Ефрем: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 46:
След обявяването на Димотика (1362 г.), а след това на Одрин (1363 г.) за османски столици значението на пътя между столицата и Солун пораснало. Използуван бил старият друм, който съединявал Гюмюрджина с Димотика. Той минавал през югозападния край на селото, през Чучура и хана (центъра на селото) и излизал в североизточна посока между Контила и Сюлейманово падало през Дерин кедик и оттам през землището на с. Голям Дсрвснт за Димотика и Одрин.
По този път се движели царската поща и хазната. На Голям и Малък конак (близо до върха Шапка) имало места за почивка — беклемета. Там нощувала охраната на пощата, затова се наложило да се построи нова пътна станция (мензил) на един преход от Гюмюрджина за Димотика. На това място по-късно било основано с. Сачанли. Тук била построена временна сграда — сачак (навес) за така наречения мензил. Под този навес пощата нощувала и се хранели конете. Преданието говори, че построеният навес се оказал неудобен, защото през зимата хората, които придружавали пощата и хазната, замръзвали. Появили се и разбойници, които ги нападали. За тези обири в една народна песен се разказва: Яла да пом, гарванче ле, ав честа гора
Ти се наяш, гараанче ле, с челебийску,▼
с челебийску, гарванче ле, бялу месу,
▲ Ти се наяш, гараанче ле, с челебийску,
В друга песен се казва:▼
Бря Тойча са бяда бедили,▼
▲В друга песен се казва:
бря царска е азиа уберал.▼
▲ Бря Тойча са бяда бедили,
Ватива Тойче вързава,▼
▲ бря царска е азиа уберал.
тъй са гу вързан карали▼
▲ Ватива Тойче вързава,
през Сачанли селу гуляму.▼
▲ тъй са гу вързан карали
▲ през Сачанли селу гуляму.
Според преданието обирите накарали турското правителство да издаде нареждане 12 души българи от махалата Селището да се заселят в местността Сачака, за да охраняват местността около бъдещото с. Сачанли, като се почне от сачанлийския сводест мост, Белите пътища, през селото, Друмът и се стигне през връх Контила и Молласана до Конаците — разстояние от 20—25 км. Тези 12 души отговаряли е главите си, ако станел обир на хазната. През това време на мястото на сачака бил построен ханът-мензил, който бил запазен до разоряването на селото през 1913 г. Наименованието си останало Сачак (тур.) и вероятно поради естествени фонетични промени звукът „к” се е трансформирал в „н”, а названието Сачаклък (тур. навес, мястото на навеса) — в Сачанлък. Заедно със заселването султанското правителство дало на тези 12 души права на дервентджийско село срещу вършената от тях услуга.Те се изразявали в освобождаване от данъци и в други привилегии.
Друго предание говори, че след заселването на 12-те станало помохамеданчването на българското население [4] в местността „Сечема кедик” (Проход на избора). Онези, които приели мохамеданството, останали живи. Това са хората от българомохамеданските села Мерикоз, Хебилево, Ешекдере, Балдъран и др. Тези, които отказали да приемат исляма, били изклани в местността Канара кедик (Кланичен проход). Наименованието на местността Къзилер (Момино) също води началото си оттогава. Тук, на най-високия връх Коджаеле, били заклани 40 момичета, защото отказали да приемат мохамеданството. Всяка година на това място на летен Атанас (15 май) местното българомохамеданско население устройва курбан в памет на изкланите момичета.
Съществува легенда и за с. Ючкъзлар. Това име произхождало от убитите на това място 3 девойки, които отказали да се помохамеданчат. И сега край селото личат трите гроба, за които се отнася легендата. Българите, които не приели мохамеданството, се спасили чрез бягство в горите. Според преданието те били закриляни от еничарина Сюлейман. Властите обаче не му простили това и той бил убит с измама в околностите на Сачанли. В памет на своя закрилннк местното население нарекло тоя връх Сюлейманово падало. Всяка година на това място, също на летен Атанас, колели повече от 200 агнета курбан и казвали „бог да прости Сюлеймана”. На височината имало тюрбе (гробница), гдето бил погребан народният закрилник. Това място се нарича още Църквището.
