Босилковци: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 27:
 
Предполага се, че с.Босилковци е образувано в началния период на турското робство. Селото е разположено на 14 км северозападно от град Бяла и река Янтра в средната част на хълмистата Дунавска равнина. На изток граничи със землището на град Бяла, на запад - със село Павел, на север - със землищата на Пиперково и Караманово, а на юг - с Пейчиново и Страхилово. Местностите в землището носят повече турски имена като: “Хебедере”, “Уваджика”, “Чантабъши”, “Бююкене”, “Еркипрю”, “Дуванлъка”, “Орманджика” и други. Някои от местностите носят и български названия: “Люляшника”, “Каманлъка”, “Черешата”, “Дълбокия геран” и др. Една от най-красивите местности на изток от селото е “Чантълъка”. Хълмиста, покрита с вековни круши и буйна растителност, тя винаги е била често посещавана от любителите на природата. В миналото там се е празнувал 24 май — денят на Солунските братя и 1 май — денят на цветята.
 
Предполага се, че първите заселници в района били турци. Те се заселили в местността “Юртлука”, където намерили подходящи условия за живот и поминък. През “Юртлука” протичало така нареченото “Алтън дере” (Златно дере). След това от Балкана се преселва семейството на дядо Матейко, чийто род се смята за основател на селото. Също от Балкана се преселили и родовете на Диканята, Върбановци, Ковачата, Бараджиите. Плодородието на земята и орманите (горите), които съществували, са били причина за заселването на още няколко рода от Балкана. Поради върлуването на епидемии чума и холера, жителите на селото се преселили в имението на турчина Хаджи Ибрям. Свидетелство за това е и до днес съществуващата гора на негово име – “Хаджи Ибрямова”. И тук селото продължава да се нарича с първоначалното си турско име - Чатма, което значи “събрано, чактисано, докарал се, излязъл на чело”.
 
Това име то носи до 1934 година, когато е преименувано в Босилковци:
 
Жителите на селото били известни със своето трудолюбие. На една от организираните селскостопански изложби в град Свищов, към чиято околия административно се включвало селото, то било представено със своите високи добиви от селскостопански произведения и отгледани коне и овце. Така селата, заели първите три места в околията, били преименувани на цветовете на националния трибагреник. На първо място село Белене (сега Плевенско), на второ място – Босилковци (Русенско) и на трето - Червена (Великотърновско). Смята се, че босилекът е широко навлязъл в бита на хората, използва се във всички сезони на годината и при всички случаи и обреди: кръщене, сватба, смърт, задушница и др. Затова селото е кръстено Босилковци — на зеления цвят на босилека.
 
През този период селото имало две махали – горна и долна. В долната махала живеели турците, където била построена и джамията.
 
В архитектурно отношение в селото се наложил полубалкански стил, тъй като хълмистият терен не позволявал друго планиране и регулация. Независимо от големите дворове, то е било винаги съвкупно. Къщите били построени на един етаж в земята, иззидани от кирпичи и камъни, покрити с керемиди. По-голямата част от тях били използвани за зимници за нуждите на домашните животни през зимата. В обширните дворове, оградени с плетове, били кошарите и даямите, а по-богатите имали построени саи. Повечето от бедните селяни спели с домашните животни в зимниците. При тези условия за хигиенни навици не можело и дума да става, тъй като главни водоизточници били няколко кладенеца и две чешми: воловарската и циганската. Нуждата наложила по-късно откриването на нови води и построяването на нова чешма с изобилна вода в местността “Деве дама”. Новооткритото водохранилище спомогнало, населението да се задържи по-дълго време на сегашното си място и по-сериозно да погледне на своя поминък.
Занимавали се със земеделие и скотовъдство и сеели всички видове земеделски култури и зеленчуци, а от домашните животни отглеждали свинята, биволицата, коня, безброй стада, котката и кучето. От занаятите съществували: фучеджийство (бъчварство), шивачество, терзийство, ковачество и др. Те били развити, доколкото да задоволят известни нужди на населението.
 
Черквата “Св.Въведение Богородично” била построена в 1868 г. Главен инициатор бил Иван Радев – ковача, с помощници Симеон Недев, Върбан Янков, Михо Стоянов, Станю Петров, Станю Добрев и др. Осветена е в 1897 г. от Негово Високопреосвещенство Великотърновски Митрополит Г.Г.Климент. Първи служители тук били свещеник Иван от Сергевец, Георги Хаджи от Търново и др. Върху същите основи храмът бива издиган, подобрен и украсен.
 
Както целия български народ, така и жителите на село Чатма страдали от безчинството на турските паши и бейове. Те наричали селяните гяури и за да се различават от тях, им забранявали да носят дрехи от друг цвят, освен черен.
 
Синът на Опълченеца Георги Иванов Шопа – дядо Петър - разказва следните спомени на своя баща:
Когато някой селянин не бил в състояние да изплати данъците си, турчинът имал право да го бие и наказва жестоко. Веднъж турците решили, неизвестно защо, да погубят рода Матеевци. Взели една черна котка, окичили я с много жълтици, и точно когато хората вечеряли, пуснали котката през комина. Дълбоко суеверните тогава хора се изплашили, като помислили, че някакъв вампир се е появил и един по един измрели. Останало живо само едно момче, което продължило рода Матеевци.
Друг път пашата накарал дядо Васил да изоре една от нивите му. Четири дни стоял той на полето, изнемощял, гладен, но докато не я изорал, не се върнал в село. Каквото кажели турците, това трябвало да стане.
Веднъж турците подгонили Добри Пенев Върбанов и искали да го убият, но той се скрил в буйните жита край селото. Пренощувал там, а на другия ден преплувал мътните води на Дунава, озовал се във Влашко и от там – в Русия. Намерил българските доброволчески дружини и се записал в Трета опълченска дружина.
Георги Иванов Шопа казал обидна дума на Пашата. Озлобен, той заповядал на заптиетата си да го търсят под дърво и камък, но въпреки всички усилия, не успявали да го хванат, защото той отивал на вече обходеното място. После избягал в Румъния, от там – в Русия, където се записал също в Трета опълченска дружина.
 
Руските доброволци и българските опълченци преминали Дунава през м.април 1877 г. край град Свищов. Преминаването ставало с помощта на българското население от околните села, тъй като те най-добре познавали местността - на много места българският бряг е стръмен и не е могло да се премине. На помощ им дошъл един инженер, който посочил мястото, откъдето да преминат. Заедно с руските войски, към опълченските дружини преминали и опълченците от село Чатма Георги Иванов Шопа, Добри Пенев Върбанов и дядо Ламби Рацов. Част от руските войски преминали през Чатма, където местното население ги посрещнало по стар обичай с хляб и сол. Въпреки, че селяните не били заможни, всеки отделял по нещо – кой овца, кой кон – и подпомагали братята освободители. При сраженията на връх Шипка опълченците Ламби Рацов и Добри Върбанов били ранени, а Георги Иванов Шопа, за проявена храброст е награден със седем ордена. Той доживява свободата на Отечеството и умира през 1936 г.
 
