Национален музикален театър „Стефан Македонски“: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
м към версия на MICHELANGELO - http://www.kultura.bg/bg/article/view/14962
Ред 3:
'''Националният музикален театър „[[Стефан Македонски]]“''' е единственият театър в [[София|столицата]], където от няколко десетилетия насам се играят [[оперета|оперети]] и [[мюзикъл|мюзикли]]. Намира се на [[Васил Левски (булевард в София)|бул. „Васил Левски“]] 100.
 
Музикалният театър е наречен на [[Стефан Македонски]] - [[опера|оперен]] певец, [[режисьор]] и музикален педагог. През октомври 2007 г. с романтичната опера „Любовта на боговете“ от [[Александър Йосифов]] се открива 60-тият му, юбилеен сезон.
 
 
'''ИСТОРИЯ'''
Оперетата в България е на над 90! Библейската възраст обаче, ни най-малко не е променила привлекателната външност и чаровно-закачливата й усмивка. Най-вероятно защото на Веселата муза генетично й е заложено да не приема света насериозно и по тази причина щастливо се е разминавала с Хамлетовата дилема да бъде или да не бъде. От друга страна, превратностите на сценичния живот у нас през всичките тези години явно са отстъпвали пред европейската шикозност, авантюристичния й дух и... липсата на вродено целомъдрие.
Две са историческите дати, увековечили появата й като основополагащ професионално-сценичен опит от края на Първата световна война:
В мразовитата вечер на 10 февруари 1918, в някогашния столичен кинотеатър „Одеон”, Веселата муза за първи път прекрачва патриархалните норми на общественото ни благоприличие с представлението на „Маркиз Бонели” от берлинчанина Рудолф Делингер. Действителното заглавие – „Шансонетката”, е тактично подменено от преводача на либретото и основател на Първата столична професионална оперетна трупа, тенора Ангел Сладкаров. Изненадващо е обаче, че още на премиерата „Маркиз Бонели” донася сценична популярност на инициатора Сладкаров и на откритите от него млади оперетни таланти (Надя Хаджииванова, Генчо Марков, Донка Палазова, Иван Радев...), а след десетия спектакъл, успешно лансира и идеята за постоянен оперетен театър в България.
Десет месеца по-късно, на 5 декември 1918, тържествено вдига завеса новопостроеният (макар и дъсчен) храм на Веселата муза – Свободен театър , с нашумялата през войната виенска оперета „Царицата на чардаша”. Шлагерните куплети и валсовите мелодии на Калман, както и сантименталната салонна интрига (парафраза на „Травиата”) се превръщат в театрална сензация, благодарение и на вдъхновената игра на солистите: Мара Чуклева и Пепча Шмаха-Огнянова (Силва), Стефан Македонски и Генчо Марков (Едвин), Донка Палазова и Люба Филипова (Щаси), Матю Македонски и П. К. Стойчев (Бони), Иван Радев (Фери Бачи), Тодор Йорданов (княз Липервайлерсхайм), Мария Казакова (Анхилда - в по-късните редакции, Цецилия). Но успехът на постановката (издържала повече от 500 представления!), по-скоро се дължи на репертоарното попадение на опитния театрал П. К. Стойчев, който като директор и режисьор на първия столичен частен оперетен театър проявява изключителна далновидност, оценявайки преди всичко перспективите на едва прохождащия забавен музикалносценичен жанр. В този смисъл премиерата на „Царицата на чардаша” е онова основополагащо събитие, уловило духа на епохата, което предопределя и критериите към жанра, и знаменателната поява на Веселата муза в столичния театрален афиш, успоредно с Народния театър и Оперната дружба.
След „Царицата на чардаша”, до края на първия театрален сезон, П. К. Стойчев поставя още четири оперети на гребена на европейската вълна: “Есенни маневри” от Калман, “Розата на Стамбул” от Лео Фал, “Граф фон Люксембург” от Лехар и “Кралицата на киното” от Жан Жилбер, приживе донесли световна слава на своите автори. И тази актуална за времето ориентация се превръща във водеща репертоарна стратегия не само за Свободен театър, но и за основаните след него достатъчно представителни оперетни театри: „Ренесанс”, Кооперативен театър, „Одеон” и Художествен оперетен театър, формирали представата за българския оперетен театър в златния му период – между двете световни войни. Независимо че не е подкрепян от държавата, той не само успява да се наложи в театралния ни живот, но дръзва да се съизмери и с най-прочутите за времето оперетни театри на Европа. Решаващ в този смисъл е колкото историческият му шанс, че с появата си улучва върховия момент на т.