Заселването на Добруджа продължило до XIX век, но това е ставало вече предимно с население от български произход. Първото по-масово и организирано придвижване на българско население от южните предели на българските територии към северните е станало след Руско - турската война от 1811-1812 г. Най-многобройно население обаче, се придвижило на север след Руско-турската война от 1828-1829 г. Това преселение е станало не само по икономически, а главно по политически причини. Освен това преселението е било насочено не към Добруджа, а преди всичко към най-близките територии на руската империя. Причината за това е била, че по време на войната в редица селища с преобладаващо българско население много българи са помагали на руските войски, надявайки се, че след войната страната ни ще бъде освободена. Помощта им се изразявала в материални средства (храна, добитък и др.) и разузнавателни сведения. Това разбира се не оставало скрито от погледа на турските власти. Но след края на войната след като се разбрало, че турската власт си оставала по тези места, българите, които са съдействали на руските войски, за да избегнат възмездието на турската власт, се организирали и тръгвали с всичкия си багаж след руските войски. Така след оттеглянето им са тръгнали колонии от български семейства, наречени от историците по-късно [[бежанари]]. Тези колонии са били насочени към [[Бесарабия]], която била най-близката руска територия. Поради трудните атмосферни и теренни условия, а така също поради примитивния [[транспорт]] (предимно волски коли, изработени от дървен материал) до руските предели са пристигали много малко семейства, а повечето от тях са оставали по нашите и румънските земи. При такова преселение в края на войната през 1828-1829 г. е заселено Владимирово с български семейства от село Главан от днешна Старозагорска област.
<!-- == Религии == -->
|
