Буйново (област Смолян): Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Версия от 01:25, 20 януари 2010 на Iliev (Беседа | приноси) - всъщност до тази версия
Maleshkov (беседа | приноси)
Редакция без резюме
Ред 21:
Археологическите находки ясно сочат, че селото и неговото землище са обитавани от [[траки]]те от края на [[бронзова епоха|бронзовата епоха]] (1000 години пр.н.е.). В землището на селото са намерени монети, керамика и сечива от този период.
 
За хода на завладяването на [[Родопи]]те от [[османци]]те няма запазени достоверни документални сведения, а легендите и преданията ни говорят за полу-митичните имена на [[Мехмед Синап]] и други. След османското нашествие в землището на селото се преселват [[юруци]] — тюркски скотовъдци и пастири, които търсели по-удобни пасища за своите стада. През 18-19 век земите на юруците постепенно са изкупени от местното [[помаци|помашко]] население. Прадедите на днешното население идват като скотовъди от [[Гърция|гръцкото]] селище Наипли, което съществува и днес със същото име и се намира в близост до [[Кавала]], като до средата на 20 век и Буйново се казвало така.{{източник|}}
 
Според [[Стефан Захариев]] към 1850 година село Буйново (''Наипли'') има 100 къщи и 350 жители-[[помаци]].<ref>{{cite book
Ред 62:
[[Файл:Buinovo.jpg|мини|дясо|250п|Поглед към село Буйново.]]Основният поминък на населението до 1912 година е овцевъдството и с съпровождащите го занаяти - мандражийство, абажийство, тъкачество, също така и пчеларството, дървопреработване, лов и други. Селото се е славило дълги години с така наречените ''кехаи'' - собственици на хиляди глави овце. Все още се разказват легендите за Кабаците - собственици на 13 000 овце и Коджахалил - собственик на 11 000 овце. Най-големият празник на селото през този период е ''Предой'' - на този пролетен ден селото посрещало стадата си, които се завръщали от [[Беломорие]]то, и отбивали агнетата от майките. Това ставало с песни и гайдари в местността Гержиковото. Голяма гордост за кехаите били чановете (звънците) на стадата им. Всяко стадо се отличавало със звуковата си гама. През този период от време основният икономически живот на селото се е движел от кехаите. В културно и религиозно отношение селото се е развивало в крак с времето и естествено е било село с триста къщи да има и училище, като е имало два [[мектеб]]а - един за момчета и един за момичета.
 
През 1912 година, по времето на [[Балканска война|Балканската война]], селото е напълно опожарено от [[Българска армия|Българската войска]], предвождана от полковник [[Владимир Серафимов|Серафимов]] и съпровождащите го чети.{{източник|}} За да избегне клането{{източник|}}, населението бяга на юг отвъд пределите на България. След прекратяването на войната населението се връща обратно. Но тъй като селото е било голямо, новата им държава посреща буйновци с нови и чужди управници, кмет, горски, и двама православни свещеника - попове, с мисия от православната църква да покръстят помаците. Първоначално сред по-бедното население поповете успяват да пожънат известен успех, но при смъртта и погребението на майката на двамата братя-кехаи, Кабаците, удрят на камък. Помолени от двамата братя да не се месят в погребението на майка им, поповете отказват и най-нахално се подиграват на погребението, като вместо да си пеят погребалната молитва, те пеели „ни в наще, ни във ваще“. Двамата братя не могли да преживеят тази гавра с тленните останки на майка им и на 40-я ден в днешната местност Попини лъки, тогава тя била част от Долна тютюница, поканват поповете да правят 40 дневен помен според християнската религия, а не 52 дневен помен, както е по мюсюлманската. Пияните попове се отзовават на поканата и отиват, но братята хващат поповете и ги впрягат в хомота на ралото, като ги заставят да орат, след което ги убиват. Примерът бил верижно последван и от другите села в [[Девин]]ско, като така е положено началото на един от първите бунтове в новата държава. От тук остава новото наименование на тази местност - Попини лъки.{{източник|}}
 
Въстанието е потушено, а Наипли повторно опожарено заедно с околните села.<ref>{{cite book
Ред 73:
}}</ref> Селяните пак се спасяват, бягайки в съседна [[Гърция]]. След тригодишен престой по-будните и по-заможните се преселват в [[Турция]] в град [[Люлебургас]]. Останалите се завръщат отново по родните си места, но българската власт събира всички пълнолетни мъже в лагери в [[Брацигово]] и [[Пловдив]] и ги изтравя с воден разтвор от хлорна вар. От всички мъже само един успява да се спаси от лагерите на смъртта, като се престорил на сляп, намазал си очите с някаква билка, която наистина го направила временно сляп.
 
От вдовици и сираци селото отново се възстановява. През 1928 година се открива и първото българско училище. През 1937 година държавата под прикритието на организацията [[Дружба "Родина"|Родина]]{{източник|}} преименува селото на Буйново, като предложението било да го именуват Попово, но общинският кмет в [[Триград]] реагирал, просто казвайки „вие още едно въстание ли искате?“ и имайки предвид буйния и непокорен нрав на наипличени се стига до консенсус за името Буйново.{{източник|}}
 
През 1933 година жителите на село Буйново вземат участие в „[[Дьовленската случка]]“, като се опитват масово да се изселят в [[Турция]], бягайки през [[Гърция]] заедно с жителите на още няколко села от [[Девин]]ско. В крайна сметка опитът за бягство е разкрит и от Буйново успява да избяга само организаторът Асан Карахалилов - Калото.<ref>{{cite book
Ред 86:
}}</ref>
 
От 1912 до 1948 селото се управлява от назначавани от царя{{източник|}} кметове. От 1949 до 1956 социалистическата власт напълно репресира и разселва селото из цялата страна. През 1956 голяма част от жителите му се завръщат, но тези, които били изселени във [[Велико Търново|Великотърновските]] села си остават там завинаги. През 1959 се провежда колективизацията която трае до 1992 година. По времето на [[Възродителен процес|възродителния процес]] от 1972 година някои буйновци се опитват отново да се спасят чрез емиграция в северна България, но след три години биват открити и подложени на асимилация.
 
По време на социализма държавата като инвеститор построява много неща и селото придобива облик и форма, изграждат се кооперативна фурна, нова училищна сграда, нова административна сграда с читалище, кметство, ритуална зала, тъкачен цех, нова търговска сграда, механичен цех и други. Но за съжаление така нареченият „преход“ не успя да запази нищо, всичко фалира и се разграбва, а в един момент младото население се оказва ненужно, излишно, обречено и прокудено от собствената си държава, принудено да емигрира по света.