Амиенски договор: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Vodnokon4e (беседа | приноси) |
Vodnokon4e (беседа | приноси) +превод |
||
Ред 18:
През лятото и есента на 1802 г., Париж се изпълва с посетители от британското висше общество. [[Уилям Хершел]] използва възможността да разговаря с колегите си от Френската обсерватория. В палатки и временни съоръжения, в двора на [[Лувър]]а от 18 до 24 септември се провежда третото „изложение на френски стоки“. Според мемоарите на личния му секретар — [[Луи Фовле дьо Булиен|Луи дьо Буриен]], Наполеон „се наслаждава най-много от възхищението, предизвикано от изложението сред многобройните чужденци, стекли се в Париж по време на мира.“.<ref>Цитат по [http://charon.sfsu.edu/publications/ParisExpositions/NapoleonicExpos.html Arthur Chandler, "The Napoleonic Expositions"]</ref> Сред посетителите е и [[Чарлз Фокс]], който е поканен на лична обиколка от министър [[Жан Шаптал|Шаптал]]. В Лувъра, в допълнение към
изложбата на съвременни творби в [[Парижки салон|Парижкия салон]], гостите могат да видят и изложба на италианска живопис (по които [[Джоузеф Търнър]] попълва цял скицник) и римски скулптури, събрани от цяла [[Италия]], по строгите условия на [[Толентински договор|договорът от Толентино]]. Дори и четирите коня на [[Марко (евангелист)|Свети Марк]], пренесени тайно през 1797 г., могат да бъдат разгледани във вътрешния двор.<ref>Francis Haskell and Nicholas Penny, ''Taste and the Antique'' (Yale University Press) 1981, pp ch xiv 'The Last Dispersals'.</ref> [[Уилям Хазлит]] пристига в Париж на 16 октомври 1802 г.: римските скулпури не го трогват, но той прекарва повече от три месеца, изучавайки и копирайки италианските майстори в Лувъра.<ref>Hazlitt, ''Table Talk:" "On The Pleasure Of Painting".</ref> Сред потока от британски посетители са семейства като това на [[Мария Еджуърт]], която прекарва зимата в Париж, но заминава набързо и пристига благополучно в [[Доувър]] на 6 март 1803 г.; баща ѝ, Ричард Еджуърт, обаче няма този късмет и началото на войната го заварва във Франция.<ref>Hon. Emily Lawless, ''Maria Edgeworth'', ch. viii ([http://digital.library.upenn.edu/women/lawless/edgeworth/chapter-VIII.html on-line text]).</ref> Друга писателка, [[Франсиз Бърнли]], отпътува за Париж през април 1803 г. да види съпруга си, конт Александър д'Арбле, но когато военните действия започват, е принудена да остане до 1815 г.
==Провалът на договора==
Британското правителство бави изпълнението на определени условия, като изтеглянето на флотата си от Малта. Сред първоначалната разпаленост, възраженията към договора бързо нарастват в Обединеното кралство, където на управлуващите се струва, че са направили всички отстъпки и ратифицирали настоящите споразумения. От своя страна, по време на договореното примирие Бонапарт продължава да поддържа реакционния преврат на генерал [[Пиер Ожеро|Ожеро]] от [[18 септември]] 1801 г. в Батавската република, както и новата холандска конституция, ратифицирана чрез подправено гласуване, която води до все по-тясно сближаване с доминиращата Франция. На 24 януари, точно преди подписването в Амиен, Наполеон приема официално длъжността глава на новата [[Италийска република]], наследник на [[Цизалпийска република|Цизалпийската република]]. По-рано през същия месец, Наполеон е изпратил войски, под командването на генерал [[Шарл Льоклерк]], в най-богатата френска колония, [[Санто Доминго]], с публични уверения в добрите си намерения и тайни заповеди да потушат революцията там, да депортират водача ѝ — [[Тусен-Лувертюр]], когото англичаните третират като държавен глава, и да наложат отново робството. Льоклерк дебаркира на димящите пепелища на Кап Франсоаз на 2 февруари 1802 г., Тусен-Лувертюр умира във френски затвор на 7 април следващата година.<ref>Bob Corbett, [http://www.webster.edu/~corbetre/haiti/history/revolution/revolution3.htm "The Haitian Revolution: part III"].</ref> Британските читатели следят събитията, представени от вестниците в силно морализиращи краски. Бонапарт отказва допълнителни отстъпки въпреки призивите на външния си министър [[Талейран]], и Адингтън подсилва Кралския флот, налагайки блокада на Франция. Разговорите в Париж са прекъснати през май; британският посланик заминава на 13-ти.
Като повод за незабавното възобновяване на военните действия се приема това, че Обединеното кралство е конфискувало всички френски кораби в британските пристанища; но няма доказателства в поддръжка на твърдението. Наполеон определено приема това, твърдейки и че шест кораба са конфискувани в международни води, макар и тези кораби или капитаните им никога не са назовани. На 18 май в британския парламент е приета декларация за обявяването на война. Представено като отговор на това, на 22 май 1803 г. (2 [[прериал]], година XI) Първият консул внезапно нарежда хвърлянето в затвора на всички британски поданици от мъжки пол, на възраст между 18 и 60 г., намиращи се по това време във Франция, задържайки много пътуващи цивилни. Този акт е осъден като незаконен от всички големи държави. Наполеон твърди във френската преса, че британските затворници, които е задържал, възлизат на 10 000, но френски документи, съставени в Париж няколко месеца по-късно, показват, че точният брой е 1 181. Едва след абдикацията на Бонапарт през 1814 г. и на последните задържани британски цивилни е разрешено да се завърнат у дома.
==Бележки==
| |||