Антон Страшимиров: Разлика между версии

Страшимиров печата за пръв път през 1889 година в шуменското списание „Искра“ — стихотворението „Мъчно, тясно ми е — простор ми дайте“ (№3, с псевдоним Мирьо). Първия си разказ „Дулчев“ (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в №21 на списание „Лъча“ в [[Пазарджик]]. Сътрудничи на списанията „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“, на вестниците „Развигор“, „Литературен глас“ и други. В ранните разкази на Страшимиров — „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, се долавят влияния на народничеството. Подхващайки познатите теми за радостите и скърбите на селския живот, за недоволството на селяка от кметове, чорбаджии и бирници, Страшимиров не превръща битовото изображение в битоописателство. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В първата си повест „Щастието на един век“ (по-късно със заглавие „Габровка“, „Еснафка“, отпечатана в списание „Български преглед“, 1900) авторът възхвалява добродетелите на българката — пазителка на родовите традиции от предосвобожденската епоха. В основата на повестта „Змей“ са суеверието и предразсъдъците в традиционното българско село. В изображението на семейнобитовите отношения се вграждат елементи на фантастично-митологичното мислене. Повестта „Кръстопът“ е картина на [[Бунтове срещу десякъка|селските бунтове срещу десятъка]] по времето на радослависткото управление (1899–1901). Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, в който мотивът за любовта на двама млади е наситен с остродраматични конфликти. Опитвайки се да разруши старата ''битова кора'', Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Романът „Смутно време“ е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886 година. В следващите си творби с градска тематика — „Среща“, „Висящ мост“ (2 издание със заглавие „Без път“), „Бена“, „Пропаст“ Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Романът-хроника „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро“. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923, колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Повествованието започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Хорото около труповете на убитите е символ на кървавия ужас и насилието, но в свързването на сватбата със смъртта прозират елементи от древния народен мироглед. Засегнати са формирани с векове стереотипи в душевността на българина и ценностни критерии, свързани с взаимоотношенията между личност и колектив, традиция и съвременност.

 

 

Автор е на народоведски проучвания, събрани в „Нашият народ“, където подробно разглежда българските етнически групи; на много [[пътепис]]и, селищни проучвания, [[очерк|очерци]], брошури по македонския въпрос, литературни студии и [[статия|статии]]. Произведения на Страшимиров са преведени на [[полски език|полски]], [[руски език|руски]], [[сръбски език|сръбски]], [[унгарски език|унгарски]], [[чешки език|чешки]] и други езици.