Убиецът на Сюлейман бил настигнат от българското население в местността близо до Конаците към връх Шапка и бил убит. До 1913 г. преди разоряването на селото всеки, който минавал през това място, хвърлял камък и казвал: „на'темате” (анатема). Постепенно там се издигнала грамада от камъни, израз на народното проклятие. След като било преустановено помохамеданчването, населението от околните махали се успокоило, прибрало се в местността Сачака и така се образувало голямото с. Сачанли. С дадените му права били гарантирани животът, имотът и честта на хората. Когато турците завладели българските земи на Балканския полуостров през втората половина на XIV в., те заварили тук кораво българско население. Селото може би е променяло мястото си (Селището, Калината, Райково селище и пр.), или пък от тези различни поселения се е образувало новото с. Сачанли, но това не е така важно. Важното е, че жителите му са били заселени вероятно още с идването на славяните на Балканския полуостров. В подкрепа на това твърдение е. и фактът, че по време на византийското робство в пространството от Адриатика до Цариград е имало много селища и местности, които носят български имена. В полза на твърдението говори и обстоятелството, че когато воювал в тези земи, Калоян се опирал на местното славянско население. [6] Летописецът на IV кръстоносен поход, Бонифаций Монфератски, загинал в южните Родопи, е убит от „местните българи” (les bougres de la terre), които били участвували и във въстанието против Византия. Убийството станало, както се изразява Жофроа дьо Вилардуен, „в Месинополската планина”, или както сега бихме казали — в Гюмюрджинската планина, понеже Месинопол бил град на 5-6 км западно от Гюмюрджина. [7] В такъв смисъл пише и французинът Бертран-дон де ла Брокиер през 1433 г., който минал през план ната от Гюмюрджина за Фере. 8 Да прибавим и писаното от Евлия Челеби в средата на XVII в.: „В околиите Макри и Фере не говорят гръцки ... Всички се обличат с бели аби и кебета. Мъчни кяфири са!”, [9] т. е. били са, бихме казали, белодрешковци и упорити, каквито си бяха българите в Южните Родопи и до 1912 година. Н е приемливо изказваното в нашата литература мнение, че българите в с. Сачанли били пришълци от Радомирско или Казанлъшко, защото мъжете в с. Сачанли до скоро носели бели беневреци. [10] Бяла носия са носели славяните и в много други краища. С право Разбойников казва, че белите грижове от носиите на българите от Беломорска Тракия и Родопите са заблуждавали мнозина повърхностни наблюдатели — да виждат в тях „шопски” следи и оттук да правят несъстоятелни заключения и изводи.
Няма данни за обезбългаряване на тази област след XIV в., за да се съгласим с цитираните автори, че туя са се заселили българи от други части на страната след като България била покорена от турците. По-близко до истината е предположението, че дори да са дошли заселници от други части на страната, тъй като по това време миграционните процеси са били активни, то те са се смесили с установените вече тук славянобългари. При пътуването си в Тракия през XVII в. (26. XII. 1667 г.) Евлия Челеби съобщава, че заловил „избягалия от свитата му роб кяфирин в балканите на с. Сачанли, където бил ибягал и потънал в земята”.
Следователно българското население на с. Сачанли било местно, настанено от по-рано, вероятно когато е станало разселването на южните славяни. И през тия трагични времена на жестоки преследвания населението временно изчезнало от откритите места (Селището, Капината, Райково селище и пр.), прикривало се в околните гори и се появявало отново, за да заживее спокойно. Ако попитате сачанлийци откъде са дошли, те ще ви отговорят категорично: „Отникъде не сме дошли, ние сме си оттук, от земята „степцани”. [12] Това е единственият отговор на всички теории за преселване на сачанлийци от други места.
В заключение трябва да се каже, че с. Сачанли е образувано от местно българско население, пръснато преди това в различни махали и поселища. Събирането на населението в едно село е станало след турското нашествие и завладяването на Тракия и след създаването на станцията-мензил с хана.Въпреки турското господство повечето наименования на местности, реки, извори, планини, върхове и др. в землището на с. Сачанли носят български названия. Не е възможно да се изброят всички имена, но ще се ограничим с някои по-оригинални като: Ръждавец, Мечката, Долът, Ореват (Орехът), Кислицата, Кърговица, Пазлакът, Пльоец, Кокошката, Коритата, Нивету, Върбата, Прявалата, Падалото, Натемата, Мугилата, Конгила (вероятно Конска могила), Чуката, Друмът, Пещурата, Пущината, Черешата, Дренът и пр. Има имена, съставени от две думи, като Калугерски камень, Бъмбева нива, Мечова дупка, Стамболиева удница (воденица), Миндалски рид, Гроздево бърдце, Дунев камень, Райково селище, Литкув пряслук, Вълски чуки, Скоклеви парчи, Косево урище (хорище), Пичева нива, Милев кланец, Керанина чука, Старото гумно, Палазов вартоль, Манолеви лъки и пр. Очевидно топонимията безспорно доказва българския характер на населението. Названията на някои местности като Натемата, Попув вир (в Сачаилийската река), Сюлейманово падало също показват, че околността е била населена от стари времена с българско християнско население.
Има също и редица наименования на местности, съставени от турски и български думи като Малък и Голям конак, Плешкув чукур, Рушкова къшля, Лонговата курия, Мишкув кедмк и пр. Други пък са от чисто турски думи, като Азмацитс (мочурлива местност, северно от селото), Кърли яр — близо до Голям конак, Ак яр — по пътя за полето, под Сачанлийския сводест мост, Таш тепе, Айрян тюбе (отстрани на моста към Исоката църква), Летището, Гяур дере, в югоизточна посока от селото. Безспорно турското владичество също е оказало влияние върху топонимията на селото.
Открита е само една местност с гръцка дума в наименованието й — Калимеров харман (собственост на Калимерата и оттам вероятно названието). Като цяло обаче топонимията на местности, реки и пр. е предимно с български произход.
| |||