 
 
БИТ И ОБИЧАИ,
ХАРАКТЕРНИ ЗА НАСЕЛЕНИЕТО НА БОСИЛКОВЦИ
 
С помощта на чекрък и въртежки, на домашен стан, жените тъчели пещимали, коренки, кълчищни и вълнени тъкани. На главите си забраждали драменки, а при траур – черни чембери. От кълчищните платна жените шиели дълги ризи с големи пъстроцветни шевици в полите, по маншетите, на раменете и около пазвите. Пещималите и коренките стягали с чапрази около кръста. Обували вълнени чорапи, плетени с дървена кука, и терлици. В кално време носели цървули от сурова свинска кожа. През зимата жените обличали дълги елеци и антерии – памуклийки. За украса носели на шията гердани, на ръцете - гривни и пръстени, на ушите – обеци, а в празнични дни носели босилкови китки и цветя. По-богатите селянки носели наниз от жълтици, а момите за женене завързвали на шията си за украшение “цопа” – дълга платнена лента от червено кадифе, цялата обшита с жълтици. Спускали я отзад по гърба до края на полите. Мъжете носели на главите си кафяви или черни калпаци. Обличали се с кълчищни ризи и потури, които били много дънести. На краката навивали навои с цървули. Кръста си увивали с пояс. По сватби и празници ергените, с нож в пояса и червена китка на калпака, водели кръшни хора. Децата носели дълги бели ризи и антерии. Въпреки и големи, те не решавали самостоятелно личното си щастие. Това особено важало, когато ставало дума за женитба. Обикновено родителите или близките решавали тяхното бъдеще.
 
В къщата на момата през деня отивала една жена (сватя) да проучи, огледа и разбере мнението на близките ѝ. Ако те били съгласни, вечерта изпращали сватове. Щом възрастните се споразумеели, правели пазарлък. Бащата на момата давал зестра: няколко декара ниви, добитък, покъщнина и чеиз (дрехи). Сватбеното тържество траело цяла седмица:
В четвъртък се събират жените от двете страни и нашиват юрганите и дюшеците с вълна (нашиванки). В петък довършват подготовката за посрещането и трапезата. В събота идва музика (тъпан, гъдулка и крале). Придружен от музикантите и неговите другари, зетят отива на бербер (бръснар). Пак с цигулки, отиват у момата и пълнят възглавниците със слама или шушлоп (царевична шума). Вечерта в събота извеждат младоженците на селския мегдан и правят голямо хоро. Момата носи на врата си мена (розова, бяла или синя кордела с три жълтици). Ергенът носи фина кърпичка с варакосана (позлатена) китка и жълтичка от лявата страна на гърдите си. Сутринта в неделя, натоварени на каруци с най-охранените коне, роднините на ергена отиват с музика за кръстника. Кръстникът и кръстницата, носейки булото, сядат в специална каруца с червен байрак. Пред сватбеното шествие, под звуците на музиката играят зълвите (приятелките и роднинските момичета на ергена и момата). В двора на момата сватбарите са посрещани от зълвите. Те играят и даряват с кърпи, поставени в сито. Бабата (майката на момата) дарява зетя с кърпичка и жълтичка. Накрая идва момата и кани сватбарите да влязат. Обикновено явление е, зетят да се сърди. Одобрява се срещу поклон от булката или пари. Влизането в къщи става с надбягване на зетя и булката. Който мине пръв, той ще има ръководещата роля в семейството. По стар народен обичай кръстницата води със себе си момиченце, което прибулва булката. Вече нагласена, тя заедно със зетя се прощава с домашните си. Навсякъде младоженците са придружавани от побащима или помайчима (близки роднини на зетя). През това време няколко жени нареждат чеиза (дрехите на булката) в специална каруца. Сватбеното тържество се отправя към църквата. Докато венчават младите, пред църквата става голямо хоро. Свекървата посреща сина си и снахата с чаша вино, хляб и бонбони. Булката се качва на колата с дрехите и, покланяна от помайчимата под звуците на специална за целта мелодия (изпълнявана най-често на гъдулка), дарява близките на зетя. Следобед се устройва голяма сватбена трапеза, с много шеги, смях, песни и хора. Тук на трапезата даряват кръстника и присъстващите. Вечерта половината цигулари водят кръстника у дома му. След полунощ в дома на младоженеца палят големи огньове, прескачат ги, чернят се, гърмят, колят кокошки, пуйки, с което засвидетелстват девствеността на момата. Сутринта в понеделник цигуларите, накичени с босилек, с кълчищни поясма на ръцете, с кърпи и ракия калесват за трапеза (повратки) у булката. Във вторник веселбите продължават. В сряда помайчимата води булката до най-близката чешма или до герана за вода. Тук тя раздава на децата емиш (сушени плодове) и бонбони. Отиват си в къщи и помайчимата с две клечки маха булото от главата на булката и го мята на ябълково дърво - да е здрава и червена като ябълка. Около дървото правят хоро.
 
След сватбата, вечер преди лягане, снахата миела краката и целувала ръка на свекъра и възрастните. Пред старите тя трябвало да се срами, да почита и уважава зълви, девери и етърви. В много семейства невястата била подчинена на всички - нещо като робиня. Младоженците, с ибрик и леген, ходели у кръстника да мият и неговите крака.
В първите седмици след сватбата булката не бивало да поглежда чужд мъж, а до Гергьовден ходела обута с вълнени чорапи. На връх светия ден кръстницата я събувала и пълнела чорапите с просо.
 
Обикновено в края на първата година след сватбата в семейството настъпвала радост. Раждало се дете - момче или момиче - на слама, акуширано от “баба”. Момчето се посрещала с по - голяма радост, отколкото момичето, защото ще наследи имота. Бебето носело името на бабата, дядото, кръстника или на светия празник, около който е родено. Майката лахуса (родилка) носела бяла забрадка с червен пискюл, а на ръцете жълтичка, завързана с червен конец за предпазване от уроки, зли духове и орисници.
В близкия неделен ден правели кръщене - обред, при който се утвърждавало името на новороденото и присъствали роднините от двете страни. Жените раждали много деца - от 5 до 10-12. Опасвали ги с вълнени хутички, с кенарени ризки и антерийки. Децата растели заедно с добитъка на земята или на рогозка. При тези условия болестите скарлатина, дифтерит и магарешка кашлица често спохождали сиромашките къщи. Смъртните случаи, особено при децата, били често явление. Като нежелана гостенка скръбта влизала в много домове.
 
На починал обличали най-новите дрехи /венчалните/. Траурното шествие било придружено с много мъка и плач. Опелото се извършвало в черквата и оттам волска кола го карала до гробището. До 40-я ден близките жени на покойника всяка вечер ходели на гроба му да кадят и преливат вино. За “Бог да прости” душата на умрелия те раздавали питки и жито на Задушница. Дълбоко религиозните селяни мислели, че Бог взема децата и близките им и се успокоявали с това, че “тъй му било писано”. За усмиряване и омилостивяване духа на светиите, се уреждали обрики /жертвоприношения/. На три свети празника /Костадиновден, Атанасовден и Света Троица/ през годината всеки селянин дарявал овца и в края на селото, на определено за целта място, устройвали обща трапеза. Васиите /организаторите/ готвели в харании /големи медени съдове/ яхния. Попът отстоявал курбана и всички се хранели на поляната на обща трапеза.
 