нар. нововиенски оперетен стил, толкова и фактът, че най-нашумелите постановки на европейските оперетни столици (Виена, Будапеща, Париж, Лондон, Берлин) веднага се пренасят и на българска сцена. И не случайно в началото на 30-те години, българският оперетен театър (след триумфалните гастроли на Кооперативен театър в Турция и Югославия) е признат за най-престижния популярножанров театър на Балканите. Но макар и успешно направляван от ярки творчески фигури (режисьрите П. К. Стойчев, Стоил Стоилов, Юрий Яковлев, Стефан Пенчев, Георги Стаматов, Христо Попов; диригентите Тодор Хаджиев, Тодор Торчанов, Антон Тони, Илия Стоянов-Чанчето, д-р Коста Тодоров, Христо Манолов, Веселин Стоянов, Борис Левиев; концертмайсторите Саша Попов, д-р Константин Елмазов, Недялка Симеонова, Васил Стефанов; сценографите Александър Миленков, Владимир Йорданов, Владимир Новиков, Евгений Ващенко, Асен Попов; балетмайсторите Руска Колева, Елисавета Глюк, Пешо Радоев, Хайнц Линген, Асен Манолов, Живко Бисеров), оперетният ни театър всъщност постига обществено признание чрез актьорите-звезди. Именно звездите сътворяват на сцената илюзорната мечта – привлекателния за публиката свят на аристократично охолство, романтични страсти и светски развлечения, поръсени с неизчерпаеми количества злободневен хумор и искрящо шампанско. С имената на звездите са свързани и открояващият се изпълнителски стил, и трайните образци на интерпретация в различните жанрови амплоа: на примадоната и премиер-тенора, на субретите и каскадните комици, на компримариите, бонвиваните и характерните персонажи. Така първото звездно поколение на оперетната ни сцена влиза в историята на жанра с имената на: Мими Балканска, Вяра Сълплиева, Ангел Сладкаров, Асен Русков, Иван Цачев, Симеон Симеонов, Иван Станев, Петко Ников, Никола Попов, Матьо Македонски, Иван Радев, Генчо Марков, Тинка Краева, Коста Армянов, Невена Дочева, Битуш Давидов, Банчо Банчевски, Елисавета Рускова, Иванка Сладкарова, Надя Ножарова, Коста Райнов, Виолета Симеонова, Милен Паунов, Рина Пенчева, Илия Йосиф, Анета Цанкова, Стоян Коларов, Надя Шаркова, Милена Баръмова, Стефан Анастасов, Коста Наумов, Любен Герасимов, Лидия Станева, Катя Димова, Иван Чаракчиев... Но емблематични за оперетното ни изкуство, с двете му характерни лица – лиричното и комичното, несъмнено остават имената на легендарните звезди: Мими Балканска и Асен Русков.
Независимо от общественото признание и изградените театрални традиции, в навечерието на трийстия си рожден ден Веселата муза е сюрпризирана от сериозно сътресение - промяната на статута й. С Указ на Отечественофронтовското правителство (1947) е одържавен последният частен оперетен театър в столицата и е преименуван в Народна оперета, а през лятото на 1948, с нов Указ и по съветски модел е създаден Държавният музикален театър, който единствен получава правото да я представлява. Според правителствените директиви, които целят коренното преустройство на популярносценичното ни изкуство, на първо място е поставен неотложният въпрос за подмяната на стария (безсъдържателен) с новия (идейновъзпитателен) репертоар. Постановките на „Тревога сред момите” от Милютин (1948), „Верният приятел” от Соловьов-Седой (1950), „Взаимна любов” от Кац (1950), „Волният вятър” от Дунаевски (1950) и „Трембита” от Милютин (1952), са обявени за новия естетически еталон, радикално ревизирал отношението към западноевропейската оперетна класика. Особено настъпателен е демагогският подход към традиционния за оперетната ни сцена нововиенски оперетен стил – държавнически заклеймен като деморализиращ анахронизъм и упадъчно дребнобуржоазно изкуство, точно когато в следвоенна Европа неговите най-ярки образци (творчеството на Калман и Лехар) се поставят като репертоарна класика на 20-30-те години. Уви, в репертоарната политика на държавния ни Музикален театър и в началото на 60-те водещ е съвременният социалистически репертоар, а западноевропейската класика е старателно селектирана или преработвана според каноните на социалистическия реализъм. Стилистични матрици стават класическата френска и класическата виенска оперета: “Херцогиня Геролщайн”, “Рицарят Синята брада”, “Парижки живот” (Офенбах), “Дъщерята на мадам Анго”, “Жирофле Жирофла” (Льокок), “Великата Неизвестна” (Супе), наред с новите постановки на “Прилепът”, “Хубавата Елена” и ”Птицепродавецът”. Сценичният им успех обаче е гарантиран от втората звездна генерация (Лиляна Кошлукова, Любомир Бодуров, Лиляна Кисьова, Видин Даскалов, Петрана Ламбринова, Минко Босев, Донка Шишманова, Емил Пенчев, Божана Продева, Емил Иванов, Людмила Чешмеджиева, Веселин Дамянов, Зорка Димитрова, Славейко Соколов, Сабина Тянкова, Мариана Коцева, Арон Аронов, Анелия Шуманова, Ной Николов, Хари Харалампиев...).
