Риголето: Разлика между версии

След премиерата на „Риголето“ през 1858 г. в Париж, 65-годишният тогава Джоакино Росини възкликва: „Действително този Верди е гениален композитор.“ Музиката на Верди в тази опера притежава изключителна въздействуваща сила. Всичко в операта е изградено само на музикално-драматични ситуации. Образите на трите главни действуващи лица – Херцога, Риголето и Джилда са обрисувани музикално с изключително майсторство. Музиката предава и най-тънките нюанси на техните преживявания. Музикално-драматургически „Риголето“ е изградена на контрастността, въпреки че не е използуван единен тематичен материал. Има само една тема - „на проклятието“. Тя се появява още във встъплението, а след това и неколкократно в развитието на действието, напомняйки за неизбежността на възмездието. Мелодиката на операта е изключително ботата. Тя е поредица от мелодически перли, чиито характер се определя от настроението или душевното състояние на героя или героите. При ансамбловите номера Верди с майсторство дава на всяка партия съответно музикално настроение.

 

 

След наситеното с трагедийност кратко оркестрово встъпление, което е изградено върху темата на проклятието, започва първото действие с пищната и весела сцена на бала. Централно място в нея заема великолепната ария на Херцога. С този музикален номер започва развитието на драмата, в него са нахвърлени и основните щрихи от характеристиката на героя. Втората половина на действието има напрегнат характер. След проклятието на Монтероне музиката придобива по-мрачна окраска. В първото действие Риголето е даден като злобен и язвителен човек, изпълнен с омраза срещу всички. След проклятието в неговата партия прозвучават и нотки, които говорят за прикривани благородни чувства.

 

По-нататък музиката е по-разнообразна, изразителна и въздействуваща. Още няколкотактовото встъпление след първата сцена създава чувство на тревожност. Монологът на Риголето след срещата със Спарафучиле разкрива и много страни от душевния мир на героя. Големият дует на Джилда и Риголето е забележително постижение като мелодично-емоционален изказ. Последвалата любовна сцена на Джилда и Херцога е наситена с много лиризъм и сърдечна простота. Малката ария на Херцога, в която той признава любовта си към девойката, по настроение е близка до арията му от първото действие. Характеристиката на Джилда се допълва в прочутата ария „Скъпо име“. В края на действието е мъжкият хор „Тихо, тихо“ ''(„Zitti! Zitti!”)'', един от най-популярните в оперната литература.

| 1971|| [[Лучано Павароти]]<br>[[Шерил Милнс]]<br>[[Джоан Съдърланд]]<br>Марти Талвела|| [[Ричард Бонинг]]<br>Лондонски симфоничен оркестър|| CD: Decca

|-

|-

|}