Босанчица: Разлика между версии

Основната разлика между босанчицата и другите южнославянски варианти на кирилската писменост се открива в графиката на буквите. Отделни автори отделят различни букви като характерни особено за по-съвременния [[Хърватски език|хърватски]] или босненски бързопис (босанчица), но повечето посочват за характерни буквите: '''б''', '''в''', '''ч''', '''ж'''. Най-характерен е специалният знак за звуковете '''đ''' ('''ђ''') и '''ć''' ('''ћ'''), който бил създаден от хърватските кирилски писари по образец на [[хърватска глаголица|глаголическия]] '''герв'''. При реформирането на [[сръбски език|сръбската]] кирилица [[Вук Караджич]] взема тази буква за звука '''ć'''. В босанчицата няма знаци за [[носови гласни|носовите гласни]], за известно време се задържа само [[ерови гласни|малкият ер]], не съществуват и букви за '''je''' и '''ja''', докато такива букви са характерни за църковната [[сръбска кирилица]]. В текстовете, писани с босанчица, '''je''' се пише с две букви или само с йотувано '''e''', а '''ja''' с две отделни букви или с буквата [[ят]], която в по-късните текстове в бързописа придобива функциите изключително на звука '''j'''. Тъй като в кирилицата някои букви означавали числа, съществува известна разлика и в числовата система, особено за отбелязване на стотиците 700, 800, 900, както и на 1000, а в отделни ръкописи има разлика и при други числа.

Палеографията[[Палеография]]та и [[Историческа лингвистика|историческата лингвистика]] различават три различни центъра на разпространение на босанчицата: [[Дубровник]], централна [[Далмация]] и областите [[Босна (област)|Босна]] и [[Хум]] (днес [[Босна и ХецеговинаХерцеговина]]). Най-ранните документи на босанчица са възникнали в сферата на босненско-хумската [[епиграфика]] (най-значителен пример е [[Хумачка плоча]] (Хумска плоча) от [[11 век]], запазена във францисканския манастир в [[Хумац]] край [[Любушки]] в [[Херцеговина]]), надписите на сакрални обекти на островите в централна Далмация ([[Повалски праг|Повалския праг]] от [[Повалие]] на остров [[Брач]] от [[1180]] г.), както и дипломатически текстове (грамотата на [[Кулин (бан)|бан Кулин]] от [[1189]] г.). Сред най-ранните текстове е и [[Повалски документ|Повалският документ]] (Брач, [[1250]] г., препис от по-стар документ, написан от [[Сплит|сплитския]] каноник Иван), писмото от княза на [[Омиш]] [[Джуро Качич]] до дубровнишката община ([[1276]]).

* [[епиграфика]] върху мраморни/ надгробни плочи, възникнала предимно от [[13 век|13]] до 15 век. Езикът е смесен: в [[Морфология|морфологично отношение]] е [[щокавски диалект|щокавско]]-[[чакавски диалект]] ([[шчакавски диалект]]) и [[църковнославянски]], а във фонетиката[[фонетика]]та преобладава икавски [[рефлекс]] на ята

* централнодалматински юридически и историографски документи, от които най-важни са: ''[[Хърватска хроника]]'' (началото на [[16 век]]) и текстовете от [[Полишка република|Полишката република]] от 15 до [[17 век]], сред които изпъква [[Полишки статут|Полишкият статут]] от [[1440]] г. Езикът в тези текстове е предимно чисто народен, чакавски диалект

* Дубровнишки литургични ръкописи (требници, молитвеници, служебници), предимно от 15 и 16 век, най-известен от които е ''[[Либро од мнозијех разлога]]'' ([[1520]]). В тези ръкописи езикът е народен, щокавско-йекавски диалект

* многобройни ръкописи на босненски ии херцеговски францисканци от началото на 17 до средатансредата ана [[18 век]]. Обхваща всички области на литургичната литература, включва религиозно-поучителни и полемични текстове, както и историографски записки, францискански летописи и хроники. Езикът първоначално е [[старощокавски диалект|старощокавски]] [[иекавски диалект|иекавски]], а по-късно [[новощокавски диалект|новощокавски]] икавски. Най-известни са творбите на [[Матия Дивкович]] ''[[Беседи]]'' от [[1616]] г., и на [[Павао Посилович]] (''[[Наслаждение духовно]]'', [[1639]]) и [[Стиепан Матиевич]] (''[[Изповедалник]]'', [[1630]]).

Историко-палеографската интерпретация на босанчицата е обременена от политизация и противоположни становища на специалисти, които са се занимавали или се занимават с нея. Мотивировката за такова отношение не е трудно да се идентифицира: понеже босанчицата е била доминантна писменост в Босна и Херцеговина, а през определени периоди – и в някои райони на Далмация (Дубровник) – националната принадлежност на босанчицата става от твърде голямо значение в историко-политически и геополитически план. Последиците от противопоставените идеологии на [[сърби]], [[хървати]] и [[бошняци]] (босненски мюсюлмани) са такива, че до днес не съществува съгласие за „принадлежността“ на тази писменост.

