|
| leftarm2=000000|body2=FF0000|rightarm2=000000|shorts2=000000|socks2=000000
}}
Днешният '''Локомотив Пловдив''' се родил на 26 юли 1926г. с името Пловдивски Спортклуб. На този ден, следвайки своите свободни граждански воли, клубовете Караджа и Атлетик сключили равнопоставен съюз. Тържественото им обединително събрание станало в едно от духовните средища на Пловдив – централното читалище “Иван Вазов”, издигащо снага на самия Понеделник пазар. Тоест, Пловдивски Спортклуб, който четвърт век по-късно щял да приеме името Локомотив Пловдив, се родил в сърцето на града..
== История ==
Когато говорим за основаването на ЖСК, не можем да подминем един факт, който е намерил място дори и в краткото антрефиле на вестник "Борба" от май 1936 г. - всички първооснователи работят в железниците: жп гара, товарна гара, локомотивно депо, жп секции - инженери, техници, ръководители на движение, началник влакове... Сред тях са инж. Илия Пахарков, инж. Тодор Атанасов, инж. Петър Михайлов, Ганчо Колев, Стоян Стоянов, Михаил Шевкенов ...
Всичко за историята на Локомотив Пловдив може да намерите в онлайн музея посветен на отбора - [http://www.loko-pd.com/ Локомотив Пловдив - История, Родословие, Герб, Екипировка, Музика, Форум]
=== Футболът в Пловдив в началото на ХХ век ===
Най-дълбоките исторически корени на съвременния ПФК Локомотив Пловдив ни отвеждат до пролетта на 1922г., когато в IV-ти пловдивски район (историческото сърце на града – Трихълмието), на базата на развивалите се дотогава махленско-ученически формирования, бил основан спортен клуб „Караджа“. Сред тогава десетките пловдивски клубове, „Караджа“ имал честта да встъпи като участник в първото официално футболно първенство на Пловдив (1924г.), ставайки първенец на 2-ра дивизия. В тази градска надпревара се включили общо осем тима, разпределени в две дивизии. От сега съществуващите клубове Марица се класирала на 2-ро място в 1-ва дивизия, предшественикът на Спартак – „Тракийска слава”, бил 2-ри във 2-ра дивизия, а Ботев – 3-ти във 2-ра дивизия.
Всичко за историята на Локомотив Пловдив може да намерите в онлайн музея посветен на отбора - [http://www.loko-pd.com/ Локомотив Пловдив - История, Родословие, Герб, Екипировка, Музика, Форум]
=== В първите години на Локомотив ===
И така, най-дълбоките исторически корени на съвременния ПФК Локомотив Пловдив ни отвеждат до пролетта на 1922г., когато в IV-ти пловдивски район (историческото сърце на града – Трихълмието), на базата на развивалите се дотогава махленско-ученически формирования, бил основан спортен клуб „Караджа“. Сред тогава десетките пловдивски клубове, „Караджа“ имал честта да встъпи като участник в първото официално футболно първенство на Пловдив (1924г.), ставайки първенец на 2-ра дивизия. В тази градска надпревара се включили общо осем тима, разпределени в две дивизии. От сега съществуващите клубове Марица се класирала на 2-ро място в 1-ва дивизия, предшественикът на Спартак – „Тракийска слава”, бил 2-ри във 2-ра дивизия, а Ботев – 3-ти във 2-ра дивизия.
Две години след основаването на сп. кл. „Караджа“, отново в IV-ти пловдивски район, бил учреден и сп. кл. „Атлетик“. Тук е нужно да отбележим, че днешното райониране на града е онова, което направил през 1891г. Йосиф Шнитер – той изготвил първия градоустройствен план на Пловдив.
А ІV-ти район бил не само най-старият, но също най-големият (като територия и население) район на Пловдив. Границите му са непроменени и днес: от север е р. Марица, от запад – тръгвайки от Пешеходния мост, през цялата Главна улица, през ул. “Крали Марко” се излиза на бул. „Цар Борис ІІІ Обединител”, откъдето се достига до южната граница – Асеновградското шосе, а оттам – ІV-ти район обхващал целия изток, чак до покрайнините на града, включително и квартала „Лаута”.
