Разлика между версии на „Борис Сарафов“

+ препр.
(+ препр.)
| наставка=
| роден-дата= [[12 юни]] [[1872]]
| роден-място=[[Либяхово]],[[БългарияОсманска империя]]
| починал-дата=[[28 ноември]] [[1907]]
| починал-място=[[София]], [[България]]
}}
 
Борис Сарафов - човек со звезда
Христо Троански
 
'''Борис Сарафов''' е роден (12на 1[[2 юни]] [[1872]] г.) в с. Либяхово, днес с. [[Илинден]], Неврокопско. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, а чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон са били водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско. Учението му минава през местното екзархийско училище, през Солунската гимназия и на края през Военното училище в София. Като гимназист в Солун в края на 80-те годинн основава революционен кръжок, в който членуват [[Гоце Делчев]], [[Борис Дрангов]], [[Лазар Маджаров]], [[Петър Дървингов]], [[Христо Саракинов]] - все имена, които по-късно ще бъдат във фалангата на организацията, разтърсила основите на Османската империя с въстанието през 1903 г. С някои от тях Сарафов заедно постъпва във Военното училище през 1890 г., за да го завърши след три години с чин подпоручик и назначение в 15-и[[Петнадесети пехотен полк]] в Белоградчик. Там той организира офицерско и унтерофицерско братство. Негови съмишленици са бъдещите известни войводи [[Христо Чернопеев]], [[Никола Божиков]], [[Иван Савов]], [[Димо Янков]].
в-к "Македония", брой 31, 9 август 1994 г.
 
През 1895 г. Борис Сарафов, вече поручик, е приведен на служба в 1-ви[[Първи пехотен полк]] в София. По това време в столицата се полагат основите на Македоно-Одринската организация начело с Върковния Македоно-Одрински комитет, оглавен от [[Трайко Китанчев]]. С него Борис Сарафов заработва за провеждането на т.нар. Четнишка акция в Македония и Одринско. Целта е била няколко чети да навлязат във вътрешността и с действията си да предизвикат намесата на Великите сили да поискат от турското правителство въвеждането на прословутия чл 23 от Берлинския договор, предвиждащ автономията на двете области. Една от четите води поручик Борис Сарафов. Планът е бил разработен от поручик Д. Венедиков. На 12 юли 1895 г. Сарафовата чета от около 70 души атакува град Мелник и го овладява. Акцията получава широк отзвук в Европа, а името на Сарафов изведнъж придобива голяма популярност.
 
От този момент той, уволнен от войската (и след като за кратко е бил слушател в Николаевската военна академия в Санкт Петербург, откъдето го отстраняват заради "революционни идеи"), изцяло се отдава на организационна дейност. И заедно с [[Гоце Делчев]] извършват обиколка в Македония, където се срещат с [[Дамян Груев]] и проучват нуждите от въоръжение и боеприпаси. Една година по-късно Сарафов е възстановен на военна служба, но през 1899 г. окончателно сваля мундира, тъй като на V македонски конгрес е избран за председател на ВМОК.
 
