|
Празник на село Мендово е Петровден.
Викат ми Вангелия, турското име ни си го знам. Стара съм много, затова и много работи
съм заправила. Но как станах Вангелия помня. Помня как комитите изклаха Мендово.
Родила съм се през турско. Живях през турско - тегло беше, живях и през фашистко и
пак беше тегло големо. Седем деца родих, а пет отгледах - все живот труден и хляб
горчаляв.
Откак Тодор цар стана по-лесно се живее по Огражден. Хляб 25 стотинки, кисело мляко
бурканчето 16 стотинки, изорават ти нивите разсад и семена ти дават. От тебе само да
работиш. Ама хората станаха мързеливи, готованци. Това не е хубаво, хора сме и
трябва да работим само стоката постоянно яде и се гои.
Та това го помня. Бях малка мома тогава, таман за женене.
Планината Огражден се гърчеше от тревоги и страхове. Хората!!! Хората вече не се
разбираха. Раята не беше същата. Правоверният все по-често се посягаше
към ръкията и виното. Дигнаха ръце от огражденци и Аллах и ИСА.
Великият везир прати хабер да се събират таборите. Вайна се отваряше. Този път
войната щеше да бъде не срещу московците, а срещу гяурите от старите земи -
българите, сърбите и гърците. Ходжата на Мендово призова правоверните за
пореден път да застанат под знамената на пророка.
Неохотно около стотина млади момчета и улегнали мъже, в една октомврийска
утрин се заспускаха по калдаръма към касабата. От малките прозорчета по няколко
чифта уплашени очи изпровождаха своите синове, братя и бащи. На площада
останаха да си играят няколко фесчета и чалмици, но скоро им се додея и се
прибраха по чардаците.
Касабата - градът Петрич, там бяха кадията, каймакаминът, чаушите и заптиите -
все хора пазещи царщината и законите на падишаха, да бъдат честити и много дните му!
Войната бързаше и се приближаваше към Мендово. Наближи го и го отмина.
Хабер все нямаше и надеждата за добро се топеше от ден на ден, докато
накрая съвсем изчезна.
Една сутрин селото ни осъмна завардено от комити. Организацията беше изкарала
мъжете от Огражден и полето и ги беше въоръжила в помощ на българската
армия.
Разпищяхме се кадъните, зареваха децата, заридаха старците.! Раята беше дошла
да ни отмъщава за Мануш, за потрошените кокали и глави по реката, за
замръкналите и неосъмнали друмници. Костадин Джората нареди да се
отделят настрана мъжете от жените и децата. Мъжете ни - неколцина калпави
за аскера мюсюлмани, стари или болнави стояха настръхнали срещу
довчерашните си изполичари.
- Огражден няма да е повече турски. Затова мендовци трябва да се изселят
оттатък Старата река в Подгорията.!? - обясняваше някой на някого.
Поведоха ни в две посоки. Мъжете към касабата, а жените и децата към
близката валта*. Долу във валтата вече ни чакаха, бяха се приготвили от напред.
Около три дръвника подпийнали комити прекарваха палец по остриетата на
брадвите си. С грозен рев се юрнахме всичките кадъни назад към селото.
Посрещнаха ни тояги, приклади, юмруци и с псувни
ни върнаха обратно. Комитите задърпаха нанизите по нас. Режеха ги направо
от косите ни. Грабеха без ред, крадяхя каквото им хареса. И мене ме
откраднаха, изпървом един реши за жена да ме взима, но като видя че
съм кекава и малка отказа се и ме размени за пет алтъна. Купи ме
моя Кочо, затова ми викат баба Вангелия Кочовица.
Онова що не им трябваше отиде на дръвниците. И шурна кръв по валтата.......
валта - турска дума дере, долчина
{{Портал Македония}}
| 