На тази внушителна територия се намирало не само Трихълмието (с прочутите Старинен град, Античния театър), ала в ІV-ти район съжителствали хора от различни етноси и вероизповедания, които придавали на Пловдив така характерния му космополитен дух: тук, в подстъпите на Стария град, се била установила арменската общност, тук била най-голямата католическа махала със своята внушителна катедрала, в самия край на ІV-ти район стоял кварталът „Столипиново”.
Ала нека се върнем във футболния летопис: на 26 юли 1926г. на тържествено обединително събрание, провело се в едно от духовните средища на Пловдив – читалище „Иван Вазов“, двата спортни клуба „Караджа“ и „Атлетик“ се слели в един под името “Спортклуб”. За клубни цветове се избрали червеният, черният и белият, а като официален патронен празник на новооснования клуб бил определен Петровден. Датата 26 юли 1926г. била утвърдена като дата на основаване на Спортклуб, а впоследствие годината 1926-та щяла да бъде вписана и в неговата емблема.
След ужасяващото земетресение, разтърсило Южна България през април 1928г., Спортклуб останал без игрище, тъй като там се заселили пловдивски граждани, чиито домове стихията погубила. Въпреки настоятелните си постъпки пред Общината и централните спортни институции да изпълнят тяхното законово задължение относно отпускане на градски парцел, клубът преживял без собствено игрище повече от две десетилетия.
През 1933г. Спортклуб станал първенец на 2-ра пловдивска дивизия, встъпвайки в елитната 1-ва, чиято титла извоювал за първи път през 1936г. През 1938г. Пловдивски Спортклуб (както вече било официалното му име) се преборил за място в Националната футболна дивизия, учредена година по-рано и включваща 10-те най-добри български тима. В нея спортклубци се състезавали с успех две години – до разпускането й, като за това им представяне значителна заслуга имал техният унгарски треньор Ласло Клайн (ученик на прочутия тогава англичанин Джими Хоган, когото специалистите днес наричат „създателят на тоталния футбол“). През втория си сезон в НФД (1939/40г.) Спортклуб бил единственият клуб, представляващ цялата Южна България в елитния футбол.
В годините до 1944г. тимът станал Южнобългарски първенец и достигнал четвъртфинал за Държавно първенство (1941г.), като през 1940г. и 1942г. играл на финалните мачове за Царската купа (Държавната купа). Специално за втория мач, състоял се на 3 октомври 1942г. в София, постъпленията от него се оказали рекордни за цялата дотогавашна история на българския футбол, надхвърляйки постъпленията на всеки от дотогава изиграните финални мачове за Държавно първенство или Царската купа! А на 3 октомври 1942г. в София бил поставен и още един, дори по-внушителен рекорд: привържениците на Спортклуб направили невиждано дотогава „нашествие“ в чужд град, като според оценки на столичната преса, над 3000 пловдивчани пристигнали в София, за да окуражават своя тим.
В това нямало нищо случайно: по същото време Спортклуб бил един от най-големите български клубове, а през 1942г. и 1943г. Българската национална спортна федерация (БНСФ) официално обявявала Пловдивски Спортклуб за най-големия български клуб според броя на картотекираните към Федерацията членове.
В годините, последвали 1944-та, новоустановилата се власт предприела няколко кампании по т.нар. реорганизиране на спортните клубове в България, изразяващи се в сливането на голяма част от тях и съответна промяна на имената. Така, Спортклуб първоначално приобщил в себе си арменските спортни клубове, а впоследствие и няколко други клуба, първият от които бил Парчевич – през 1945г. В съответствие със задължителното изискване, името на Спортклуб било променено на „С.П. 45” (Спортклуб-Парчевич 1945г.), а малко след това станало “Славия” Пловдив.
През 1947г. новата вълна обединения, която обхванала всички пловдивски клубове, вляла в Славия спортното дружество на кооперативните работници („П. Ченгелов”), който акт бил последван от задължителното преименуване – този път името се модифицирало на „Славия-Ченгелов”. То не просъществувало дълго време, като отново било възстановено името Славия Пловдив.
Говорейки за задължителните преименувания след 1944г. (следствие от задължителните обединения), то трябва да се каже, че за разлика от други клубове в България, които също като Спортклуб били преименувани, ала в някакъв по-нататъшен исторически момент им били възстановени автентичните имена, то Спортклуб така и нямал възможността да възстанови своето изконно име. Твърде вероятната причина може би е тази, че името „Спортклуб” представлявало директна заемка от западноевропейската (немската) спортна традиция, която традиция определяла развитието на българския спорт до 1944г. – ала за нея не можело да има каквото и да било място след същата тази 1944-та година. Факт е, че след 1944г. в българския футбол не просъществувало нито едно име на клуб, свързано със Западна Европа (Спортклуб, Атлетик и т.н.).
