Черни клобуки: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
мРедакция без резюме |
м RomanNr: 4 repl; Grammar: 1; |
||
Ред 1:
'''Черните клобуки''', '''черните клобуци''' или '''черните шапки''' ({{lang-ru|Чёрные клобуки}}, {{lang-uk|Чорні клобуки}}, [[Тюркски езици|тюркски]]: ''каракалпаки'', черни шапки) са група тюркоезични номадски или полуномадски племена, предимно [[узи]], които населяват земите на юг от руските княжества през [[12 век|
За пръв път терминът "черни клобуки" се появява в [[Ипатиевска летопис|Ипатиевската летопис]] в [[1146]] година, а за последен - в 1193 година. Според
След настаняването си по руската граница черните шапки се превръщат в полуоседнало население<ref>[http://www.promacedonia.org/vz2/vz2_2_1.htm Златарски, Васил. История на българската държава през срѣднитѣ вѣкове, Томъ II. България под византийско владичество (1018—1187), София 1934, с. 184]</ref> и са [[християнство|християнизирани]].<ref>Мутафчиев, Петър. Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през
Черните клобуки са важен фактор във военно отношение, който взима участие във войните на киевските князе с другите руски държави и с външните врагове, каквито са [[кумани|куманите]] и [[татари|татарите]]. Военните сили на киевските князе, според Ипатиевската летопис, се състоят от три части - киевските граждани, черните клобуки и княжеската дружина. В политически план черните клобуки също са от значение за Киевското княжество. Заедно с болярите те взимат решение при избора на новите князе. За важната роля на тези племена през
Персийският историк Рашид-ад-дин (
След татарските завоевания в Източна Европа и военния разгром на черните клобуки, част от тях е включена във военно-аристократическата структура на улуса на [[Джучи]].{{източник|}} Друга част остава в руските земи и впоследствие е асимилирана. Съществува теза, която свързва произхода на [[гагаузи|гагаузите]] с племената на черните шапки.<ref>Мошков, В.А. Турецкие племена на Балканском полуострове, Известия Русского историческаго общества, т. 40, Санкт-Петербург 1905, с.407-409. Тази теза е оборена от Петър Мутафчиев, виж Мутафчиев, Петър. Пос. съч, с. 707-708</ref>
|