При суша селяните устройвали молебен за дъжд. Правели човек от кал-герман, обкичвали го с бъзак /бъз/ и карали да го оплаква мома, която е родила - за да изкупи прегрешенията си и да се смили Бог и даде дъжд и плодородие. След това я заливали с вода и с това я смятали очистена душевно и телесно. Церемонията се водела от попа. Погледите на всички били обърнати към небето. Особено неблагоприятно се отразявали сушавите години на бедните селяни. От тъмно до тъмно те се борели с твърдия чернозем. Единствената утеха на селския стопанин били благотворните лъчи на лятното слънце и обилните дъждове.
 
Жътвата се очаквала с нетърпение и вълнение, с усилена предварителна подготовка - нови цървули, паламарка, точени сърпове. Интересен бил първият жътвен ден. Стопанинът на къщата или чорбаджията /ако жънат на чужда нива/ идвал по-късно на кон. Момата от жътварите забивала сноп пред него, върху който застилала забрадката си. Той пускал голяма пара с благословия за още по-голям берекет. Момите и булките се наджънвали, а мъжете връзвали тежки снопи. През дните на жътвата полето ехтяло от глъч и жални песни, които отразявали мъките и теглата на народа ни през турско робство. Ето част от текста на две жътварски песни:
 
Иван биволаря биволи пасеше
близо край нивята и моми наглежда,
коя чакъм реже, коя край обира,
коя среда вие. ..
 
***
 
Крайо близо, крайо,
на край да изляза,
че на края има
сянка орехова, вода гораньова…
 
Жътвата траела седмица или две, в зависимост от имотното състояние на селския стопанин. На края режели “брадата”. Избирало се място с най-хубава пшеница, почиствало се от плевелите, окъпвали я и изплитали на коса, обкичена с полски цветя /еньовче, метличина, кадънка (див мак)/ и др. След това хранели “брадата” /поставяли всичко от торбата в основата/, играели хоро около нея и я отрязвали. Отрязвало я най-малкото жътварче - момиче или момче. Вечерта в къщи се устройвало тържество с богата трапеза: печени патки, кокошки, вино и точено /баница/ в пръстени паници върху софрата.
 
Есента селските труженици събирали плода на своя труд. Най-шумно и весело било по гроздобер. С големи кошници, косери, постав, теглен от два коня, роднини и комшии се събирали и отивали в лозята. Денят минавал в много смях, веселие, закачки и песни. Вечерта стопанинът стъпквал гроздето с крака и всички пиели шира. Трудолюбивите домакини приготвяли от ширата вкусна каша с орехи и суджук /нанизани орехови ядки в два реда и потопени неколкократно в кашата/.
 
Един ден след Димитровден /на 9 ноември/ ставал местният селски празник - сбора. Тогава селяните привършвали стопанската работа, почиствали дворовете и къщите, заколвали тлъсти овни и наливали руйно вино; посрещали сборжии от близки и далечни села. През зимата /не в пости/ вдигали тежки сватби.
 
На 14 януари се събирали роднини и посрещали Нова Година. Точеното с късмети /дрянови пъпки/ предсказвало бъдещата дейност на всеки член от семейството. В средата на точеното се поставяла скъпа пара и който я намерел, ще държи кесията през годината.
 
Зарезан бил очакван и любим празник на мъжете. С кокошки, пълни бъклици с червено вино и с музика те отивали на лозята. Избирали млад, енергичен, богат мъж, поставяли му китка, ушита със сребърни пари, връчвали му знамето на плодородието на лозата и го наричали “цар”.
 
На Лазаровден децата - циганчета и българчета - ходели по къщите, пеели лазарски песни и играели. Гостоприемните селяни ги дарявали с кърпи, яйца, брашно, а някъде разчупвали топли пити.
 
Съществувал е и обичаят, на Гергьовден - освен жертвоприношението, извършвано в чест на героя-победоносец Св.Георги, който убива сурата ламя и с това избавя хората от страшното бедствие, да се залюляват на люлка от въже, вързано на зелено дърво, накичени с червено лале за здраве.
 
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ ЗА СЕЛИЩЕТО
СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО ОТ ТУРСКО РОБСТВО
 
 
Първото училище в с.Босилковци е открито през 1882 г. в къща, на мястото на днешната поща (бившата постройка на Съвета). Отначало имало едно отделение, после две. Учебната година започвала на 1 октомври - един месец децата преговаряли, а от 1 ноември започвали редовни учебни занятия.
През учебната 1908/09 г. се открива още едно – трето отделение, а 1913/14 г. – четвърто отделение, или пълен начален курс. Учениците се обучавали слято: I и II, III и IV отделение. Първите учители в селото били Даскал Иерусалим Гавраилов и Иванка Такева. През 1914 г. Главен учител става Цоню Ангелов, а по-късно Блага Цонева.
От 1914 до 1917 г. се строи новата сграда на началното училище. През м.ноември 1917 г. за пръв път се учи в ново училище. Това училище и до днес носи името “В.Е.Априлов”. След като в него били настанени учениците от първо до четвърто отделение, в старата сграда била открита прогимназия само с първи (V клас), а после втори и трети клас (VI и VII класове). Предвид това, че е открита вече пълна прогимназия, а старото училище било нехигиенично, неподходящо, наложило се построяването на нова сграда за прогимназия, основите на която били положени в 1932 г., а учебните занятия започнали през есента на 1933 г.
Новооткритата прогимназия след няколко години била именувана “Цар Симеон II”, а след 9 септември 1944 г. – “Христо Ботев”, което име носи и досега. Първите учители в прогимназията били: Йордан Минев, Стефан Костов, Николай Попов, Калицов, Гено Ранков, Райна Кирчева и други.
 
Друг просветен институт е Народно читалище “Просвета”, основано на 6 февруари 1919 г. Негови основателите били будни ентусиазирани жители на селото: интелигенция, селски стопани и занаятчии. Читалището си поставило за цел да развива предимно културно-просветна дейност. Първите финансови средства то набирало от членски внос, като се има предвид, че членовете при основаването му са били 130. С тези скромни средства читалището закупувало книги, а по-късно книжният фонд бива попълнен и с подарени от жителите на селото книги. След излизане на Закона за трудовата поземлена собственост (ЗТПС), то бива оземлено с 47 дка ниви, които раздава на търг на членовете си за обработване. Наемът от тях става най-сигурна финансова база за дейността на читалището. Така, осигурено с финансови средства, то развива по-активна дейност, като набавя и повече нови книги, списания и вестници. През това време се засилва и културно-просветната му дейност. Откриват се курсове, в които се разглеждат въпроси за възпитанието на децата, домакинството и майчинството, по овощарство, пчеларство, селско стопанство; организират се здравни беседи и други, които били масово посещавани.
 
Точни данни за състава и броя на населението на Босилковци преди Освобождението не съществуват. Предполага се, че броят на жителите му бил между 500 и 900, от които 4-5 семейства били турски и две-три - еврейски, а останалите били българи.
Съществуващите данни за населението от архивните материали при Общината са следните:
За 1926 г. – 1595 жители
За 1936 г. – 1865 жители
За 1946 г. – 1975 жители
За 1956 г. – 2117 жители.
 
