Историческа школа в правото: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
мРедакция без резюме |
мРедакция без резюме |
||
Ред 1:
'''Германска историческа школа''' или още и '''Историческа школа в правото''' e интелектуално движение от [[19 век]] в изучаването на [[Германско право|германското право]]. Основата, произхода на тази школа е в [[Романтизма]] и тя набляга върху историческата ограниченост на правото, което е в опозиция на по-ранното движение на/за [[Естествено право|Естественото право]] (''Vernunftsrecht'').
Историческо правната школа се заражда и утвърждава в германските земи след края на [[Наполеонови войни|Наполеоновите войни]] в началото на [[XIX век]]. Идейната ѝ основа е възникването на историзма като философско направление и като начин на обяснение и осмисляне на реалния живот. Според школата, историята с нейните закономерности като обществено развитие е средството за постигане на това обяснение на социалната действителност въз основа на осмислянето на историческия опит.
== Идеология ==
Идеите на историческата школа са изложени от [[Йохан Хердер]], а сред последователите ѝ са цяла редица известни “хайделбергски” имена, т.е. възпитаници на [[Хайделбергски университет|Хайделбергския университет]], като [[Братя Шлегел]], [[Братя Грим]] и др.
Изходната позиция на представителите ѝ е, че “настоящето е продължение на миналото”. Призивът им е “да се върнем назад към идеята, която ще даде ключ за обяснение на настоящето”. [[Идеология|Идеологията]] им е, че движещата сила на идеята за правото не е някаква мистична същност, като субстанция на духа на индивида, а общността на индивида, т.е. човекът като социално животно със своя среда - [[общество]]то, прерастнало в една по-висша форма на организация - [[цивилизация]]та. Школата е насочена срещу преекспонирането на индивидуализма и вярата в човешкия разум (това схващане се отстоява и от [[Школа на естественото право|естествено-правната школа]]). Тази позиция на подръжниците на [[концепция]]та за историцизма, дава основание те да бъдат причислени към изразителите на политическата идеология на [[Консерватизъм|консерватизма]].
== Същност на правото ==
За да докаже тезата си за историческото начало и битие на правото, [[Карл Савини]] предприема изучаване на идеята на правото. Той достига до извода, че още в [[древност]]та правото е присъщо на всеки народ, както и неговите език, нрави и организация. Това се различни прояви на народния живот и те произтичат от едно общо убеждение на народа за необходимостта им. Затова Савини изключва възможността за случаен произход на всяка от тези форми и следователно и на правото. Правото е продукт на обективните условия на живот на всеки отделен народ. Истинското право трябва да се открие от историческата наука, защото то не се създава от законодателя. Савини приема, че действащото право има основание в историческото минало на народа и за да се опознае сегашното право, трябва да се изледва идеята му. Тя води до [[обичаи]]те, следователно истинското право е [[обичайно право|обичайното право]].
Следвайки тази логика Савини приема, че всеки народ имайки свое историческо минало, има и собствен самобитен характер със свой дух, който поражда и собствено право. Това твърдение обаче налага необходимостта Савини да обясни защо в началото на [[XIX век]] в Германия се прилага повече реципираното [[римско право]], отколкото немските обичаи отразени в [[Салически закон|Салическия закон]] и [[Варварска правда|Варварската правда]]. Отговорът на Савини е, че римското право много плътно приляга на германския дух. Той изследва римското право, издава съчиненията “[[Идея и система на римското право]]” и “[[Система на съвременното римско право]]” в 5 тома. Неговите правни възгледи могат да бъдат разпознати и в съчинението “[[Размисли за революцията във Франция]]”. Критичното отношение на [[Едмънд Бърк]] към идеите на Френската буржоазна революция, дава идея за последователите му, сред които са и историко-правниците, да заменят идеалите на естественоправната идеология с реалните закономерности на историческото развитие на обществото.
== Значение на школата за германското обществено развитие ==
В Германия конституционно-политическата концепция намира израз в историческата правна школа. Теоретичните ѝ възгледи и разработки привличат интереса на немските юристи, които се насочват към възприемане на тази идеология за обяснение на правото. Предвестник на историческата школа е [[Густав Хуго]]. През 1879 г. той изадава “[[Институциите на римското право]]”, излага своя оригинална концепция, основана на истиризма. За начало на школата се приема възникналия спор през 1814 г. между [[Антоан Тибол]] и Фридрих Карл Фон Савини. Тибо предлага да се създаде един граждански кодекс, който да е общ за всички немски княжества, следвайки примера на Code de Civil от 1804 г., в който с помощта на естественото право се формулират [[Правна норма|правни норми]]. Савини е на противното становище - [[Позитивно право|позитивното право]] не може и не трябва да се извежда произволно от човешкия разум, предоверявайки му се, защото то произтича от народния дух, а не от разума и следователно правото не трябва да се официализира, за да не се ограничи развитието му. Савини изхожда от [[постулат]]а, че в основата на правото са правните обичаи, които се пораждат от народния дух, който е истинският законодател. Идеята на Савини и последователите му е, че законодателят не може да измисля законите, а само да ги формулира. Идеята за [[Нормотворчество|правотворчеството]] носи риска от законодателен произвол. В този спор се заключава противоречието между подръжниците на естественото право и истирическата школа.
== Постижения на историко-правниците ==
Интересът, който пораждат мислителите от школата, води до възникването нова школа сред немските юристи - на изследователите на [[Дигеста|дигестите]], народните “[[Пандекти|пандектисти]]”. Именно те изработват [[Германски граждански законник|Германския граждански законник]], в сила за [[Германска империя|Германската империя]] от 1 януари 1900 г. Историческата школа в правото заема изключително важно и централно място и в [[естествени науки|естествените науки]] през XIX век, при това не само в Германия, но и в целия развит свят. Именно тя налага историцизма като метод в изучаването на правото и като критерии за научната стойност на и при изследванията му. Правото започва да се изучава като част от историята на човешката култура и познанието за него вече не може да се ограничава до познанието на закона. Идеята ѝ, е че правото е развиващо се, т.е. динамично, а не статично явление, което променя и същността на [[юристпруденция]]та в края на 19 и през 20 век. От анализа на техниката върху същността на закона, юриспруденцията се превръща в истинска наука за правото.
== Източници ==
* [http://www.legaltheory.org/index.php?rid=43&id=12 Историческата правна школа]
* {{de икона}} Alessandro Hirata, Die Vollendung des usus modernus pandectarum: Christian Friedrich von Glück (1755-1831), Savigny Zeitschrift 123 (2006), 330-342.
* {{en икона}} ''[http://fee.org/audio/menger-and-the-early-austrians/ Мергер и ранните австрийци]'', лекция от [http://mises.org/articles.aspx?AuthorId=318 Пол Цвик] от 2009 за Фондацията за икономическо обучение, която засяга Methodenstreit между германската историческа школа и [[Австрийска икономическа школа|австрийската школа]].
| |||