В същото време, за разлика от променяното през годините след 1944-та име на Спортклуб, то неизменни оставали териториалната му принадлежност (ІV-ти район), неговата клубна емблема, неговите клубни цветове – червено-черно-бяло, както и представителният му футболен тим (от приобщаваните клубове в отбора се включвали един-двама играчи). Съвсем естествено, неизменни оставали и неговите привърженици – които се умножили от приобщилите се привърженици на католическия спортен клуб „Парчевич”, както и онези от арменските спортни клубове.
През месец август на 1949г. дошла поредната вълна за „реорганизиране” на българските спортни (футболни) клубове – тя била обявена посредством решение на ЦК на БКП. Съобразно това решение териториалният принцип на изграждане на клубовете се премахвал, заменяйки се от производствено-ведомствен. Така, различните профсъюзи (ведомства) се окрупнявали в няколко големи групи, всяка от които излъчвала своя т.нар. „Доброволна спортна организация” (ДСО). Така било на теория, а на практика съществуващите дотогава клубове се трансформирали в ДСО, като на много места тази трансформация била съпроводена и с нови обединения между съществуващите клубове.
Именно по силата на тези обстоятелства, през месец октомври 1949г. Славия Пловдив се обединил с още един клуб – който тогава се казвал Локомотив, ала, както щяло да се окаже, на това обединение било съдено да остави важни последици в клубната история. Тук е времето да изпълним уговорката, която направихме още в самото начало и, оставяйки за момент едното направление в биографията на днешния ПФК Локомотив Пловдив, да последваме другото “разклонение” от същата биография – то обещава да изясни произхода на името, с което този клуб е обичан от десетки хиляди пловдивчани през последните десетилетия.
Клубът, с който Славия Пловдив се обединил през октомври 1949г., се казвал Локомотив – това всъщност бил ЖСК Пловдив, преименуван след 1944-та година според изискванията на съветския образец. Биографията му до 1949г. била такава: пловдивският Железничарски спортен клуб (ЖСК) бил учреден в рамките на кампания по основаване на Железничарски спортни клубове в цялата страна. На 1 април 1935г. официалният орган на Профсъюза на железничарите и моряците – „Железничарски подем”, обявил създаването на Културно-просветен комитет към Профсъюза. Този комитет включвал няколко секции: читалищна, религиозна, музикална, туристическа, за хигиенна грижа, въздържателна, спортна и женска.
Нужно било във всеки по-голям железопътен център да бъде учреден Културно-просветен комитет, обхващащ съответните секции, включително и спортна. В Пловдив изискването за учредяване на Железничарски спортен клуб се осъществило на 13 юни 1935г. На тази дата било проведено учредително събрание на ЖСК Пловдив, съставил се учредителен протокол и се избрало временно клубно настоятелство. На първото общо годишно събрание на ЖСК (1 октомври 1935г.) бил утвърден постоянен Управителен съвет, а на следващия ден представителният тим провел първата си тренировка.
Заради последвалата по-сетне „корекция” в годината на основаване, нужно е да акцентираме върху факта, че и до днес са запазени официални и общодостъпни документи, които категорично посочват 1935-та като година на основаване на пловдивския ЖСК.
Годините на прохождане на този клуб били обаче твърде трудни, като той бил приет за член на Спортната федерация (БНСФ) едва през април 1938г., а първия си официален мач изиграл на 25 юни 1939г. (2:11 срещу Спортклуб). В края на 1944г. ЖСК бил обединен с Левски Пловдив под името „ЖСК-Левски”, което дружество година по-късно се разпаднало, а останалият като самостоятелен клуб ЖСК бил преименуван на Локомотив (както и всички останали клубове ЖСК в страната).
В исторически план, ЖСК Пловдив, най-вече в лицето на ведомственото ръководство, имал огромен принос в развитието на спортната база в Пловдив през 40-те години на ХХ век. Със средства основно на БДЖ (плюс малки суми от сп. кл. Левски Пловдив и Пловдивската Община), на мястото на игрище „Левски” през 1943г. бил изграден първият стадион в Пловдив, разполагащ с масивни трибуни. Той първоначално носел името „ЖСК-Левски” или „БДЖ-Левски”.