***
 
Благодарение на добрите поминъчни условия, първоначално, след Освобождението от петвековното турско робство населението значително се увеличило. То се занимавало предимно със земеделие и скотовъдство. Съществуващите оръдия на труда от време на робството не били усъвършенствани. За обработка на земята селяните си служели с дървено рало, мотика, коса и сърп. Бедните селяни работели на богатите или наемали от тях на изполица земя. Наторяването на нивите ставало най-вече, като стадата лежали върху тях, заградени в кошари. При такава обработка естествено не е могло да се очакват високи добиви. Средните добиви от пшеницата били 120 [[килограм|kg]] от дка, а от царевицата – 180 [[килограм|kg]]. От овца се получавали по 1,5 [[килограм|kg]] вълна. Занаятчийството не заемало широк размер, но за задоволяване нуждите на местното население съществували занаятите: бъчварство, коларо-железарство, сградостроителство, шивачество и др.
 
За задоволяване на населението от домакински потреби, на 22.10.1906 г. била основана кредитна кооперация “Прогрес”, утвърдена от Областен съд с Определение от 05.02.1907 г., обнародвано в бр.28/1907 г. на “Държавен вестник”. Основатели били Петър Илиев, Янко Фучеджиев, Цвятко Тодоров, Генчо Тодоров, Симеон Тодоров Пеев, Панайот Маринов, Григор Матеев, х.Димитър Караколев, Симеон Тодоров и други. Те подарили ниви, наемът от които осигурил средства за по-разширена търговска дейност. По-късно, със Закона за трудовата поземлена собственост /ЗЗТПС/ кооперацията била оземлена със 100 дка обработваема земя, която била давана на изполица за обработване на членовете-кооператори.
Все по това време в селото съществувало въздържателно дружество, целящо да предпази хората от лоши пороци. И единственото за тогава дружество на Български червен кръст, което развивало по-широка дейност в училищата.
 
Още от турско време имало три воденички с по един камък за смилане на брашно. Едва през 1909 година била построена мелница с парна машина с гориво от слама, дърва и др. Така тя работила до 1919 г., когато е купена от Ангел х.Дончев и в 1920 г. бил поставен газоженен мотор “Астра” с мощност 20 к.с. От 1927 г. мелницата била съоръжена с дизелов двигател “Винтертур” с мощност 50 к.с., два валса, два камъка, ярмомелка и други модерни съоръжения. Горивото било нафта или пъкура /вид горивно масло/. През време на Втората Световна война двигателят е приспособен на газгенераторно гориво и след това работи пак с нафтово гориво. Производственият и капацитет е бил преработка на 700-800 [[килограм|kg]] жито/час.
 
***
 
Непосилният труд на селяните бил прекъсван от трите последователни войни, водени от българската буржоазия. Зловещият звън на училищната и църковна камбана, познатият и гръмогласен вик на кехаята призовавали към обща мобилизация. Върху жените и старците оставали грижите и работата на нивите и в къщите. При тези условия изкараното с много пот и труд отивало на фронта за съюзниците, докато нашите войници мизерствали – ядели вмирисано месо и мухлясал хляб. Много от селяните оставили костите си по бойните полета /Яким Русанов, Иван Станчев, Дянко Филипов, Минчо Панайотов, Марин Минчев/, други се върнали инвалиди /Петър Алексиев Добрев, Трифон Стоянов, Атанас Беленски/, а трети се върнали живи, но заварили запустели ниви и градини.
 
Спомени на участници в Първата Световна война, в Междусъюзническата и в Балканската войни
 
Спомени на Гаврил Филев
 
Първа Балканска война: 16 септември. Рано сутринта ни мобилизираха и ни заведоха в Свищов. Там ни обуха, облякоха и ни дадоха оръжие. Движехме се само нощем, за да не ни видят. Пътувахме ден и нощ към Одрин. Спряхме толкова близо до Одрин на лагер, че се виждаха три кубета. Вечерта по едно време нещо ни огря и освети цялата наша редица. Беше толкова тъмна тази нощ, а турците ни видяха всичките до един. Ние се поуплашихме и наскачахме. Но генералите ни успокоиха, че това били прожектори, с които турците светели и ни казаха да залягаме, когато светнат втори път. След това ние останахме при [[Гечкинли]], а пашите заобиколиха Одрин покрай Петра. Ние по това време бяхме съюзници със сърбите и дойде един сръбски полк, да ни смени в обсадата. Ние продължихме нататък към Лозенград, където беше Главната квартира на Фердинанд и тогава турците искаха примирие. Нас ни оставиха на гарнизон край Лозенград. При първото поискване на примирие, турците давали много, но уж Фердинанд не бил съгласен. Дори беше дадена заповед да настъпваме към Чаталджа. Но тогава чухме, че нашите били победени при Одрин и тогава чак Фердинанд отстъпи. Даваха ни цялото разстояние от Черно до Бяло море – от Мидия на Черно море до Енус на Бяло. След примирието ние минахме през Босфора. Натовариха нашия полк на три руски кораба и по Черно море до Варна и ни пуснаха в отпуск.
Втора Балканска /Междусъюзническа/ война: Още не достигнали някои до родните си места, ето пак ни мобилизират. Скарал се Фердинанд с другите за Солун – едните викат “Наш е!”, Фердинанд вика “Наш!” и така започна Междусъюзническата война.
Потеглихме към сръбската граница, а пред нас големи окопи, оградени с бодлива тел. А сърбите оттатък и ние – уморени, гладни, настъпваме. Още малко и щяхме да ги пробием, но ни предупредиха, че ако не отстъпим, ще срещнем френските войски и ние отстъпваме. А отзад обградили ни, идат румънските войски. Тогава през фронта мина Стамболийски - отивали да преговарят за мир, защото Фердинанд първо не искал, но най-сетне отстъпи и сключиха мир.
Но пък нашият цар е австриец и ние минахме на страната на германците. Пак ни повикаха в Свищов, откъдето тръгнахме за границата и се спряхме на лагер при Прилеп и Битоля и там беше най-голямото сражение. Там започнахме да копаем окопи и да слагаме телени мрежи, а надвечер минахме в настъпление. Отначало ние ги бием, те отстъпват; после те ни подгонят, ние отстъпваме, и така около 5-6 дни. Най-после пробихме и продължихме нататък. Спряхме в едни оризища и залегнахме, като очаквахме те първи да ни нападнат. Но те не ни нападнаха, а един самолет над нас лети и свири, като минава точно по редицата и те разбират къде сме. Тогава ни заповядаха да настъпваме. В това сражение ми дадоха орден за храброст. В сражението, щом паднеше бомба в окопа, около 20 души убиваше. Тогава вдигнахме червено знаме с кръст, което значеше, че ще заравяме умрелите, защото е топло и мирише. И ние взехме да отстъпваме тогава. След около два дни спряхме до едно село – ние сме отсам, а сърбите оттатък и селото беше празно. И ние тръгнахме да плячкосваме селото – всеки вземаше каквото му дойдеше на ум, кой агне, кой пиле или кокошка. Накладохме огньове и започнахме да ги печем. Но тогава русите ни нападнаха в гръб – ние оставихме всичко – и овцете, и кокошките - и хукнахме да бягаме. Тогава чухме, че Фердинанд избягал от България и ни викаха наново да ни закълнат за цар Борис.
 
