Владимир Заимов: Разлика между версии

Арестуван по обвинения в [[шпионаж]] в полза на СССР на [[22 март]] [[1942]] година, без прокурорска заповед. Три месеца е държан заедно с другите съподсъдими в ареста без определена от съда мярка за неотклонение. В съда обвиненията са недоказани, присъдата се базира единствено на базата на самопризнания и клеветнически показания, дадени главно от племенника на генерал Заимов — Евгени Чемширов. В настолната книга на Софийския военнополеви съд, където е гледано делото, е записано, че липсват веществени доказателства. Адвокатите на генерал Заимов — запасния полковник Владимир Тумпаров и Димитър Бочаров доказват, че информацията, която ген. Заимов е предавал на бележки при редки срещи на улицата със секретаря на съветското военно аташе, не представлява каквато и да е строго охранявана държавна тайна, а неща и факти, които се виждат от всички. Освен това от полицейските рапорти, съхранявани в архива на МВР е видно, че ген. Заимов и други дейци на Военния съюз са били подложени на стриктно ежедневно наблюдение от 1936 г. насам., Покато времевсички на съдебния процес /26.V. - 1.VI.1942 г./превратаджии от материалите по делото умишлено са извадени подробните му и честни показания /81 листа/,дадени по времекръга на следствието,Дамян в които излага мотивите за контактите си с представители на съветската легация в София и характера на тези контактиВелчев. Когато поПо време на следствието разбира, че бива шантажиран и изнудван да приеме да бъде обвинен за несъществуващи дейности, прави опит да се самоубие, за да запази честта на фамилията си и тази на българското правосъдие. Дейността на ген. Заимов няма нищо общо с класическия вид шпионаж, а е дейност, насочена единствено към предотвратяване на новата катастрофа, към която върви България поради съюза си с Германия и очертаващия се разгром на Райха, който той предвижда още през 1942 гт.е., когато Вермахтъттипичен всепример ощеза печелишпионаж победи,по без обаче да постигне нито една от стратегическите си целиубеждение. Не е вярно, че е получил 300 000 лева отОт съветската легация. От там за известен период от време /1940 - 1941/, са давани суми на части, общо не повече от 120 000 лева, изразходвани за абонаментни жп карти, плащане наеми на квартири и за разходи при посещения на обществени места — кафенета, сладкарници и пр. Ген. Владимир Заимов оставя след смъртта си голям брой задължения към банките, включително и ипотекиране на къщата му, срещу която е получил кредит от Софийска банка, БЗК банка и др. Евгени Чемширов е вземал пари от съветската легация без знанието на вуйчо си, като е давал лъжливи обещания, че ще върши саботажи, нещо, което вуйчо му категорично е забранявал. Ген. Заимов е осъден на смърт чрез разстрел. Подава молба за помилване, която изобщо не стига до цар Борис. Разстрелян е на 1 юни 1942 г., в деня на издаването на смъртната присъда, по -малко от 12 часа след обявяването ѝ /9 часа сутринта/,. катоПо семействотоцелия муИзточен ефронт билоартилерията умишленона заблудено,СССР чепрекратява присъдатаогъня щев сетечение обявина в1 12минута, часаа говорителят на обяд,Совинформбюро безЮрий даЛЕВИТАН сеотправя изчакапрословутото законниятси 24-часовпатетично срокзаявление, за"България резултатана отколене. молбатаГенерал заЗаимов помилванее мъртъв". На 3 юни 1942 г. цар Борис собственоръчно отбелязва върху тази скривана от него молба: "Присъдата е вече изпълнена". Действията на генерал Владимир Заимов са признати за безкористни, тъй като при наличие на користно деяние чл. 112 от тогавашния Военнонаказателен закон предвижда в този случай изпълнението на смъртната присъда да стане чрез обесване. Генерал Владимир Заимов е разстрелян и освен това не е разжалван в чин. Наложената му глоба от 500 000 лева е опростена от Добри Божилов — финансов министър в правителството на проф. Богдан Филов и по-късно министър-председател /14.IX.1943 - 1.VI.1944 г./ Присъдата срещу генерал Владимир Заимов, издадена през 1942 г., е отменена от състав на Софийския военнополеви съд през м. май 1945 г. от тричленка на ОФ. След 9 септември 1944 г. материалите по делото са отнесени в Съветския съюз без опис, откъдето се завръщат в края на 60-е години на ХХ век.