Тенекиеният барабан: Разлика между версии

Като културен парадокс новият немски роман преживява разцвет във време, когато отвсякъде още се чуват гласове, че литературата е мъртва, понеже е изчерпала възможностите си да обрисува социалния пейзаж и да изрази душевността на съвременния човек. Тези възгледи са възникнали в периода, когато [[Трети райх|нацисткият Райх]] вече е военно ликвидиран, но немският народ — политически и морално — се намира в най-окаяното си състояние може би в цялата своя история.

Така за младата западногерманска литература биват прекъснати връзките с [[традиция]]та. Културният пейзаж в Германия е опустошен, а книжовността изглежда завинаги опорочена, лишена от нравствена сила и смисъл. По думите на Гюнтер Грас немските писатели, които не са паднали по фронтовете, се озовават пред една литературна ''„табула раса“'', пред ''„сечище“''. Думите ''„сечище“'' и ''„литература на развалините“'' задълго ще характеризират състоянието на един духовен живот, устремен към нравствено обновление и вътрешно самоопределение.

В този етап на наченки писателите в Западна Германия виждат човека, захвърлен в пустотата на неговото случайно и мъчително съществуване. Настъпилият след войната културен вакуум се запълва от идеите на френския [[екзистенциализъм]], от възгледите на [[Жан-Пол Сартр]] и [[Албер Камю]], предлагащи ясни формули за морално-политически ангажимент, който спомага за развитието на антиконформизма в литературата.

През този период разправата с политическото минало на страната се извършва преди всичко на етическа основа. Ето защо за интелигенциятаинтелектуалците на създадената през [[1949]] г. [[Федерална република Германия]] остава само полето на литературата за анализи и за издаване на морални присъди. В тази обстановка схващането на Камю за абсурда на съществуването и определението на Сартр за ангажираността на литературата оформят полюсите, между които младите западногермански писатели могат да намерят обща позиция в критическото преосмисляне на фашизма и войната — екзистенциализмът им дава речника за техните дискусии.

Всъщност ''„Група 47“'' се е сформирала като приятелски и дискусионен кръг без определена политическа и естетическа платформа. Но въпреки това тя определя своите членове по един неписан морално-политически принцип — на заседанията ѝ не се канят писатели, заподозрени в милитаристични, фашистки или крайно консервативни убеждения. В художествено отношение ''„Група 47“'' проявява толерантност към всички стилистични направления. Все пак в началото повечето писатели се стремят към един прост, но изразителен [[Реализъм (литература)|реализъм]], пример за който са разказите и романите на Хайнрих Бьол. Едва с течение на годините се установяват по-големи различия в творческите методи — през петдесетте години с наградата на ''„Група 47“'' биват отличени разказите на [[Мартин Валзер]], силно повлияни от стила на [[Франц Кафка]], а също изтънчената проза на [[Илзе Айхингер]], херметичните стихове на [[Ингеборг Бахман]], както и една глава от романа на Гюнтер Грас ''„Тенекиеният барабан“''.

Така между 1955 и 1965 година на литературната сцена излиза ново поколение, което само отчасти подхваща характерните за петдесетте години теми и скоро придобива своя творческа и критичнакритическа самоувереност. Това е периодът, когато преди всичко прозата преживява истински възход и дава основание да се оформи мнението, че петнадесет години след края на войната и фашизма немската литература отново се е издигнала на висотата на своето време.

Ето какТака ''„Тенекиеният барабан“'' се превръща в [[пародия]] на пикарескния роман — описваната действителност и междучовешките отношения стават [[гротеска|гротескни]], възприемат се като [[карикатура]]. Оскар Мацерат е приключил интелектуалното си развитие още със своето раждане. А на три години решава да престане да расте, за да се освободи от света на възрастните. И през целия си останал живот — в края на романа той е тридесетгодишен — Оскар ''наблюдава'' всекидневието на заобикалящия го свят: вижда разрастването на фашизма, нападението на [[Полша]] и избухването на [[Втората световна война]], накрая преживява и навлизането на съветските войски в Германия. Героят на Грас е избрал за себе си ролята на [[шут]], който отрича дребнобуржоазната стихия, движена от неизкореними демонични импулси.

Две десетилетия след публикуването на ''„Тенекиеният барабан“'' — вече през [[1979]] г. — Гюнтер Грас отбелязва в своите ''„Статии върху литературата“'', че за цялата му писателска дейност имат основно значение немските престъпления по време на фашизманационалсоциализма и техните последици. В спора си с по-младото творческо поколение той формулира позицията си така: ''„За нас миналото няма да престане да бъде настояще. Ние все още се питаме: Как се стигна дотам?“''

Като обща задача на своите произведения Грас определя стремежа да се противопоставипротивопоставим на житейската преходност. И добавя: ''„Писателят е човек, който пише срещу изтичащото време.“'' Такава задача той възлага и на романа си ''„Тенекиеният барабан“''. Оскар Мацерат е преминал през естетическата и нравствената школа на немския [[романтизъм]] — дребният му ръст, уродливата му фигура, необикновеното му поведение издават характерния романтичен копнеж по изключителност, но и по социална справедливост. Деформацията на образа внушава преди всичко чувството за обществена нестабилност, за гротескно съществуване и абсурдни междучовешки отношения.