Густав Хайнзе: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м →Поезия |
мРедакция без резюме |
||
Ред 26:
}}
'''Густав Хайнзе''' ({{lang-de|Gustav Heinse}}), литературен псевдоним на Йозеф К. Клайн (''Josef K. Klein''), е [[Австрия|австрийски]] поет и преводач, който десетилетия наред до смъртта си живее и твори в [[България]].
== Житейски и творчески път ==
Хайнзе пристига в София през [[1924]] година. Създава тук семейство, заживява с българската култура и до края на дните си превежда от български на немски творби от български писатели. Излизат и негови поетически книги ''„Градината“'' (1932) и ''„Щурецът“'' (1994).
новелата „Записки на един инвалид“ от Густав Хайнзе)
Темата на тази творба е съдбата на младото поколение след края на Първата световна война, жестоко определена от външни обстоятелства. Главният герой е пианист, който ранен на фронта, е станал инвалид и е бил изхвърлен в сянката на живота.
След края на Първата световна война Густав Хайнзе (с гражданско име Йозеф Клайн) намира убежище в България, изживява тук своята голяма любов, която го пречиства духовно, дава му упование да намери нов път в живота, сродява го с българската литература и го свързва с България като с втора родина.
Хайнзе идва в България през 1924 г. като оформен поет в традицията на германската и австрийска художествена литература. Сам австриец, произхождащ от многонационална държава, където съжителстват множество етноси, поетът е носил в себе си винаги чувството, че Европа е общият дом на всички чада на стария континент, а в България, където винаги е имало етническа търпимост, той бива радушно приет в средата на българските интелектуалци, за което Ј се отблагодарява с многобройните си преводи на творбите на българските поети и писатели, като става един от първите популяризатори на българската художествена литература в немскоезичните страни.
*
Густав Хайнзе е роден през 1896 г. в Кастел нуово (сега Херцег нови) Далмация. Баща му е австрийски офицер, судетски немец, а майка му италианка. В духа на семейната традиция първородният син трябва да се посвети на офицерска кариера. Момчето посещава австрийските военни училища в Санкт Пьолтен, Щрас, Мериш Вайскирхен (Австрия) и завършва Терезианската военна академия във Винер Нойщат. Междувременно е избухнала Първата световна война и новопроизведеният офицер (на 20 години) бива изпратен направо на италианския фронт, където участва в едни от най-жестоките сражения на позиционната война. В спомените си поетът споделя: „По онова време като млад офицер служех в австроунгарския пехотински полк № 43 на фронта на р. Изонцо, и то в различни участъци на първата бойна линия, главно при Добердо, Сан Мартино дел Карсо на Монте сан Микеле ... Не беше нужно да преживея и четири битки на фронта, за да стигна още на млади години до един пацифистичен мироглед, отхвърлящ войната във всяка нейна форма, че в истинския смисъл на думата ние още не сме преодолели неолита. Самият аз по природа бях склонен към филантропия, така че за мене войната беше най-големият упадък на цивилизацията. Поради това не е чудно, че в моите литературни интереси се чувствах особено привлечен от кръга на творците Херман Хесе, Р. Тагор и Р. Ролан. Светогледът и жизненото поведение на тези забележителни поети, към които по-късно се присъединява и Р. М. Рилке, и чиито творби четях с въодушевление в кратките спокойни часове в окопа, станаха естествено и мои. Реших да запиша страшните преживявания, които се повтаряха ежедневно и ежечасно в поетична форма и така да съставя постепенно дневник в стихове свободни ритми “. Някои от тези стихотворения, изпратени от фронта, излизат заедно с различни дописки в проза през 1916 и 17 г. във вестници в Банат. През 1922 г. стихотворения от тази сбирка са отпечатани във Виенското литературно списание „Das Tagebuch“. Години по-късно (1937) Хайнзе издава тази стихосбирка под надслов „Горящата планина“ („Der brennende Berg“) в София.
През 1924 г. Хайнзе бива изпратен като фабричен инженер от фирмата „Сименс & Халске“ Виена на работа в София. Тук той създава семейство и продължава литературните си занимания, като се отдава преди всичко на преводаческа дейност и става един от първите популяризатори на българската художествена литература лирика и проза в немскоезичните страни.