В спортно отношение, отборът на ЖСК Пловдив играел в цветовете синьо и бяло, като към момента на обединението със Славия Пловдив (октомври 1949г.) имал една титла от градско първенство и един мач на държавно равнище (домакинска победа с 4:3 над хасковския България през септември 1944г.). Към октомври 1949г. ЖСК (под името Локомотив) се състезавал на третото равнище във футболната йерархия – Южната зона.
Към същия онзи момент – октомври 1949г., Спортклуб (под името Славия Пловдив) бил член на елитната „А“ РФГ, като в годините след 1944-та тимът достигнал до полуфинал за държавно първенство (1945г.) и до четвъртфинал (1948г.), а в турнира за Купата бил полуфиналист (1945г.) и финалист (1948г.).
Вследствие на успешното си представяне през целия сезон 1948г. (футболен първенец и на Пловдивска областна група), то Славия бил определен за единствения тим, който да представлява Пловдив в новоучредената „А“ Републиканска футболна дивизия. Именно поради това клубът, който днес носи името „Локомотив” Пловдив, фигурира в специализираната футболна литература като един от десетте съучредители на „А” РФГ през есента на 1948г. Пак поради същите основания, първият мач на Славия Пловдив в „А” РФГ (10 октомври 1948г. срещу „ТВП” Варна) фигурира като първи мач на Локомотив Пловдив в „А” РФГ.
Колкото до равносметката от дотогава извървения от Спортклуб път – тя наистина впечатлявала: Спортклуб (след 1944г. под имената СП45, Славия, Славия-Ченгелов) бил изиграл общо 84 мача на държавно равнище, с голова разлика 157:129. Към октомври 1949г. нито един друг пловдивски клуб дори не се доближавал до такива показатели. А Славия имал безспорно превъзходство и в друго: за годините 1945-49г. клубът бил пет пъти поред официално обявяван за най-голямата (най-масовата) спортна организация в Пловдив, а през 1948г. – и в България.
През октомври 1949г., по силата на поредната „реорганизация” на българския спорт, пловдивските Славия и Локомотив трябвало да бъдат обединени, за да изградят ДСО Енергия Пловдив. Допълвайки казаното относно мащабите на двата обединяващи се клуба, трябва да се спомене и това, че както Славия била по официални данни най-големият към онзи момент пловдивски клуб, по същия начин – съобразно същите официални данни, Локомотив бил най-малкият клуб в града.
Така, през октомври 1949г. Славия Пловдив имал поредното свое (външно наложено) обединение, вследствие на което приобщил клуба Локомотив. Последвала поредната смяна на името – ДСО Енергия, което няколко дни по-късно било променено на ДСО Торпедо Пловдив.
В чисто спортно отношение, цветовете на клуба оставали същите: червено-черно-бяло, нещо повече – Торпедо Пловдив не само се състезавал в същите цветове, както Славия Пловдив, но и използвал същите екипи, с които дотогава Славия играела в „А” РФГ. С много малки изключения, отборът оставал същият, както, естествено, и неговите привърженици. От страна на Локомотив дошли двама играчи (и двамата юноши на други клубове, състезавали се в Локомотив само от година време), ала най-важният принос била материалната база – стадионът-красавец „Локомотив-Спартак”, най-модерният за времето си в града (той също бил преименуван – тъй като ЖСК вече се казвал Локомотив, а Левски пък бил станал Спартак Пловдив).
С името ДСО Торпедо Пловдив отборът играл в „А” РФГ през 1950г. В течение на същата година били афиширани планове за нови реорганизации – някои от съществуващите ДСО щели да бъдат преструктурирани. Така, станало ясно, че от ДСО Торпедо щял да бъде изваден профсъюзът на транспортните работници, който щял да излъчи своя ДСО – под името Локомотив.
Специално за Пловдив, решено било в „А” РФГ да остане да се състезава отборът, който щял да се казва „Локомотив”, а пък „Торпедо” щял да бъде изпратен на трето равнище във футболната йерархия. С оглед на това, целият отбор на Славия Пловдив, състезавал се през 1950г. под името Торпедо Пловдив, бил „прехвърлен” в транспортния профсъюз. Тоест, на всеки играч се намерила формална работа в автомобилния или железопътния транспорт, така че да се запази отборът и той да продължи да играе в „А” РФГ.