Двайсет български премиери полагат основите и на националния жанров репертоар, макар че най-добрите творчески сполуки от пердишното десетилетие: “Деляна” и “Айка” от Парашкев Хаджиев, “Младостта на Маестрото” от Виктор Райчев, “Българи от старо време” от Асен Карастоянов и “Време за любов” от Димитър Вълчев, в действителност следват класическия еталон на официално отричаната нововиенска оперета. Същевременно, присъщият за времето бунтарски дух довежда до стилистичното откритие на 60-те години – мюзикълът . С необичайно дръзкия си музикалносценичен език, постановките на режисьора Светозар Донев: “Бел’ами” от Кройдер (диригент Виктор Райчев, 1963) „Момичето, което обичах” от Жул Леви (1963), “Моята прекрасна лейди” от Лоу (диригент Жул Леви, 1965) и “Целуни ме, Кейт!” от Портър (диригент Росица Баталова, 1967), предизвикват дългоочаквания пробив в репертоарната стилистика на театъра.
Територията на Веселата муза през следващото десетилетие е чувствително застрашена от повече или по-малко достолепни роднини (комична опера, музикална комедия, музикална драма, комичен балет, музикална приказка...) и най-вече от напористия й американски братовчед. Настъплението започва с премиери на български мюзикъли, които определено имат своя физиономия: “Дванайсета нощ” от Д. Вълчев (1970), “Светът е малък”от Ж. Леви (1970), “Службогонци” (1972) и “Сирано дьо Бержерак” (1974) от П. Хаджиев, “Двубой” от Д. Вълчев (1977), за да завърши с класическите бродуейски хитове: “Човекът от Ла Манча” (1973) и “Случка в Уест Сайд” (1975) – в първите нестандартни за оперетната ни сцена постановки на Леон Даниел и “Оклахома” (режисьор Владимир Дановски, 1979).
80-те години обаче реабилитират престижа на класическата оперета с бляскава поредица от непоставяни заглавия („Перикола”, „Розовото домино”, „Бал в Савоя”, „Андалусия”, „Фрау Луна”, „Влюбеният братовчед”, „Фраскита”, „Баядерка”, „Прекрасната Галатея”, „Целомъдрената Сузана”, „Две сърца в ¾ такт”, „Гаспароне”). Сякаш в предчувствие на близката рецесия, Веселата муза през това десетилетие си позволява разточителното великолепие от стилни сценични обстановки, скъпи бални тоалети и истински щраусови пера, под звуците на оперетните шлагери на всички времена. Но паралелно с оперетите, достойно дефилират и премиерните постановки на американски и европейски мюзикъли: „Кабаре” от Кендър (режисьор Никола Петков, диригент Любомир Денев, 1982), “Магьосникът от Оз” от Арлън (режисьор Йоахим Франке, диригенти Жул Леви-Любомир Денев, 1983), първият български рок-мюзикъл ”Утре в десет” от Любомир Денев (режисьор Андрей Аврамов, диригент Йонко Татаров, 1983), “Моят приятел Бъмбъри” от Начински (режисьор Никола Петков, диригент Димитър Карагьозов, 1984), “Монте Кристо” от Льогран (режисьор Андрей Калудов, диригент Христо Иванов, 1987).
Началото на динамичните 90-те години отново изненадва Веселата муза с поредния опит за преформатиране на популярножанровия ни театър (по образеца на Берлинската Комише опер) – с амбициозните суперпродукции на режисьора Пламен Карталов: “Прилепът”, мюзикълната сага “Цигулар на покрива”, оригиналната версия на буфо-операта “Хубавата Елена” и площадния вариант на комичната опера “Цар и дърводелец”. Но последните четири сезона до края на столетието (1996-2000), благодарение на доайените Руслан Райчев и Светозар Донев, връщат проверената във времето репертоарна стратегия на голямата сценична форма с “Цигански барон” и “Царицата на чардаша”, новия сценичен прочит на “Хубавата Елена” в стил политическо кабаре (с римуван текст на Недялко Йорданов), и най-вече – с пищните постановки на жанровите шедьоври “Веселата вдовица” и “Хелоу, Доли!”.
В статута си на национален театър от началото на новия ХХІ век, със значително подмладената си артистична трупа и новия тип звезди, Музикалният театър днес несъмнено изживява уникалността си като поддържа златния фонд от заглавия на класическата оперета: „Хубавата Елена”, „Прилепът”, „Цигански барон”, „Една нощ във Венеция”, „Виенска кръв”, „Веселата вдовица”, „Граф фон Люксембург”, „Циганска любов” „Царицата на чардаша”, „Графиня Марица”, „Херцогинята от Чикаго”, „Баядерка”, както и с непоставяни у нас европейски мюзикълни хитове – „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха” (2000), „Исус Христос Суперзвезда” (2002), „Евита” (2005) от Уебър и „Мис Сайгон” (2007) от Шонберг.
 
 
==Външни препратки==
* [http://www.musictheatre.bg/ Официален сайт - в разработка]
 
* [http://programnmt.hit.bg/ Месечна програма]
 
 
{{Театри в София}}