Борис Сарафов е крупна фигура в организираното националноосвободително движение на българите в поробена Македония, в революционната им борба. За него известният наш социолог Иван Хаджийски казва, че е "от хората на волята и историческото мъжество". А публицистът Симеон Радев, който лично го е познавал, изтъква: "Беше човек с могъщ темперамент; беше създаден, за да води хора и маси; беше освен туй надарен с тая рядка Божия дарба - да се нрави със своята пленителна общителност, с жизнерадостта на своя дух, с тоя вид на смела и красива храброст, която личеше в него и неотразимо действуваше на всички. "Човек со звезда", казваха за него в Македония, т.е. човек "предопределен да командува".
Очевидно става дума за ярка индивидуалност, за рязко открояваща се личност със свои идеи и схващания за воденето на борбата срещу потисника. Поведението на такива хора обикновено се окачествява като "нетърпящо възражения" и като знаем, че в определени моменти Сарафов е изявявал и авантюристичните си наклонности, тук трябва да търсим корените на неговите разногласия с някои от ръководителите на ВМОРО, изразили се най-силно в споровете с Яне Сандански, прераснали в лична вражда. За жалост и днес някои изследователи продължават да ни натранват тезата на Сандански, че Сарафов се бил "продал на сърбите", преговаряйки с тях "на своя глава". Известно е, че официални среди в Белград са предлагали оръжие и големи парични суми срещу признаването на сръбска сфера на влияние в Македония - на юг от Шар планина.
По-късно Сандански и хората около него твърдят, че Сарафов бил дал съгласието си. Но във втория том на "Освободителните борби на Македония" Христо Силянов отхвърля това обвинение: "Имаме всички основания да твърдим, че Б. Сарафов, при всичката си склонност да се увлича от грандиозни планов и при всичката си готовност да тропа за средства по разни врати не се е поддал нито минута на тази уловка. И не можеше да
бъде инак, не само защото Сарафов не беше способен да извърши такова предателство спрямо Македония, но не би имал власт да го наложи на Организацията и на българската интелигенция изобщо."
Грехът на Сарафов е друг и той се съдържа във факта, че в един тежък за ВМОРО момент след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание оказва съдействие на сръбската въоръжена пропаганда да организира и настани свои чети в някои райони вдясно от Вардар. По-точно: на четата на Глигор Соколов, бивш деец на ВМОРО, в чието лице Сарафов не е успял да разпознае изпечения вече ренегат. Това става през късната пролет на 1904 г. Само подир месец-два Сарафов разбира грешката си, но непоправимото вече е било сторено. Говорейки български, понеже са българи, четниците на Глигор, а подир и на войводата Мицко, също ренегат като него, заблуждават населението, което им оказва подкрепа, без да подозира, че работят за сръбската кауза в Македония. Оттук възниква легендата за "предателството" на Сарафов и заради нея той ще бъде изкупителна жертва след три години. Но от другата страна на везните натежава категорично неговото изключително родолюбиво дело, което както и да го разглеждаме, винаги ни води до извода, че приносът му в революционните борби на Македония е съществен, с огромна общополезна роля.
Борис Сарафов е роден (12 юни 1872 г.) в Либяхово, днес Илинден, Неврокопско. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, а чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон са били водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско. Учението му минава през местното екзархийско училище, през Солунската гимназия и на края през Военното училище в София. Като гимназист в Солун в края на 80-те годинн основава революционен кръжок, в който членуват Гоце Делчев, Борис Дрангов, Лазар Маджаров, Петър Дървингов, Христо Саракинов - все имена, които по-късно ще бъдат във фалангата на организацията, разтърсила основите на Османската империя с въстанието през 1903 г. С някои от тях Сарафов заедно постъпва във Военното училище през 1890 г., за да го завърши след три години с чин подпоручик и назначение в 15-и пехотен полк в Белоградчик. Там той организира офицерско и унтерофицерско братство. Негови съмишленици са бъдещите известни войводи Христо Чернопеев, Никола Божиков, Иван Савов, Димо Янков.
През 1895 г. Борис Сарафов, вече поручик, е приведен на служба в 1-ви пехотен полк в София. По това време в столицата се полагат основите на Македоно-Одринската организация начело с Върковния Македоно-Одрински комитет, оглавен от Трайко Китанчев. С него Борис Сарафов заработва за провеждането на т.нар. Четнишка акция в Македония и Одринско. Целта е била няколко чети да навлязат във вътрешността и с действията си да предизвикат намесата на Великите сили да поискат от турското правителство въвеждането на прословутия чл 23 от Берлинския договор, предвиждащ автономията на двете области. Една от четите води поручик Борис Сарафов. Планът е бил разработен от поручик Д. Венедиков. На 12 юли 1895 г. Сарафовата чета от около 70 души атакува град Мелник и го овладява. Акцията получава широк отзвук в Европа, а името на Сарафов изведнъж придобива голяма популярност.
От този момент той, уволнен от войската (и след като за кратко е бил слушател в Николаевската военна академия в Санкт Петербург, откъдето го отстраняват заради "революционни идеи"), изцяло се отдава на организационна дейност. И заедно с Гоце Делчев извършват обиколка в Македония, където се срещат с Дамян Груев и проучват нуждите от въоръжение и боеприпаси. Една година по-късно Сарафов е възстановен на военна служба, но през 1899 г. окончателно сваля мундира, тъй като на V македонски конгрес е избран за председател на ВМОК.
До 1901 г. той работи в сътрудничество и пълно разбирателство с ръководителите на ВМОРО. Напуска поста си подир заповяданите от него убийства на Михайляну и Фитовски в Букурещ, които злепоставяли националноосвободителното движение на българите в Македония. Тогава се стига до криза в отношенията между България и Румъния и Сарафов е арестуван (24 март 1901 г.).
 
