|
'''Черноризец Храбър''', {{lang-cu|Чрьноризьць Храбръ}} е [[Средновековие|средновековен]] [[България|български]] духовник и [[писател]].
Няма такав
==Биография==
Черноризец Храбър (буквално «храбър монах», въпреки че «Храбър» може да е собствено име) е работил в [[Преславска книжовна школа|Преславската книжовна школа]] в края на [[9 век|9]] и началото на [[10 век]]. За него няма биографична информация, но името му често се смята за [[псевдоним]], използван от някой от другите изявени представители на школата или дори от самия цар [[Симеон I]]. Автор е на апологичния трактат ''„Сказание о писменех“,'' което днес се превежда като „Сказание за буквите“ или само [[За буквите]].
Черноризец Храбър (както и редица други древни български автори) е открит за науката от руски слависти. За първи път трактатът "За буквите" се появява в печатен вид в т.нар. «Острожски буквар» на [[Фёдоров, Иван|Иван Федоров]] ([[Острог (Ровенская область)|Острог]], 1578) без споменаване на автора и под заглавие «Сказание, как составил св. Кирилл Философ азбуку для славянского языка и книги перевел с греческого на славянский язык»; повторно е напечатан също в буквар (Вилно, 1621). През XVII и XVIII в. текстът на трактата се препечатва многократно, но все под анонимна редакция: варианти се изработват в [[Москва]] ([[1637]]), [[Санкт Петербург]] ([[1776]]) и [[Супрасъл]] ([[1781]]).
Името на Черноризец Храбър е открито от К. Ф. Калайдович, който намерил т.н. «Лаврентиевски сборник» (български ръкопис от 1348 г., от времето на цар Иван-Александър), където намерил списък, съдържащ по-стара редакция на произведението със заглавие: «О писменехь чръноризца храбра». Калайдович я публикувал в забележителната си книга «Иоанн, экзарх Болгарский» (М., 1824) с палеографически снимки.
''"За буквите"'' е едното от двете произведения в старобългарската литература, заедно с "Беседа против богомилите" на [[Презвитер Козма]], които са изградени в завършен полемически стил и които дават значителна представа за епохата.
Основно застъпено в това най-популярно и единствено известно произведение на Черноризец Храбър е защитата на славянската писменост от влиянието на чуждите, най-вече византийските среди, и на техните поддържници в България.
Името Черноризец Храбър всъщност трябва да се преведе просто като ''монаха'' (''носещ черна риза'') ''Храбър''. Това показва, че макар и доста ерудиран, писателят е бил духовник с обикновен сан (монах е най-ниската степен в йерархията на черното духовенство). В същото време точно неговата образованост дава основание на изследователите да предположат, че той е висш аристократ, приел службата в църквата. Някои по-романтични историци са предполагали, че това е литературен псевдоним на цар [[Симеон Велики]] от времето когато е монах, преди да заеме престола, ползван и по-късно от него. Вероятната причина за създаването на „За буквите“ е [[Църковен събор (поместен)|Преславският църковно народен събор]] от [[893]] г., на който славянската азбука и старобългарският литературен език са официално узаконени в богослужението и в дейността на държавните институции, а Симеон е коронясан за владетел след като е освободен от монашески обет.
Според проф. Трендафил Кръстанов [[Йоан Екзарх]] и Черноризец Храбър са една и съща историческа личност.<ref>[http://www.pravoslavieto.com/history/09/Joan_Ekzarh/index.htm#%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8 Ватикански открития за "Черноризец Храбър"]</ref>
===Творчество===
В литературата съчинението на Черноризец Храбър се причислява към ораторската проза, като апология, но съчетана с публицистична полемика, където позицията на автора е оформена под формата на дискусия, която е остро противопоставена на идейните му противници. Авторът уверено разрушава догматични тези, сред които, че между славянската и гръцката азбука има принципна разлика по отношение на възникването им и че гръцкото четмо има предимства пред славянското. Храбър напада триезичниците, като говори за равноправието между хората и възможността за усъвършенстването на всяко човешко същество. Това е доказателство за демократичното мислене в България през тази закостеняла епоха, както и за трудната политическа обстановка, с която Храбър е трябвало да се справи – едновременно да убеди византийците в правотата на българската християнска културна независимост и в същото време да утвърди важната роля на Империята в контактите ѝ със славянската култура, без които християнството няма да се наложи и институционализира в необходимия си средновековен модел.
Сред полемическите аргументи:
*„Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито елинския, а сирийския, на който е говорил Адам...“
*„Но преди това елините нямаха букви на своя език, а пишеха своята реч с финикийски букви.“
Хаха
==Източници==
| 