Именно това се и случило: отборът, който през 1949г. играел в „А” РФГ под името Славия Пловдив, а през 1950г. играел в „А” РФГ под името Торпедо Пловдив, от новата 1951г. заиграл в „А” РФГ под името Локомотив Пловдив. Разбира се, цветовете му през цялото това време оставали неизменни – червено-черно-бяло, както неизменни били и неговите привърженици, които и през 1949г., и през 1950г., и през 1951г. препълвали трибуните на стадиона „Локомотив-Спартак” (средно по около 10 000 души посещаемост).
Между другото, именно случилото се през 1951г. (по-специално назначаването на играчите като служители от транспорта и преименуването на тима в “Локомотив”) впоследствие щяло да даде основания в историята на днешния Локомотив Пловдив да се „вмъкне” годината 1936-та, за чието присъствие, обаче, няма никакви исторически основания. Запазените документи са категорични: Спортклуб бил основан през 1926г., а ЖСК – през 1935г. Тоест, никой от тези два клуба нямал и не можел да има нищо общо с 1936г. (тук изобщо не коментираме Парчевич, който бил основан през 1923г.).
Впрочем, годината „1936-та” се появила твърде късно като „рождена” година на Локомотив Пловдив – едва през 1966г. Дотогава не били отбелязани по никакъв начин абсолютно никакви юбилеи – нито през 1946г. (10-годишнина), нито през 1951г. (15-годишнина), нито през 1956г. (20-годишнина), нито през 1961г. (25-годишнина). Нещо повече – до 1966г. в нито един исторически документ не се споменавало 1936-та година да била „рождена” за Локомотив Пловдив.
Макар това положение да е достатъчно абсурдно само по себе си, то станало още по-абсурдно, когато през 1966г. изведнъж официално била провъзгласена „30-годишнина” на клуба. Изумително остава откъде внезапно се появила тази „30-годишнина”, още повече, че при официалното честване на „30- годишнината” било обявено – в тържествения доклад, а преди това и в пресата, че Локомотив Пловдив бил наследник на Спортклуб (Славия). Този клуб обаче, както било всеизвестно, бил основан през 1926г. (а пък ЖСК през 1935г.).
Така че абсурдът бил съвършен: през 1966г. се чествала 30-годишнина на един всъщност 40 годишен клуб, носещ името на асимилиран от него клуб. От своя страна, този асимилиран клуб бил основан през 1935г. и нямал каквото и да било отношение към каквато и да била годишнина през 1966г.
Всъщност, това положение изглежда абсурдно, когато се гледа от позицията на историческата достоверност. От позицията на официалната власт през 1966г., обаче, първоначално се прокламирало, че ЖСК (най-малкият клуб в Пловдив през 1949г.) бил асимилирал Славия (най-големия пловдивски клуб и един от най-големите в България през 1949г.).
След това, като втора стъпка, през 1966г. бил обявен „30-годишен юбилей” – без обаче дотогава годината 1936-та да била по някакъв начин свързвана с учредяването на ЖСК.
Създаването на ЖСК се посреща с въодушевление от голямата, по своя състав, железничарска гвардия. Първите основатели са и първите футболисти на отбора. Сред тях са Илия Пахарков и Тодор Атанасов, който разбира от тънкостите на играта. Проблемът, разбира се, е свързан с материалната база. Футболният отбор няма свой източник на финанси, всичко се върши на доброволни начала. А за футболни топки, екипи, калеври се искат пари. Незначителните суми, които клубът получава от организирани вечеринки, са повече от недостатъчни. По спомените на Михаил Шевкенов почти цялата месечна заплата на първооснователите отива за нуждите на клуба. Първата футболна топка за железничарския спортен клуб идва от Австрия с помощта на съпругата на инж. Пахарков, която е чужденка. При една от своите командировки в Европа инж. Атанасов закупува еластични глезени, които са отлично средство за предпазване на най-уязвимите части от краката на футболистите.
Трябва да се каже, че заложеният през 1966г. абсурд бил продължен през 1986г. Тогава, в първото до онзи момент клубно издание, футболният актив на Славия Пловдив за времето 1945-49г. бил приписан на ЖСК Пловдив, без изобщо да се спомене дори името на Славия Пловдив!