През 1938 г. бива отпечатана антологията му „Bulgarische Gesддge“ („Български песни“), съдържаща стихотворения от Хр. Ботев, Пенчо Славейков, Яворов, Т. Траянов, Н. Лилиев, Д. Дебелянов, Е. Багряна, Фурнаджиев. До края на живота си (1971) поетът превежда българска лирика с амбицията да разшири антологията. Тези преводни творби заедно с преводите на българска художествена проза (разкази от Йовков, Каралийчев) биват отпечатани в списания в Германия (Westermanns Monatshefte“, „Die Literatur“, „Der Tьrmer“), както и в излизащи на немски език списания в България като „Der Bulgarienwart“, „Bulgarische Wochenschau“, „Sofioter Nachrichten“.
Една от забележителните заслуги на Г. Хайнзе за популяризирането на българската художествена литература на Запад е неговият превод на романа „Тютюн“ от Д.Димов (издаден от издателство „Volk und Welt“ Берлин (1957) и подписан с гражданското име на преводача Йозеф Клайн. За кратко време преводът претърпява няколко издания.
45 години след смъртта на Густав Хайнзе издателство PIC Велико Търново осъществи лелеяната му мечта, като издаде неговата разширена антология „Български песни“ („Bulgarische Gesддge„) под цялостната редакция на Николина Бурнева, доцент във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, спонсорирана от Литературното сдружение „Гьоте“ във Ваймар, Литературното сдружение „Гьоте в България“ и Посолството на Република Австрия в София.
Но цялостна представа за поета и преводача Густав Хайнзе може да се получи, ако се вземе предвид и личното му творчество, преди всичко лириката. Особено продуктивен за поета е периодът през 30-те-40-те години на 20-и век, когато печати свои оригинални поетични творби: „Der brennende Berg“ („Горящата планина“ 1937), „Der Garten“ („Градината“ 1932 г). Поемата „Горящата планина“ е дневник в стихотворна форма. Тя отразява чувствата на автора от преживяното на фронтовата линия през Първата световна война в позиционните сражения на италианския фронт, предимно при Добердо, Монте сан Микеле.
*
„Градината“ е стихосбирка, съдържаща изящни стилизирани любовни стихотворения и отделни стихотворения, които разкриват пантеистичния светоглед на поета. Тази стихосбирка свидетелства за освобождаването му от тематиката на войната и отваряне на душата му към светли преживявания. Една критика, публикувана през м. януари 1927 г. в списанието „Der Bulgarienwart“ обръща внимание на съвършенството на формата и финеса на изразните средства в тази стихосбирка, които според нейния автор напомнят за майсторството на Райнер Мария Рилке. В действителност в своите мемоари Г. Хайнзе говори с възторг за този австрийски поет, когото нарича „свой учител“. Интересно за отбелязване е, че двамата поети са се познавали. Хайнзе съобщава за две свои срещи с големия поет през 1922 и 1923 година във Виена (в кафене „Вимер“ и кафене „Захер“). Обстоятелството, че и двамата са посещавали едни и същи австрийски военни училища при едни и същи преподаватели е способствало за създаването на контакт помежду им.
През време на нацисткия и комунистическия режими Хайнзе не печата собствени стихове. Неговата лирика с интимен и философски характер е неподходяща за целите на пропагандата и авторът изчезва постепенно от вниманието на обществеността за продължителен период от време.
Творчеството на Густав Хайнзе бива извикано отново за живот през 1993 г. чрез публикации за поета във вестниците „Демокрация“ и „Литературен форум“. На 5.IV.1994 г. в Австрийската библиотека към Университета „Св. Климент Охридски“ литературният критик Атанас Свиленов представя стихосбирката „Щурецът“ („Die Grille“), издадена от издателство PIC Велико Търново с подкрепата на Министерството за просвета и изкуство на Република Австрия и съюза Културконтакт. Тя съдържа откъси от цялостното лирично творчество на поета откъси от поеми, поетични цикли, отделни стихотворения, и намира широк отзвук в пресата.
С отпечатването на преводното и оригинално поетично наследство на Густав Хайнзе се поправя, макар и посмъртно, една несправедливост на съдбата към поета, който с литературното си творчество през целия период на своя живот в България в продължение на повече от 40 години (1924-1971) изгражда мост между българската и немскоезичната култура
== Поезия ==
СТИХОСБИРКАТА „ГОРЯЩАТА ПЛАНИНА“ (1937)
Монте сан Микеле, 23 декември 1915 г.
* ''Der Garten. Ein Liederkranz'', Sofia 1932
* ''Die Grille. Lyrik'', Veliko Târnovo 1994 (als Josef Klein)
ИЗ ЦИКЪЛА „БЪЛГАРСКИ ИМПРЕСИИ“ (1957 1968)
СТИХОТВОРЕНИЯ (1955 1965)
== Проза ==
новелата „Записки на един инвалид“ от Густав Хайнзе
== Преводи ==
| |||