Спомени на дядо Марко Петков за Първата Световна война:
 
Като избухва войната, той бил на 19 години и е бил войник или на служба. Служел като подофицер в Свищов. След избухването на войната неговите по-големи началници казват, че ще останат да обучават нови млади войници, които по-късно ще бъдат изпращани като подкрепления на фронта. Но той решава да замине за фронта да го види какво представлява и самият той. Натоварени на влакове, те заминават по железницата през Стара планина към границата. Стигат в Македония, където трябвало да се установят и да започнат бой с противника. Те не се включват веднага в самия бой, а след няколко дни. Във войната той взема участие като картечар в Трета рота. Той бил командващ на нещо като поделение, където войниците били възрастни. Имало по-възрастни и от 50 години. Той бил най-младият. Първия бой бил в окопи, като и едните, и другите се окопавали. Пред окопите имало опънати телени мрежи, за да предпазват войниците, които са в тях. Сражавали се безспирно. Така минавали дните. През деня се биели, но настъпи ли нощта, боят позатихвал. Но ето, че един ден противникът излязъл от своите окопи и започнал да настъпва към българските позиции. Трудно било нашите войници да ги спрат, защото те били много. Хващат двама противника и ги разпитват, за да разберат какво са намислили. Те им отговарят, че тук на фронта се намира една дивизия - Девета, а те имали 11 дивизии на фронта и трудно ще им отбият атаката. Те им казват, че трябва да спрат, защото един не може да се бие с 11. Но нашите войници били твърде решителни и останали да се бият до смърт. Армията на противника обаче била смесена - състояла се от сърби, гърци, турци, негри и др. Както казва дядо Марко, те били най-обикновени хора, на които им е дадена пушка и са изпратени да воюват. Това помогнало много на българските войници да ги разгромят. Много от противниковите войски, щом стигнели до окопите, хвърляли пушките и започвали да се борят, което също помогнало много. Този ден войниците успяват да върнат противника обратно.
Но ето, че и на другия ден се повтаря същото. Това се повтаря и на следващия ден. Противникът загубва много хора и не излиза на четвъртия ден. Започват отново боевете от окопите. Не минават много дни и труповете, които са по средата на окопите, започват да гният и наоколо започва да мирише. Затова войниците излизат от окопите и започват да заравят умрелите хора. Всеки началник бил задължен така да си разпредели войниците, че всеки да заравя умрели трупове. Войниците, като донесат убит, началникът им заповядвал да го разкопчаят, защото всеки войник имал на врата си табелка с номер и народността. След като бъде записан номера, началникът давал заповед да се спусне в изкопания трап. В един трап заравяли по 100 и повече души. След като свършат вечерта, полковниците давали заповед всички войници да влязат в окопите, а техните началници да останат по местата си. И започвали да правят проверка, като един по един началниците казвали какви хора по народност са заровени. И след това се прибирали в окопите. Още не влезли в окопите, пак се започвала престрелка.
Минават още няколко дни и ето, че една нощ противникът започва да хвърля задушлив газ в окопите на противниците си. Но нашите войници имали маски и се спасили, макар някои да ги махнали и да измрели. А на сутринта противникът, мислейки, че войниците са умрели от газовете, се запътва към българските окопи. Но нашите войски ги разгромяват. След това настъпват към България и на границата ни се окопават наново. Отново започват боеве след боеве, атака след атака. Българските войници се окопават в окопи и галерии. Галерията представлявала нещо като тунел под земята, дълъг 100 м.
Боевете край границата ни били много тежки и трудни. Дори веднъж един снаряд затворил галерията и всички хора, които били вътре, започнали да плачат, да ридаят, но дядо Марко и още един балканджия отварят пръстта и измъкват дъските, които били сложени над ямата. Входът бил отпушен отново и животът на много хора - спасен. Но дядо Марко не излязъл от галерията, защото чувал стенания и викове за помощ. Той и неговият другар отишли при човека, пренесли го и го превързали.
Но ето, че и краят на войната настъпва и войниците се завръщат в родните си краища. Но дядо Марко отива в Свищов да си дослужва, защото, когато войната започнала, той не служил, а отишъл на фронта. След това се върнал на село.
Той отива веднъж да води братовчеда си в Свищов и да му покаже Дунав. Там среща полковника, когото е спасил. Той го поканва в къщи, където жена му го посреща на драго сърце и не иска да го пусне да си ходи. Тя се радва много, че е видяла спасителя на мъжа си.
 
***
 
През 1927 г. бил прекаран първият телефон, който свързвал Босилковци със с.Павел, към чиято община се водело селото, а от там и с околийския център - град Свищов.
За пласиране на произведеното /пшеница, царевица, ечемик, добитък и др./ и за закупуването на някои стоки, селяните посещавали околните пазарни центрове – Полски Тръмбеш, Бяла, Ценово и Свищов. С биволски и волски коли в петъчен ден ходели на пазара в Свищов, а по-късно и в Полски Тръмбеш. На отиване извозвали с каруците своите произведения, а закупували ценените за времето фабрични стоки, внасяни от чужбина: обувки, дантели, копчета, играчки, памучна прежда и други. Срещу тях европейските капиталисти вземали ценни суровини и поставяли нашата страна в икономическа и политическа зависимост.
 
***
 
До Първата Световна империалистическа война /1914-1918 г./ младежите в селото ни не били политически просветени. Думите “комунист”, “социалист” били непознати. След като свършила войната, завърналите се от фронта мъже, някои от които получили политическа ориентация, започнали да си задават следните въпроси: Защо беше тази война? За кого се бихме? Чии интереси защитавахме? Защо загинаха толкова много хора и не можеше ли всичко това да се реши по друг начин?... Те си направили извод, че БРСДП /тесни социалисти/ има точно такава програма – да се бори за премахването на това зло – и е застанала на страната на експлоатираните и онеправданите. За учредяването на партийна организация не съществуват данни. Стари партийни членове – Петко Иванов Трифонов, Илия Иванов Казаков, Петър Матеев и др. разказват, че са съмишленици на партията от 1921 г. насам. В същата група участвал и Никола Пашанков, станал жертва на фашизма през 1944 г. Групата поддържала връзка с ръководни функционери от Свищов и Бяла, от където са били информирани за някои политически събития.
Веднъж, на едно събрание в училището, на което присъствал Евлоги Дамянов – комунист от град Свищов, бил направен опит за съвместни действия с членовете на Земеделската дружба. Събранието било провалено. На другия ден то било проведено в зимника на Георги Андреев. Някаква особена организационна дейност не била развивана. След падането на правителството на Александър Стамболийски, въпреки засиления терор и обявяването на БКП в нелегалност, Колю Пашанков, Петър Матеев, Петко Иванов Трифонов и Илия Иванов Казаков продължили връзката с партийните групи в района, по-точно в Свищов и Бяла.
 