В онези години няма строго закрепостяване по постове, както е сега. Една от водещите фигури в отбора - център-нападателят Симеон Белков - отличен футболист, оставил прекрасни спомени и като човек, когато се наложи играел и в отбраната. Вече стана дума, че няма футболист в ЖСК, които да не работи в железниците. Може би тази професионална еднородност прави от "Железничарския спортен клуб" един изключително сплотен колектив - всеотдаен не само в играта, но и в поддържането и укрепването на железничарското спортно сдружение. По това време дори не се събира и членски внос - всички средства идват от личните пари на футболисти и деятели. Първият треньор на ЖСК Михаил Шевкенов е и селекционер (в съвременния смисъл на думата), и организатор, и съхраняващ скромното имущество. Стойко Чергов поправя обувките на първите футболисти. Бутони се правят по малко. . . нелегален начин. От гьонените трансмисионни ленти в локомотивно депо се режат парчета и след преработка се превръщат в бутони. По подобен начин се кърпят и калеврите. Къде ти по онова време свободно футболни обувки на пазара! Първите прояви на футболистите от ЖСК са епизодични и отразяват организационните неуредици тогава. Дълго време се води борба с Пловдивската окръжна спортна област и Българската национална спортна федерация за включване на отбора във Втора дивизия.
Нека обаче сложим точка на абсурдите и се върнем в руслото на историческата хронология. Въведеният през август 1949г. модел на „Доброволни спортни организации” бил преустановен през пролетта на 1957г. с решение отново на ЦК на БКП. Съобразно това решение, възстановявал се териториално-производственият принцип, по който вече щели да се изграждат българските спортни дружества. Така, през пролетта на 1957г. съществуващите ДСО били трансформирани в ДФС – Дружества за физкултура и спорт, базирани в отделните райони на големите градове. Заедно с това започнал и процес на възвръщане на изконните имена: ДСО Динамо София станал ДФС Левски София, ДСО Ударник София станал ДФС Славия София, СКНА Пловдив станал АСК “Ботев” Пловдив и т.н.
През 1945 г. "Локомотив" отпада на полуфинала от "Локомотив" (София) с 0:1 след продължения. Следващата година (все още се играе по системата на елиминирането) губи на осминафинала отново с 0:1 от "Славия" (София). През 1947 г., също на осминафинала, отстъпва на "X. Славчев" (Павликени) с 2:3. 1948 г. изправя локомотивци на четвъртфинала срещу "Левски" (София). Пловдивчани отпадат след 0:4 и 3:3. В републиканските първенства през 1949, 1950 и 1951 г. "Локомотив" се нарежда на седмо място, а Николай Милков (1951 г.) е сред най-добрите стрелци на първенството.
В Пловдив, на учредителното събрание на Дружеството за физкултура и спорт в ІV-ти район група привърженици взели думата (протоколът от събранието е запазен) и, говорейки за успехите на Славия Пловдив, предложили дружеството на ІV-ти район да се казва ЖСК „Славия”. Ала въпросът с името на дружеството бил предрешен: тъй като железопътният транспорт бил „прехвърлен” да „се води” в ІV-ти район (макар там да няма нито една жп линия), то Дружеството за физкултура и спорт на ІV-ти район получило името ДФС „Локомотив” Пловдив. Под това име и с цветовете бяло-черно-червено този клуб се състезава и до днес.
През 1953 г., при участието на 15 отбора, "Локомотив" заема четвърто място в републиканското първенство - най-високо от всички отбори извън София. По това време председател на футболната секция е Никола Копаранов.
Спрямо реорганизацията от пролетта на 1957г. трябва да се допълни, че към ДФС „Локомотив” Пловдив били прелети ДСО „Торпедо” и ДСО „Септември”. Приключвайки с организационните трансформации, нека представим футболната биография на този клуб, като тръгнем от годината, в която бяхме спрели – 1948г. От нея, та до 1955г. (след 1951 г. вече под името Локомотив Пловдив) отборът се състезавал в елитната футболна група. През 1953г. делял 3-4 място по голова разлика, а през 1954г. бил най-високо класиралият се извънстоличен тим. В турнира за Купата Локомотив достигал на два пъти до полуфинали (1952г., 1954г.).
