Удж: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Подпоручикъ (беседа | приноси) Редакция без резюме |
|||
Ред 29:
По това време, османците възприели настъпателната удж стратегия и тактика — от охрана на своите области от външни нападения по време на [[кръстоносен поход|кръстоносните походи]], самите турци започнали да нападат съседните територии (първо византийски), да разстройват политическия и стопански живот във византийските области, създавайки несигурност и подготвяйки опостушената територия за присъединяването ѝ към османската държава. За периода на османските завоевания през 14 век, не бива да се подценява и "гръцкия фактор", понеже [[Палеолози]]те следвали политика на незаинтересованост към анатолийските си владения, наблягайки на европейското [[външна политика|външнополитическо]] направление. Това донякъде е обяснимо предвид историческите събития през 13 век, започнали с [[превземане на Константинопол (1204)|превземането на Констанинопол от латините]], [[Превземане на Константинопол (1261)|възвръщането му от Палеолозите с възстановяването на Византия]], завършили с [[Лионска уния|Лионската уния]].
През 1326 г. османците, вече предвождани от [[Орхан]], сина на Осман, превзели [[Бурса]]. През 1331 г. Орхан завладял Изник ([[Никея]]), а през 1337 г. и Измит ([[Никомидия]]), с което границите на османската държава достигнали до Мраморно море. Тези събития предизвикали отглас сред целия християнски свят понеже Никея е символен град, където преди хилядолетие бил приет [[символ на вярата|символа на вярата]]. Явно османските завоевателни амбиции били големи и насочени срещу християнския свят. Независимо от тези смутителни османски завоевания, те били пренебрегнати, подценени или изтълкувани неправилно от [[византийци]]те. През първата половина на 14 век във [[Византия]] бушували две [[гражданска война|граждански войни]] за трона между дядо и внук императори. В борбите се включили и българските и сръбски владетели, целейки да се възползват от конфликта за свои цели.
От 1355 г. османците започнали регулярно да се прехвърлят в Европа осъществявайки набези в Тракия. Целенасочена военна политика в тази насока установил Лала Шахин през 1359 г. Последвало разделянето на три уджа (един основен и два флангови и спомагателни) на османското настъпление. Това предопределило и последвалия византийски отговор на настъплението — през 1366 г. флотът на граф [[Амадео VІ Савойски]] завзел Галиполи и почти прекъснал непосредствената връзка между малоазийските и балканските владения на новия трети по ред османски султан [[Мурад І]]. Това лишило в продължение на десетилетие османците от трайна възможност да напредват в Европа. Явно и в контраотговор, бил въведен [[кръвен данък|кръвния данък]] и формиран [[еничарски корпус|еничарския корпус]]. Въпреки прекъснатата логистична връзка на османците с [[Мала Азия]], настъплението им на Балканите продължило с неотслабваща сила — последователно били превзети [[Одрин]] (града на император [[Адриан]]) и [[Пловдив]]. Това принудило непосредствено застрашения от османското настъпление деспот [[Йоан Углеша]], заедно с брат си [[Вълкашин]] да излязат срещу османците. Загубата на [[Чирменска битка|Чирменската битка]] предопределило османското завоюване на Балканите, последством настъпленията по линията и ръкавите на главния и спомагателните (флангови) османски уджове с техните "ръкави". Единствено османската загуба в [[битка при Анкара|битката при Анкара]] забавила с половин век османските завоевания в Европа.<ref>{{cite book |last= Матанов |first= Христо |authorlink= Христо Матанов |title= Балкански хоризонти (част 1), Завоеватели и завоювани, стр. 204-227 |year= 2007 |publisher= Парадигма, ISBN 954-9536-98-X }}</ref>
|