Егаш Мониш: Разлика между версии

|награди = [[Картинка:Nobel prize medal.svg|20px]] [[Нобелова награда за физиология иили медицина]] - (1949)

{{Нобел}} '''Егаш Мониш''' ({{lang-pt|Egas Moniz}}), истинското име на когото е '''Анто̀ниу Каета̀ну ди Абрѐу Фрѐйри Ѐгаш Мо̀ниш''' ({{lang-pt|Antonio Caetano de Abreu Freire Egas Moniz}}) е португалски лекар невролог, роден на 29 ноември 1874 година в имението Аванса и починал на 13 декември 1955 година в [[Лисабон]]. Носител е на [[Нобелова награда за физиология или медицина]] от 1949 година, връчена му в резултат на открития свързани с терапевтичната стойност на левкотомията[[левкотомия]]та при някои неврози. Тази награда дели с швейцарския физиолог [[Валтер Хес]].

Егаш Мониш е потомък от стар португалски аристократичен род. През 1891 година постъпва в университета в Коимбра. През 1899 година се дипломира като лекар с теза върху дифтерията[[дифтерия]]та. Твърде млад получава първия пристъп на [[подагра]], която по-късно обезформя и инвалидизира ръцете му. Като студент се увлича от политиката, като има либерални убеждения и симпатизира на републиканците, борещи се за сваляне на монархията. За подкрепа на това антимонархическо движение пише памфлети под псевдонима '''Егаш Мониш''', с което става известен.

Поради липсващи обективни методи за изследване в неврологията на човешкия мозък, през 1927 година разработва и въвежда в клиничната практика мозъчната '''ангиография''', при която чрез съчетано използване на рентгенови лъчи и радиоактивни йодни препарати е възможно да се откроят контрастно мозъчните кръвоносни съдове. ПрилаганитоПрилагането на този метод донася на автора голяма известност, като и до днес е основно средство в диагностиката на мозъчни тумори и съдови увреждания.

През 1935 година присъства на международна конференция, където се съобщава за експеримента на двама американски учени за отстраняване на голяма част от челния дял на мозъка на маймуни, в резултат на което изчезва проявяваната от тях агресивност. Това го навежда на мисълта, че прекъсването на връзката между челния дял с останалата част от мозъка, може да се използва за подобряване състоянието на психично болни хора с изявена агресивност. До този момент прилаганите средства и методи имали временен ефект и практически това психическо състояние е опасно както за болните, така и за околните. През 1936 година се извършва първата операция от професора по неврохирургия Алмейда Лима, наречена '''[[левкотомия]]''' (от гръцки leukos - бял). Методът е наречен с такова име поради прекъсване на нервните влакна, изградени от бяло вещество, които свързват челния лоб с другите части на мозъка. Днес тази операция е известна с името '''[[лоботомия]]'''. Този метод не лекува радикално болестта, но прави пациентите спокойни, което пък позволява да живеят в семейна среда. След извършване на около 100 подобни операции, правителството забранява подобно лечение. Този метод получава най-широко разпространение след [[Втора световна война|Втората световна война]] в [[Съединени американски щати|САЩ]], където неврологът Уолтър Фриман я прилага в собствена модификация. От 1960 год. с откриването на нови психотерапевтични средства, броят на извършваните лоботомии рязко намалява и престава да се прилага. Така е намерено и решение и са удовлетворени протестите на психолози и психиатри, че тази операция е антихуманна и води до дълбока промяна в психиката и унищожаване на личността.

През 1949 година получава половината от Нобеловата[[Нобелова награда за физиология или медицина]] '''"за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при някои психози"''', като я поделя с [[Валтер Хес]].