През следващата тодина той пътува из Западна Европа, за да пропагандира борбата на македонските българи и да търси средства за ВМОРО. Преговаря и със сръбски правителствени среди, макар че няма пълномощия за това. Завърнал се през есента на 1902 г., в София веднага го поставят под полицейско наблюдение по искане на турското правителство. Звездата му изгрява отново при подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание. Във вътрешността Сарафов влиза още през пролетта на 1903 г. и на Смилевския конгрес е избран за един от тримата (редом с Д. Груев и Ат. Лозанчев) членове на Главния щаб на въстанието. Тук той разгръща способностите си на организатор и военен ръководител, сформирайки въстаническата армия в Битолския революционен окръг. И от юли до септември участвува в редица успешни сражения с аскера. За втори път името му прогърмява в европейския печат, а когато подир потушаването на въстанието се завръща в София, посреща го многохилядно множество като национален герой.
 
Оттук нататък Борис Сарафов е една от най-действените фигури във възстановяващата се ВМОРО. Сериозните разногласия между водачите й го превръщат в противник на Сандански, който застъпва тезата, че въпросът за освобождението на Македония не може да намери разрешение, ако организацията продължава да го поставя като български въпрос. Патриот с цялата си душа, Сарафов е крайно възмутен от небългарската позиция на Сандански и неговото обкръжение. На Рилския конгрес (1905) Сарафов е едва ли не подсъдим: върху му се сипят обвиненията на Сандански, най-силното от които е "съглашенството му с Белград". На следващия конгрес (1906), провален от представителите на Серския революционен окръг (Сандански и съмишлениците му), ВМОРО се разцепва. Все по това време непримиримият Сандански издава смъртна присъда на Сарафов и Иван Гарванов, койчо е обвинен за съдбоносното решение на Солунския конгрес (началото на 1903 г.) за вдигането на въстанието.
Борис Сарафов е знаел за издадената му присъда. Смята се че е бил предупреден от писателя [[Антон Страшимиров]], но не е допускал че ще се стигне до изпълнението й. Приел е вестта само като опит за сплашване и се твърди, че дори е търсил пътища за помирението в името на общата цел. Очевидно не е познавал издълбоко кръвожадния характер на Сандански. Изпълнителят на убийството е [[Тодор Паница]], убеден санданист и дългогодишен войвода, който през есента на 1907 г. из македонските среди в София се представя за противник на Яне. Спечелил благоразположението на Сарафов, той е поканен на 28 ноември вечерта у дома му на улица "Осогово" 36. Тук е и Иван Гарванов. Очаквали са да дойде и Христо Матов, но той бил възпрепятствуван. Сарафов, Гарванов и Матов по това време са официалните задгранични представители на ВМОРО в София. Паница е бил готов да убие и тримата, но се задоволява с прострелването на домакина и Гарванов. Избива ги почти от упор пред къщата, когато жертвите му го изпращали след дългочасовия им разговор. Както често е ставало в нашата история, "онова, което не е можел да извърши врагът, постига го братът". Защото това е удар в сърцето на Вътрешната организация. Всички са го почувствували, след като на погребението е излязло цялото население на столицата включително и трима членове на правителството.
 