Но след още един шампионат сравнително добро представяне, през 1955 г., "Локомотив" отпада от "А" РФГ (през този период от отбора са освободени много от по-възрастните футболисти). Една малка утеха е достигането на полуфинала за Купата на Съветската армия, където отборът губи с 0:1 от изключително силния в онези години състав на ЦДНА. За кратко време през този период председател на футболната секция е Григор Атанасов.
Вследствие на почти пълна подмяна на представителния отбор, през 1955г. Локомотив Пд отпаднал в „Б“ РФГ – трябва да се каже, че от учредяването на „А“ РФГ през 1948г. само два тима не били губили мястото си в елита: Локомотив Пловдив и Левски София. А един столичен всекидневник (“Вечерни новини”) изразил съжалението си, че в “Б” група отпадал “един от нашите стари и уважавани футболни отбори”.
Още следващия сезон, във втория ешелон, (1955-1956 г.) новият треньор Христо Бъчваров успява да изведе "Локомотив" на първо място в Южната "Б" РФГ, но в квалификационния турнир за място при майсторите отборът заема четвърто място и трябва да продължи в същата група.
Последвали 5 години във втора дивизия, през което време тимът достигнал до финал за Купата – 1960г. Както и в предходния си финал (1948г.), според оценките на централната преса, отборът бил подкрепян в София от около 5000 свои привърженици. В сезона 1960/61г. Локомотив се завърнал в „А“ РФГ, където през сезон 1968/69г. спечелил за първи път медали – бронзови. През 1972/73г. тимът бил вицешампион, а през следващото първенство отново спечелил бронз. През 1971г. изиграл петия си финал за Купата – който отново бил неуспешен!
Участието в "Б" РФГ продължава до 1961 г. През този период от историята на футбола в "Локомотив" ще се запомни успехът на отбора в турнира за купата на Съветската армия през сезона 1960-1961 г. След победи над "Дунав" (Русе), "Левски" (Кюстендил) и на полуфинала над силния състав на "Спартак" (Пловдив), локомотивци за втори път достигат до финала - в София срещу местния "Септември". Двубоят протича много драматично. Редовното време не излъчва победител - 3:3. Едва продълженията носят успех на домакините - 4:3 за "Септември".
В сезона 1979/80г. Локомотив за втори път в историята си изпаднал в „Б“ РФГ, където прекарал три години. В две от тях – 1982г. и 1983г., тимът достигал до финали за Купата, като най-сетне, при седмия си опит успял да я спечели!
През същия сезон, след победа в последния мач, като гост на "Сливен" с 1:0 "Локомотив" заема второ място в единната "Б" РФГ и заедно със "Спартак" (Плевен) се завръща в майсторската група. Треньори на отбора тогава са Атанас Ковачев и Георги Киров, а председател на футболната секция (от 1956 до 1964 г.) - инж. Иван Коджабашев.
Според данните от пресата, във финалния мач на 1 юни 1983г., изиграл се на Националния стадион в София, Локомотив Пловдив бил подкрепян от над 15 000 свои привърженици!Още същия сезон, обаче, тимът отпада в „Б“ РФГ, моментално завръщайки се в елита (1984/85г.).
През седемте години, прекарани от "Локомотив" във втория ни футболен ешелон, а и дълго след това, в майсторската група, се откроява фигурата на голмайстора на отбора Иван Кънчев. С упоритост и всеотдайност той дава много на железничарския тим. Има отбелязани 73 гола в "А" РФГ и повече от стотина в "Б" РФГ. Достига и до "Б" националния отбор на страната.
През 1991/92г. Локомотив печели бронзовите медали, а през 1998/99г. изпада за две години в „Б“ РФГ, откъдето се завръща в елита по административен път посредством лиценза на кюстендилския Велбъжд. Сезонът 2003/04г. донася първата шампионска титла в историята на Локомотив Пловдив – тя се отпразнува по безпрецедентен за България начин: с тържествено шествие на привържениците от клубния стадион до Централния площад, където пред 40 000 души бива вдигната Шампионската купа! Разбира се, площадът, на който се разиграва този празник, съставлява неизменна част от ІV-ти пловдивски район.