Основните предположения за босанчицата и нейното възникване са направени от хърватския археолог и палеограф [[Чиро Трухелка]], който има множество последователи, най-изтъкнат от които е [[Мате Тентор]]. Според тях босанчицата е автохтонна босненско-хърватска писменост, която се е развила от смесица от [[Климентовица|българската кирилица]], възникнала в [[Преслав]], и местната (хърватска) [[глаголица]]. Аргументите[[Аргумент]]ите за това са предимно от областта на графиката[[графика]]та, като се изтъкват отделни графични решения, показващи връзката на босанчицата с глаголицата. Освен това се посочват разлики между правописа на текстовете, писани с босанчица, и сръбския [[Рашка|рашки]] правопис. Босанчицата не е използвана в документите (религиозни, литературни, дипломатически и юридически), произлезли от сръбските православни кръгове. В общи линии, босанчицата се е използвала (с малки изключения) в религиозните кръгове на „кръстяните“, католиците[[католици]]те и мюсюлманите[[мюсюлмани]]те. Не съществува значим текст, писан с босанчица, произлязъл от сръбска православна среда. Това проличава най-вече от текстовете, произлезли от „кръстяните“, преписвани в православни манастири: там те претърпяват езикова и стилна преработка – доказателство, че тази форма на кирилицата не е смятана за своя от православните.

На горните твърдения се противопоставят [[Сърбия|сръбски]] филолози от началото на [[20 век]] ([[Петар Колендич]], [[Вид Вуксанович|Вид Вулетич Вуксанович]]), както и съвременни ([[Петар Джорджич]], [[Александар Младенович]]). Според тях, става дума само за вариант на сръбската кирилица, която е претърпяла само малки промени – и то от дегенеративно естество: става дума за неестетичен вариант на сръбския канцеларски [[минускул]] (бързопис), възникнал в двора на сръбския крал [[Драгутин (крал, Сърбия)|Драгутин]]. Тази форма станала главна писменост на голяма част католици и „кръстяни“, но с това не престанала да бъде сръбска, понеже става дума за адаптирана писменост от сръбски произход. Освен това, тези учени твърдят, че [[Мирославово евангелие|Мирославовото евангелие]] (края на 12 век) всъщност съдържало всички по-късни графични и морфологични характеристики на босанчицата, и този паметник на сръбската писменост бил извор на босненско-далматинската кирилска писменост.

Сред хърватските филолози от [[1930-те]] изкристализират две становища: едното произтича от [[Милан Решетар]], който твърди, че босанчицата наистина е кирилски бързопис от двора на сръбския крал Драгутин, но, въпреки нейния произход, фактът, че е използвана практически почти изцяло само в католически, „кръстянски“ и мюсюлмански кръгове, е достатъчно основание босанчицата да бъде характеризирана като отделен вид кирилска писменост. Освен това, тъй като босанчицата не е част от по-късната сръбска писменост, тя претърпява промени през турския[[Османска империя|османски период]], и видът, в който тя е използвана в ръкописите на босненските францисканци, се различава от формата в „кръстянските“ ръкописи (напр. в [[Хвалов сборник|Хваловия сборник]]). Тази теза в общи линии е наследена от историка и палеграфа [[Томислав Раукар]], който констатира хърватския характер на далматинската и босненската францисканска писменост, главно от 16 век нататък. Второто становище се застъпва в трудовете на хърватския филолог [[Едуард Херцигоня]], на лингвиста и писателя [[Винко Грубишич]], но най-подчертано – от историчката [[Бенедикта Зелич-Бучан]]. Според тях твърдението, че босанчицата се е развила от сръбския минускул, използван в двореца на крал Драгутин, е неоснователно, понеже са засвидетелствани текстове още от Хумачката плоча, Повалския праг или писмото на княз Джуро Качич, които по време предхождат каквото и да било, произлязло от двора на крал Драгутин или нямат никаква връзка с него. Освен това, тези учени твърдят, че считаното за паметник на старата сръбска писменост Мирославово евангелие, всъщност било дело на старата хърватска писменост, което поради историческо недоразумение и други фактори било обявено за сръбско. Според тях Мирославовото евангелие нямало наследник в корпуса на сръбската писменост и литература: нито по езикови особености, нито по графиката, а още по-малко по иконографията. По този начин те напълно отричат каквато и да било връзка със сръбската писменост, а считат, че босанчицата е модифицирана българска кирилица под влияние на хърватската глаголица. Тази теза е променен и радикален вариант на схващането на Трухелка и Тентор. Останалите важни изследователи на този въпрос (преди всичко [[Владимир Мошин]], [[Херта Куна]] и [[Ярослав Шидак]]) се колебаят между тези становища. Най-умерено се смята становището на Владимир Мошин, който издига тезата за три вида босанчица: далматинска, дубровнишка и [[Зета (сръбска държававладение)|зетско]]-хумска[[хум]]ска, твърдейки, че това е отделна от сръбската кирилска писменост, поне доколкото тя се различава от българската.

Все пак, въпросът за босанчицата е на границите на научния интерес, понеже сръбското книжовно наследство се базира върху паметници, възникнали в лоното на [[Сръбска православна църква|Сръбската православна църква]], а хърватското – върху творби, писани на глаголица или [[латиница]], които по обхват и стойност далеч надхвърлят тази на босанчицата. Това е и причината, поради която въпросът за босанчицата жестоко се политизира.