Васил Попов (писател): Разлика между версии

| починал-място = [[София]], [[България]]

Завършва гимназия в София. Следва задочно (3 семестъра) право Софийския университет. Редактор (1952 -— 1953) във в. “Бойно„Бойно знаме”знаме“, в сп. “Наша„Наша родина”родина“ (1953 –— 1954), в сп. “Отечество”„Отечество“, в. “Народна„Народна култура”култура“. Като журналист е сред строителите на Девня, Баташкия водносилов път, Кремиковци и др. Редактор и завеждащ отдел “Белетристика”„Белетристика“ (1973 –— 1980) във в. “Литературен„Литературен фронт”фронт“.

Литературният му дебют е през 1952 г. на страниците на сп. “Български„Български воин”воин“. Ранните му творби (разкази, очерци, пътеписи, репортажи) са свързани с вестниците “Бойно„Бойно знаме”знаме“, “Български„Български воин”воин“, “Вечерни„Вечерни новини”новини“, със сп. “Наша„Наша родина”родина“ и “Отечество”„Отечество“. Характерен за творческия му път е стремежът към “отваряне”„отваряне“ на българската култура и полагането й в контекста на световните образци (показателни са контактите му с творци като Ил. Бешков, Цв. Стоянов, У. Сароян, Г.-Г. Маркес, М. Бенедети и др.).

Първата книга на В. Попов (“Разкази”„Разкази“, 1959) интерпретира “задължителните”„задължителните“ за епохата теми –— Съпротивата, социалистическото строителство и т. н. Но още тук изпъква различното в почерка на белетриста –— интересът към “простата„простата човешка драма”драма“, към изобразяване не толкова на “човека„човека в света”света“, колкото на “света„света в човека”човека“. Кулминация на тези тенденции е сб. “Корените”„Корените“ (1967), обединен по-късно с продължението си "Вечни„Вечни времена"времена“ (1973) в книгата “Корените„Корените. Хроника на едно село”село“ (1975) –— едно от най-значимите явления в литературата на 60-те и 70-те години. Характерно за поетиката на сборника е цикличното обвързване на творбите въз основа на общи персонажи, единосъщ (но неназован конкретно) топос, повествователна техника, основана на разгръщащи се по монтажен принцип състояния –— ситуации –— особености, които според някои критици (Св. Игов) издават близост до новелистичния роман. Книгата проблематизира едно значимо за българина от 50-те –— 60-те години събитие –— колективизацията на частната собственост и последвалата я миграция на населението от селото към града. Посланията обаче далеч надхвърлят конкретния социален факт, насочвайки смисъла към сферата на универсалното. Безвъзвратно разрушеният битиен порядък, прекъсването на “традицията”„традицията“, на изконната обвързаност човек-земя са част от въпросите, които поставя книгата. В системата на персонажите се откроява фигурата на баба Неделя –— символ на Непреходното, отпращащ към архетипния образ на Великата прамайка. С особено присъствие се отличава и Генерала –— изражение на ценността и силата на Словото-памет. “Корените„Корените. Хроника на едно село”село“ е с основополагаща роля за утвърждаването на т. нар. коренотърсаческа литература и изобщо на коренотърсачеството като социо –— културен феномен в ситуацията на 60-те и 70-те години.

Първият роман на Васил Попов “Времето„Времето на героя”героя“ (1968) е посрещнат с неразбиране от критиката заради “модернистичните„модернистичните увлечения”увлечения“, “скептицизма”„скептицизма“ и ироничните си интонации. Романът представя съдбата на интелектуалеца в кризисен за социалния и културния живот момент.

Тенденциите към потискане на сюжетния ред и лиризация на прозата (присъщи на новаторските творби на 60-те) изпъкват в сб. “Това„Това красиво човечество”човечество“ (1971) –— наситени с метафоризъм текстове, в които конкретната ситуация възхожда към измеренията на съзнанието. През 1977 г. В. Попов публикува романа си “Низината”„Низината“, който може да се интерпретира като “дискретно„дискретно пародиране”пародиране“ на “производствения„производствения роман”роман“ от 50-те години.

В.Васил Попов създава и множество публицистично –— есеистични текстове, които свидетелстват за активно отстоявана позиция (“Слова”„Слова“, 1978). Проявява се в сферата на литературната критика с рецензии и статии; автор на предговори към произведения на Дж. Кери, Мопасан, Дж. Хелър, Г. Маркес и др. Създава пиесите “Легенда”„Легенда“ (1965), “Кактусът”„Кактусът“ (1970) и “Селски„Селски притчи”притчи“ (1975); сценариите за игралните филми “Свобода„Свобода и смърт”смърт“ (1968), “Вечни„Вечни времена”времена“ (1974), “Жив„Жив автобус”автобус“ (1979). Превежда Д. Селинджър, О. Х. Кардосо, Мопасан и др. Произведенията му са публикувани на азерб., англ., исп., нем., пол., рус., укр., унг., фр., чеш. езици. Псевдоними: Васил Поляк, Васил Поляков, Васил Стефанов.