Парламентаризъм: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м кат |
м поправяне само на новите редове |
||
Ред 4:
От това произтичат две важни последици: средното съсловие (малките барони, земевладелци, граждани) не може да се обедини в отделна класа и да се противопостави на феодалите на краля; и големите феодали, водейки борбата с помощта и в името на целия народ, извоюват публични права за себе си и за съюзниците си или, както се казва в самата Харта „за всички свободни люде в Англия”. Всички те са представени в едно събрание лично или чрез делегати, образуват един Commune Concilium Regni, впоследствие наречен Parliamentum, който упражнява вместо тях политическите права, отстъпени им с разни харти и други такива актове. ▼
Значението на Магна харта за развитието на парламентаризма и правовия ред може да се види в думите на Маргарет Тачър:▼
▲
„Текстовете във Великата харта на свободите засягат практически дори банални въпроси от ежедневието по онова време. По въпроса за справедливостта отиват още по-далече. В документа се появява терминът „свободен човек и привилегиите са дадени нему, но през следващите векове този термин вече се използва за по-голяма част от населението. Програмата на бароните добива значение, различно от повърхностните подобни искания на влиятелни поданици на средновековни владетели другаде по света. Магна харта става върховния и вечен символ на свободата в Англия.▼
Ала бароните от ливада в Рънимийд са повече французи, отколкото англичани. Те са груби и войнствени и явно не се интересуват особено от средновековното понятие за социален съвет. Но макар и да не са били умели дипломати, упоритостта им да накарат своеволния монарх да приеме ограничения на властта си, настоятелното им искане оттук нататък той да управлява според законите, а не със сила, тяхното вдъхновено познаване на общността на „свободните хора”, полагат началото на традиция, която е жива и днес. И като всички велики традиции тя е имала по-силно въздействие върху историята, отколкото участниците в първоначалното събитие са можели да си представят.” ▼
▲
▲
▲Ала бароните от ливада в Рънимийд са повече французи, отколкото англичани. Те са груби и войнствени и явно не се интересуват особено от средновековното понятие за социален съвет. Но макар и да не са били умели дипломати, упоритостта им да накарат своеволния монарх да приеме ограничения на властта си, настоятелното им искане оттук нататък той да управлява според законите, а не със сила, тяхното вдъхновено познаване на общността на „свободните хора”, полагат началото на традиция, която е жива и днес. И като всички велики традиции тя е имала по-силно въздействие върху историята, отколкото участниците в първоначалното събитие са можели да си представят.”
Първоначално парламентът няма законодателна власт, а само право на петиция, т.е. да отправя молби до краля да издаде един или друг закон. Петициите били колективни и мотивирани, като често в тях са излагани нарушения на администрацията, празноти и несъвършенства на законодателството. По този начин започнали да се появяват и наченките на парламентарния контрол. Тъй като самите закони се изготвяли в канцеларията на краля и понякога били преиначавани, била въведена практиката петициите да се внасят в камарите във вид на готов законопроект – bill. Така през XV в., при царуването на Хенри III, се установява пряката законодателна инициатива. Процедурата била следната: петицията се внася, двете камари я приемат, след което кралят я одобрявал или не. Одобреният bill добива силата на закон. Така се е създала и институцията на монархическата санкция: одобрение или вето. Всъщност кралят продължавал да е законодателят. Той имал последната дума, както и законодателната инициатива, можел и сам да законодателства. Тази правна процедура се е запазила и до днес, модернизирайки се. Парламентаризмът във Великобритания се развива последователно в тази посока.
По времето на Тюдорите се развива новото социално групиране. Създава се средното съсловие, което в Камарата на общините вижда своето политико-правно изражение. Абсолютизмът подтиква и лордовете да обединят усилията си със средното съсловие. Това е времето, в което се проявява прецедентът с министърската отговорност. Камарата обвинява кралския канцлер Франсис Бейкън в противозаконно управление и го наказва. Обвинението е, че той е изпълнявал кралски заповеди, противоречащи на волята на парламента. Кралят не посмява да отмени наказанието, само го намалява.
Решаващ момент в развитието на парламента намираме по време на Пуританската революция. Това е битка между парламента и краля. Историята е следната. Кралят иска да създаде силна войска за предстоящата война и за това са му необходими средства. Отпускането им трябва да стане с одобрението на парламента. Той поставя условието да се узакони Петицията за право. Вместо кралят да се яви в камарата, той изпратил пазителя на държавния печат и дал уклончив отговор. Тогава Камарата поискала ясен отговор и кралят се принудил да се яви и да произнесе на френски език обичайната фраза: „Нека бъде закон това, което се иска!”
Петицията на правата съдържа разпоредби, даващи по-голяма лична свобода и контрол върху управлението на краля. В резултат на това Чарлз I разтурва парламента и започва да преследва парламентаристите. В продължение на 12 години камарата не заседава. През 1641 г. кралят влиза с войска в парламента. Започва война между камарата и краля, който изпратил гвардейците си да арестуват водачите на опозицията. През същата нощ в Лисабон избухва революция. Войските на краля се присъединяват към бунтовниците, Чарлз I е заловен, осъден на смърт от парламентаристите и посечен на 21 януари 1649 г. Войната е спечелена от парламента.
По времето на крал Джордж I възниква и институтът на министър
Основните характеристики на едно парламентарно управление така, както се е изградило и развило в родината си Великобритания са:
[[Категория:Конституционно право]]
|