На другия ден дипломатическият ни агент в Черна гора д-р. Н. Колушев докладва писмено до Министерството на външните работи: "В тукашните пансръбски кръгове, които не скриват радостта си, убийството се счита като страшен удар, нанесен на българското дело в Македония, и като косвен, но силен успех на сръбската пропаганда. Дори само това сведение в защита на Сарафов да бе оцеляло от онова време, то е достатъчно за да свали всички обвинения срещу него и да остане той в историята и паметта ни с непомръкващия ореол на личност, за която свободата на македонските българи и целокупността на отечеството в етническите му граници са били целта и смисълът на проявленията й.
 
 
'''Христо Троански, Борис Сарафов - човек со звезда. в-к "Македония", брой 31, 9 август 1994 г.'''
 
Борис Сарафов е крупна фигура в организираното националноосвободително движение на българите в поробена Македония, в революционната им борба. За него известният наш социолог Иван Хаджийски казва, че е "от хората на волята и историческото мъжество". А публицистът Симеон Радев, който лично го е познавал, изтъква: "Беше човек с могъщ темперамент; беше създаден, за да води хора и маси; беше освен туй надарен с тая рядка Божия дарба - да се нрави със своята пленителна общителност, с жизнерадостта на своя дух, с тоя вид на смела и красива храброст, която личеше в него и неотразимо действуваше на всички. "Човек со звезда", казваха за него в Македония, т.е. човек "предопределен да командува".
Очевидно става дума за ярка индивидуалност, за рязко открояваща се личност със свои идеи и схващания за воденето на борбата срещу потисника. Поведението на такива хора обикновено се окачествява като "нетърпящо възражения" и като знаем, че в определени моменти Сарафов е изявявал и авантюристичните си наклонности, тук трябва да търсим корените на неговите разногласия с някои от ръководителите на ВМОРО, изразили се най-силно в споровете с Яне Сандански, прераснали в лична вражда. За жалост и днес някои изследователи продължават да ни натранват тезата на Сандански, че Сарафов се бил "продал на сърбите", преговаряйки с тях "на своя глава". Известно е, че официални среди в Белград са предлагали оръжие и големи парични суми срещу признаването на сръбска сфера на влияние в Македония - на юг от Шар планина.
По-късно Сандански и хората около него твърдят, че Сарафов бил дал съгласието си. Но във втория том на "Освободителните борби на Македония" Христо Силянов отхвърля това обвинение: "Имаме всички основания да твърдим, че Б. Сарафов, при всичката си склонност да се увлича от грандиозни планов и при всичката си готовност да тропа за средства по разни врати не се е поддал нито минута на тази уловка. И не можеше да бъде инак, не само защото Сарафов не беше способен да извърши такова предателство спрямо Македония, но не би имал власт да го наложи на Организацията и на българската интелигенция изобщо."
 
Грехът на Сарафов е друг и той се съдържа във факта, че в един тежък за ВМОРО момент след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание оказва съдействие на сръбската въоръжена пропаганда да организира и настани свои чети в някои райони вдясно от Вардар. По-точно: на четата на Глигор Соколов, бивш деец на ВМОРО, в чието лице Сарафов не е успял да разпознае изпечения вече ренегат. Това става през късната пролет на 1904 г. Само подир месец-два Сарафов разбира грешката си, но непоправимото вече е било сторено. Говорейки български, понеже са българи, четниците на Глигор, а подир и на войводата Мицко, също ренегат като него, заблуждават населението, което им оказва подкрепа, без да подозира, че работят за сръбската кауза в Македония. Оттук възниква легендата за "предателството" на Сарафов и заради нея той ще бъде изкупителна жертва след три години. Но от другата страна на везните натежава категорично неговото изключително родолюбиво дело, което както и да го разглеждаме, винаги ни води до извода, че приносът му в революционните борби на Македония е съществен, с огромна общополезна роля.
 
== Външни препратки ==
[http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/usnewspapers/sarafov/index.html Американската преса за Борис Сарафов. 1907 г.]
 
== Бележки ==
Анонимен потребител