В следващите няколко години (председател на футболната секция - Димитър Босаков) "Локомотив" се представя твърде несигурно в "А" РФГ. От 12-то място през 1962 г. до пето през 1965 г. Но това е период на адаптация, на обиграване на състава. В първенството 1967-1968 г. на майсторската група "Локомотив" заема девето място - класиране, от което не могат да се очакват особени изненади през новото първенство, в есенния дял на което с 8 точки локомотивци са предпоследни. Затова съвсем логично никой не предполага, че само след няколко месеца железничарите ще бъдат едни от най-сериозните конкуренти за републиканската титла. Как се стига до този успех?
Лятото на 2004г. добавя в клубната витрина и Суперкупа на България. През следващия сезон Локомотив Пловдив за четвърти път става бронзов медалист от първенствата на елитната група.
=== Ерата "Христо Бонев" ===
=== Рекордни посещения ===
* 1. Рекордът за най-голямо домакинско посещение на мач принадлежи на "Локомотив Пловдив". През [[1981]] г. "Локо Пловдив" играе дербито си с [[ПФК Берое (Стара Загора)|"Берое" (Стара Загора)]] пред 50 000 (!) зрители на стадион "[[Пловдив (стадион)|9-и септември]]" (сега "[[Пловдив (стадион)|Пловдив]]"). "Юве", с Христо Бонев в състава си бие с 2:1 заралии, а пръскащият се по шевовете стадион ще остане завинаги в историята на родния футбол като мач най-голямо стълпотворение от запалянковци.
* 2. През [[2001]] г. клубът се завръща във Висшата лига след като Локомотив се обединява с [[Велбъжд 1919 (Кюстендил)|"Велбъжд" (Кюстендил)]] и така след 2 години в "Б" група "смърфовете" получават правото да играят отново по "майсторските" терени.Около 90 "черно-бели" се стичат на ст. "Пловдив" (бившия "9-и септември") за да видят първата тренировка на новия отбор на "Локомотив Пловдив" и така поставят абсолютния рекорд по посещаемост на тренировка в българския футбол - 3000 души. Тези числа са само малка част от истината за публиката на "Локомотив Пловдив 1936". Те изглеждат толкова внушителни, че мнозина привърженици на други отбори не искат да ги приемат за истина. Разбира се това ни най-малко не променя фактите. "Локомотив Пловдив" става нарицателен с безрезервната и не зависеща от резултатите му подкрепа, която получава от фанатично преданата си публика. Тя успешно импонира успехите на отбора и през 80-те придобива мащабите на движение.
* 2. Рекордът за най-голяма гостуваща публика също принадлежи на "Локомотив Пловдив". През [[1983]] г. отборът влиза в "А" група след бараж-квалификация в София срещу [[ПФК Литекс (Ловеч)|"Осъм" (Ловеч)]]. Черно-белите бият с 2:1 след продължения и голове на Аян Садъков и Едуард Ераносян. Близо 40 000 (!) запалянковци от Пловдив окупират софийския стадион "[[Васил Левски (стадион)|Васил Левски]]". Това е абсолютният рекорд за гостуваща публика и то поставен в "Б" група! Това е само поредното доказателство за създадения образ на локо-публиката като най-вярна в страната. Неописуема гледка представлява връщането от София до Пловдив по автомагистрала [[Тракия (автомагистрала)|Тракия]] - огромни, километрови колони от всевъзможни МПС-та с надути клаксони, шум, еуфория до небето.
* 3. През [[2001]] г. клубът се завръща във Висшата лига след като Локомотив се обединява с [[Велбъжд 1919 (Кюстендил)|"Велбъжд" (Кюстендил)]] и така след 2 години в "Б" група "смърфовете" получават правото да играят отново по "майсторските" терени.Около 90 "черно-бели" се стичат на ст. "Пловдив" (бившия "9-и септември") за да видят първата тренировка на новия отбор на "Локомотив Пловдив" и така поставят абсолютния рекорд по посещаемост на тренировка в българския футбол - 9000 души. Тези числа са само малка част от истината за публиката на "Локомотив Пловдив 1936". Те изглеждат толкова внушителни, че мнозина привърженици на други отбори не искат да ги приемат за истина. Разбира се това ни най-малко не променя фактите. "Локомотив Пловдив" става нарицателен с безрезервната и не зависеща от резултатите му подкрепа, която получава от фанатично преданата си публика. Тя успешно импонира успехите на отбора и през 80-те придобива мащабите на движение.
== Стадион Локомотив ==
|