Във връзка с това, че населението било изключително селско, то земеделска организация съществувала още от 1912 г. Първи учредители били: Панайот Маринов, Панайот Колев, Панайот Георгиев, Трифон Иванов и други, издигнати за времето си в културно отношение и целящи да просветят членовете на БЗНС и съселяните си. С тази цел се образува Земеделски младежки съюз /ЗМС/ - 1918 г. За учредители се смятат Петър Дончев, Генчо Димитров, Стефан Петров, Илия Панайотов Минчев и др. Особено активна е дейността на БЗНС от 1920 до 1923 г., когато на власт в цялата страна е правителството на Ал.Стамболийски. Реформите му намерили широко отражение и приложение в дейността на селските стопани. Кооперацията като търговска организация вече изкупувала произведеното от селяните и отнемала възможността на отделни търговци – търгаши да ги ограбват и експлоатират. На селските богаташи, притежаващи над 300 дка обработваема площ, се отнемала излишната земя и се давала на безимотни и малоимотни стопани. Малоимотните и безимотни са оземлени с ниви от разораната общинска мера. И в селото се въвела трудовата повинност. Било направено шосе от гара Бяла до Босилковци. През това време не е имало тясна връзка и единомислие между съмишлениците на БРП/к/ и членовете на БЗНС. След 9 юни 1923 г., въпреки терора, местната Земеделска дружба продължава дейността си и дори има свои съветници в управлението.
 
***
 
Втората Световна война /1939–1945/ хвърля черна сянка над бедняшките къщи. И този път фашизираната българска буржоазия участва във войната на страната на хитлеристка Германия. В услуга на немците са летища, пътища, складове. Зърнените храни и добитъкът се вземат насила за фронта. Кметът на Босилковци налага големи реквизиции на сиромашките семейства, а богатите пази, защото го подкрепят. Българската буржоазия е в пълна услуга на хитлеристките управници, които подлагат страната на още по-алчен грабеж. Честните и прогресивни хора в страната реагират с гняв и възмущение. По-активна борба против фашисткото управление започват партизанските отряди. Помощ като ятаци на Горнооряховския партизански отряд от Босилковци оказват Стефан Игнатов Добрев и Никола Пашанков Станев.
 
Никола Пашанков е роден през м.август 1894 г. в с.Босилковци. Произхожда от бедно семейство. Баща му отива в Америка, но за един месец умира и Никола остава сирак на 6 години. До 12-годишна възраст живее при втори баща, а после отива да учи занаят при турски ковач. Първо учи занаята в с.Долна Студена, а после в Русе и Свищов. През 1919 г. се оженва в с.Долна Студена и живее в чужда къща. През лятото на същата година се връща в бащиния си двор в Босилковци, където остава до края на живота си.
През Първата Световна война Никола Пашанков отива на фронта и след завършването на войната се завръща жив и здрав. Занимава се със земеделие и работи като коларо-железар. Още като войник през войната той става съмишленик на БРСДП. През м.септември 1923 г. Колю Пашанков е задържан и откаран в Полицейското управление на град Свищов. Много нощи полицаите го бият и измъчват, но той не издава нищо. След няколко дни бос, гладен и пребит, се завръща в Босилковци. Очите са пълни с надежда, с вяра за утрешния ден.
Началото на Втората Световна война го заварва вече по-деен и пламенен борец против фашизма и войната. На едно публично събрание в училище, когато говори областен директор от Плевен, Никола става от стола и смело заявява: “Той ви лъже, не го слушайте!” Полицейските агенти го изтласкват от салона, събранието продължава, но селяните вече не се поддават на лъжите на фашисткия агитатор.
След създаване на партизанското движение, Никола Пашанков се свързва с партизани от Горнооряховския отряд, някои от които се укривали в къщата на Стефан Игнатов. От тях дядо Колю е натоварен с длъжността куриер. Той служи за връзка на групите между селата Босилковци – Долна Студена, Долна Студена – Павел и други. Съобщава важни партийни поръчения на тези групи и ги събира на заседания. Помага за укриването на партизаните, вземайки участие в изкопаването на скривалище /яма/ в къщата на Стефан Игнатов. Бил в постоянен контакт с тях и им служил за сигурна свръзка.
На 13 юни 1944 г. дядо Колю е арестуван на нивата и отведен в с.Павел, Свищовско. Фашистките палачи не се спират пред нищо. Тук те оскверняват училищната сграда, като я превръщат в зандан. Там дядо Колю е зверски измъчван, но не предава другарите си.
 
Друг участник в съпротивителното движение като ятак на партизаните от Горнооряховския отряд е Стефан Игнатов Добрев. Роден през 1910 г. в с.Босилковци, в бедно семейство. Баща му е убит в Първата Световна война. Многодетното семейство остава на издръжка на майката. Така на 8-годишна възраст Стефан Игнатов остава сирак и се запознава с лишенията и мизерията на сирашкия живот. За да подпомага издръжката на семейството си, майката го дава чирак при различни богаташи в селото. Въпреки мизерията обаче, той бил буйно и любознателно момче и успява да завърши III клас /сега VII/. След завършване на основно образование, учи занаят в Полски Тръмбеш – дърводелство, след което се завръща в родния край. Започва да работи като дърводелец и майстор-зидар по различни сгради. През 1928 г., на 18-годишна възраст се оженва за Йордана Атанасова. Прави постъпки за доброволец в армията, но не го приемат. На следващата година става войник и служи три години във В.Търново, Свищов и Варна. След уволнението си се връща в Босилковци и работи една година в мелницата, а после по занаята си. После отива за една година в град Бяла, а след това – в Бургас, работник в мините. Там остава две години. След освобождаването му от мината, си идва в село и започва да се занимава с увеличаване на портрети, изработката на които се извършвала във В.Търново. При тази работа, при обхождането на селата, той се запознава с партизани от Горнооряховския партизански отряд – Сава Дълбоков, Евтим Цветков, Стефан Моллов и други. След свързването си с партизаните, през 1943 г. Стефан Игнатов постъпва на работа като магазинер в кооперацията на с.Босилковци и работи като такъв една година. През това време той е свръзка на партизаните от с.Павел, Масларево, Хаджи Димитрово, Страхилово, Пейчиново, Полско Косово, Ценово и други.
През 1943 г. той трябва да намери скривалище за група партизани. За тази цел, заедно с партизаните, го изкопава в собствената си къща. През м.септември същата година те идват да живеят там, като издръжката им е предимно от неговото семейство. Бай Стефан ходи и ги снабдява с различни продукти. През същата есен е взет запас в град Балчик и оставя партизаните в дома си, на издръжката предимно на жена си, която е с четири невръстни деца /по на 12, 10, 4 и 2-годишна възраст/. Тя им готви, пере и предпазва от разкриване. Синът и Софрони купува мляко от овчарите. В къщата те престояват, без да излизат, един месец и пет дни, страхувайки се да не бъдат разкрити и заловени.
Като запасен войник Стефан Игнатов остава пет месеца. В близко време трябвало да приемат в скривалището му още няколко другари от Стражица, Горнооряховско. За целта се налага отварянето на нова портичка към западната страна на двора, понеже изходът на двора бил открит към поляната. В работата помогнал и Пею Пашанков.
 
Съблазнен от “голяма” премия – 50 хил.лв. за глава на партизанин, Иван Кънчев от Горна Студена, който също се е укривал у Стефан Игнатов, през м.юни 1944 г. отива в полицията, предава ги и с подробности разкрива връзките им и другите ятаци в района.
 
Полицията, с предателя, са над селото, където той, снел завинаги маската на човек, посочва къщата на Стефан Игнатов. Фашистките палачи, подкрепени от местните представители на властта, блокират къщата. Партизаните разбират, че са предадени и поръчват на малкия Софрони /синът на Стефан Игнатов – тогава 11-годишен/, да ги заключи и с малката си сестричка да отидат у дядови си. При излизането един полицай удря детето и то пада на земята. Но Софрони е твърд и не казва, че в къщата има хора. Няколко ритника и детето е в безсъзнание на земята. Фашистки агенти, прикрити зад купа царевичак, откриват огън с автомати и пушки във вратата и прозорците на къщата. Партизаните са принудени да хвърлят няколко бомби и след убиването на един от полицаите, те се разбягали. Това спомогнало за изтеглянето им през селото, за да се свържат с групите от Павел и Хаджи Димитрово. Тук била и Кина Василева Петкова - Бойка. По пътя през селото те срещат агенти, които носят тенекия с газ, за да запалят къщата и ги изгорят живи. Преминавайки през дерето срещу кредитната кооперация, минават по улицата край Ганчо Костадинов и Колю Пашанков и поемат посока за местността “Дуванлъка”, към с.Хаджи Димитрово, където в местността “Черния мост” трябвало да се срещнат с групите от това село и с.Павел. Тук биват пресрещнати от войсково поделение на 33-ти Свищовски полк и във въоръжената схватка биват избити. Само Стефан Моллов остава жив, тежко ранен, скрит под ръкойките на ожънатия ечемик. В неравната битка на 7 юни 1944 г. пада и смелата жена-партизанка, гордост на Беленския район, Кина Василева Петкова – Бойка.
 
Врагът разкрива ятаците и помагачите от околните села и започват масови арести. Арестувано е цялото семейство на ятака Стефан Игнатов – жена му Йордана, децата му Кина, Софрони, Гинка и Пенко, а сам той е докаран от Балчик, където бил мобилизиран, в село Павел. В превърнатото в полицейски участък училище, арестуваните са подложени на зверски мъчения: глад, бой, жестока средновековна инквизиция. Стените и подът на стаите са опръскани с кръв. Изтезанията продължават, но никой не издава нищо. Това вбесява полицаите и те решават да свършат с жертвите си.
 
21 юни 1944 г. Топла юнска привечер. Ръми ситен дъжд. В полето лъха мирис на зряла пшеница. Десетте герои-комунисти, които не се плашат от смъртта и не коленичат пред фашистите, са навързани един за друг. Те знаят къде ги водят палачите. По пътя Павел – Босилковци, в местността “Божанковия салкъм”, биват избити. Няколко картечни редове прекъсват завинаги живота на Стефан Игнатов и Никола Пашанков, другарите им от Полско Косово – баща и син Стоян и Христо Терзиеви, от с.Пейчиново – Андрей Йорданов, Станка Василева, Ангел Ангелов, и от с.Павел – Иван П.Русков, Никола П.Русков и Петко П.Русков.
 
На лобното място е издигнат паметник със скромна алея, който да напомня на идното поколение за геройската им смърт.
 
На 4 ноември 1944 г. тленните останки на загиналите са пренесени в родните им места. Колю Пашанков и Стефан Игнатов са погребани в двора на общината в Босилковци. В знак на дълбока признателност над гроба е издигнат бял паметник с ликовете им. Паметни плочи са поставени и на домовете на загиналите където при чествания се полагат венци от живи цветя.
 
 
В ГОДИНИТЕ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКО СТРОИТЕЛСТВО
 
На 9 септември 1944 г., с помощта на Съветската армия, въстаналият български народ със славните партизански отряди, събори игото на фашизма и капиталистическата експлоатация. Над страната изгря свободата и нейните лъчи озариха и бедните къщи на Босилковци.
Още на 12 септември е основан комитетът на Отечествения фронт. Едни от първите му членове са Борис Иванов Долапчиев, Петко Иванов Трифонов, Петър Митев, Панайот Георгиев и др. Първоначалната дейност на Отечествения фронт е мобилизиране на всички сили, средства и хора за фронта.
 
Младежите от Босилковци взеха дейно участие в бригадирското движение на националните обекти “Прохода на Републиката” /Хаинбоаз/, линията Перник-Волуяк, язовир “Росица”, линията Ловеч-Троян. Първите бригадири са Иван Василев Михалев, Иван Недев, Филип Казаков, Ричка Тончева и др. Младежта участва масово и в околийските и местни бригади в ДЗС “Соатя” и ДЗС “Дунав”.
 
През м.ноември 1947 г. със Закона за национализацията на промишлените предприятия, бе национализирана частната мелница в с.Босилковци. За ръководител бе избран старият партиен деец Петко Иванов Трифонов, който беше председател на Комисия по национализацията. В 1956 г., когато се извършва електрификацията на селото, мелницата е пригодена към електрически двигател. В 1960 г. тя става собственост на Трудово-кооперативното земеделско стопанство.
След това се извърши и национализация на едрия земеделски инвентар – три вършачки с тракторите.
 
Трудово-кооперативното земеделско стопанство /ТКЗС/ - с.Босилковци е учредено на 27 август 1950 г. от 158 земеделски стопани – учредители и е регистрирано в Околийски народен съвет – Свищов на 18 септември 1950 г. Нарича се ТКЗС “Възход”.
На първото събрание учредителите разглеждат и приемат Устав и с подписите си декларират, че са им известни всички законови разпоредби, отнасящи се до ТКЗС, и че се задължават да ги спазват. Учредителите притежават общо 7920,7 дка земя, с която са влезли в стопанството. Избран е председател - Атанас Димитров Вълков, Управителен съвет от 7 члена и Контролен съвет от 3 души.
Ето част от текста на Учредителния протокол:
“27 август 1950 г. в с.Босилковци, Свищовско, на Общоселско събрание, председател на което бива избран най-стария между присъстващите – Михал Йовчев Стойчев. На събранието присъства Петър Йорданов, подпредседател на ОНС – Свищов. С явно гласуване събранието реши: Учредява се Трудово Кооперативно Земедеско стопанство в с.Босилковци, Околия Свищовска, като самостоятелна производителна кооперация. За създаването гласуваха 158 членове със 7920,7 дка земя. Устава се прочете от Георги х.Митев, инспектор при ОНС – Свищов, член по член, и се приемаше с явно гласуване и мнозинство.
Чл.5 се прие така: На членовете-кооператори да се оставя за лично ползване по 5 дка земя, в която се включват и трайните насаждения /най-много 2 дка лозе или овощна градина, а останалите декари в ниви/.
Чл.9 се прие така: На членовете се оставя за лично ползване 1 крава с приплода и, или 1 биволица, или 2 кози, 2 свине, от които едната с прасенца, по 5 овце, неограничен брой птици, до 10 кошера пчели и по 1 магаре.
Чл.10 се прие така: Инвентарната вноска да бъде 2000 лв. на дка внесена земя. Безимотните и малоимотните членове на ТКЗС да внесат инвентарната вноска като стопани с 10 дка земя. Надвнесената допълнителна инвентарна вноска се изплаща на кооператорите в срок от 8 години.
Чл.13 се прие така: Встъпителната инвентарна вноска се прие да бъде на домакинство от 2000 лв.
Чл.17 се прие така: Чистият доход се разпределя по следния начин: първо – за фондовете 10%; второ – за рента на земята 25%; трето – за възнаграждение на труда 65%.
Чл.18 се прие така: За трайните насаждения да се плаща рента 30% от чистия доход на същите за лозята и овощните градини.”
 
Останалите некооперирани стопани влизат постепенно в стопанството и на 01.01.1959 г. в него са 451 домакинства с 23 125 дка земя. По-масово влизане в ТКЗС има през 1957 г., когато на едно събрание са приети 47 кооператори.
На 17 февруари 1959 г. стопанството се обединява със съседното от с.Пейчиново, след което броят на домакинствата – членове възлиза на 788, а обработваемата земя е 39 027 дка. Обединеното ТКЗС се нарича “Партизански ятаци”.
 
Обликът на селото се изменя след 9 септември 1944 г. Главната икономическа база на ТКЗС дава възможност за увеличаване на фондовете и замогване на кооператорите. Определени са местата за стопанските дворове и в тях са построени модерни птицеферми и кравеферми, свинеферми и овцеферми. За нуждите на селскостопанската продукция, за съхраняването и преработката ѝ са построени складове, хамбари и работилници. Изграден е язовир, който заема 142 дка площ с 300 000 куб.м вода, съоръжен с две помпени станции. Водите му се ползват за напояване, а през годината се лови и риба.
 
През 1956 г., със собствен труд и със средства от самооблагането, селото е електрифицирано и кинефицирано. Построен е здравен дом с лекарски и зъболекарски кабинети и родилно отделение. Докато в миналото болният се откарва в града с каруца и често по пътя умира, то сега ефикасна Първа медицинска помощ се оказва на място. При по-тежки случаи се ползва новозакупената линейка.
 
Построени са стадион с колодрум и хубав парк. Жените – домакини са освободени от задължението да пекат домашен хляб. Техният тежък труд е заменен от новата механизирана фурна, построена в 1962 г., която задоволява напълно нуждите на селяните от качествен и винаги пресен хляб. През 1963 г. е открита новопостроената сграда на Потребителна кооперация в центъра на селото с модерни слънчеви и просторни магазини. В същата година е асфалтирано шосето до гара Бяла, което свързва селото с окръжния център Русе. По него от 1960 г. редовно пътува луксозна рейсова кола. Самоотверженият труд направи хората заможни, това се отрази и на техния бит. На мястото на старите къщи като гъби се издигнаха нови, просторни и слънчеви. Всеки дом е добре обзаведен. Наличието на бюфет, гардероб, спалня е нещо обикновено. Кухните се преустроиха по новому. Домакинските електрически уреди навлизат широко в бита. Купуването на радио, телевизор, акордеон, мотоциклет и други, показват непрестанното културно издигане на селските труженици. Дворовете, състоящи се от зеленчукови и цветни лехи, са наредени с много старание и вкус. На много порти е окачена табела с надпис “Образцов дом”. В тези домове, в хигиенични стаи подготвят уроците си децата.
 
Непосредствено след 9 септември 1944 г. в селото се откри целодневна лятна детска градина, която съществува и до днес. Първите нейни питомци са родените през 1938 г. Грижите на народната власт по предучилищното възпитание засегнаха и децата в село. През 1959 г. се откри и полудневна детска градина.
Още от създаването си, училищата в Босилковци са две: начално и прогимназия. През учебната 1963/64 г. се откри осми клас, като за нуждите на обучението се направи пристройка с физкултурен салон и две учебни стаи. Почти всички ученици, завършили основно образование, продължават да учат в средните политехнически и професионални училища. Броят на завършващите висше образование е все още малък.
 
Нарасналите културни нужди на жителите наложиха откриването на кино с широколентов апарат и впоследствие – широкоекранен. Всяка вечер пред екрана хората имат възможност да се запознават с минали исторически събития, с научните и технически постижения в света.
 
През последните години особено много се разшири дейността на Народното читалище. Към него са сформирани танцов, хоров и театрален състав, които развиват пълноценна дейност и спомагат за задоволяване на културните нужди на хората. Библиотеката на читалището разполага с над 5200 тома литература, подредена по най-новите библиотечни изисквания. Те са на разположение на читателите и спомагат за изпълнението на правителствени и партийни решения.
 
През 1959 г., съгласно административното преустройство на страната, Босилковци става централна община, със съставно село Пейчиново. Населението от 2088 жители се увеличава на 3339. От този момент нататък данните са следните:
За 1960 г. – 3285 жители общо за двете села
За 1961 г. – 3202 “
За 1962 г. – 3074 “
За 1963 г. – 3151 “
 
***
 
Развитието на селището в икономическо и културно отношение наложи израстването му с още по-големи темпове. Това ще се почувства значително през следващия период от време, когато ще се обособи център с Административна сграда на ТКЗС, ново читалище /Културен дом/ с всички необходими зали и помещения за пълноценна културно-просветна дейност, поща, магазини и павилион, разположени в хубав парк с изглед на изток, пред който ще бъде площадът на селото. До 1970 г. селото ще бъде водоснабдено и това ще спомогне за по-успешното му озеленяване. Улиците ще бъдат павирани. По стръмните улици на селото ще бъдат прекарани канали и това ще предотврати замърсяването им. Ще бъде построена обществена баня и пералня. Още по-добре ще се обзаведат домакинствата. Във всяка къща ще има прахосмукачка, телефон, телевизор, а меката мебел и известните на цял свят котленски килими ще бъдат нещо обикновено.
 
Перспективният 20-годишен план несъмнено ще даде своето отражение и върху икономическото укрепване на ТКЗС.
Трайните насаждения ще се увеличат до 1970 г. с още 1140 дка. Средните добиви ще се увеличат както следва:
1964 г. 1970 г.
Пшеница 180 [[килограм|kg]] 240 [[килограм|kg]]
Ечемик 230 280
Царевица 280 340
Слънчоглед 150 200
Захарно цвекло 2500 3200
Грозде 1150 1300
Поливните площи от 2100 дка през 1964 г. ще бъдат увеличени на 2300 дка през 1970 г.
За получаването на горепосочените и други добиви от полевъдството ще бъдат наторени 39 000 дка обработваема площ.
 
Ще се разшири развитието на животновъдството и средните добиви от животните.
 
1964 г. 1970 г.
брой брой
Крави 260 1500 л 250 2500 л
Овце-мляко 6100 50 л 6382 55 л
Овце-вълна 6100 3 [[килограм|kg]] 6382 3,5 [[килограм|kg]]
Свине 360 520
Птици-яйца 18000 120 бр. 16200 125 бр.
Производството на животинска продукция на 1000 дка обработваема площ ще достигне:
1964 г. 1970 г.
Мляко 16153 л 22641 л
Вълна 462 [[килограм|kg]] 538 [[килограм|kg]]
Яйца 21000 бр. 32000 бр.
 
За осъществяване изпълнението на плана в животновъдството в някои от по-важните показатели, ще се водоснабдят и механизират напълно производствените процеси в три свинарника, два птичарника и в кравефермите. Механизирано ще се извършва стрижбата и доенето на овцете. За осъществяване изпълнението на плана в полевъдството, ще бъдат механизирани почти всички процеси. Горните показатели сочат, че до края на 1970 г. ТКЗС "Партизански ятаци" ще бъде напълно укрепено в икономическо отношение, а кооператорите му ще са заможни селяни.
 
 
 
Материалите по историята на селото събраха и подработиха
'''Величка Мълчанкова''' – учителка и '''Генчо Георгиев''' – библиотекар.
 
== Културни и природни забележителности ==