По времето, когато реформацията в [[Германия]] е започнала, тезисите на [[Мартин Лутер]] (1517) намират добра почва във Франция:
ФранцФрасоа I, който управлява Франция от 1515, е превърнал по това време Католическата църква в управленски орган на държавата. Чрез Болонския конкордат от 1516 той получава правото да раздава еднолично високи постове във френската църква. Той се възползва умело и назначава висши благородници на съответни позиции и по този начин ги задължава да му бъдат верни. Инфраструктурата на църквата също е била от голямо значение за краля. Присъствието ѝ във всички градове и села, големият обхват на действие, който свещениците са имали в църквите, и фамилните регистри, които паствата са водели, са били елементи, които краля е използвал за изпълнението на управленски задачи като например издаването на едикти.
Тази секуларизация води до противоречие сред хуманистичните кръгове около [[Еразъм Ротердамски]] и Якоб Фабер през 1520. В тези среди все по-често са се дискутирали тезите на Мартин Лутер, които правят [[Библия|Светото Писание]] единствен критерий във вярата и настояват за разделение между държава и църква. Неговите идеи първоначално са приети позитивно и в кралския двор.
ФранцФрасоа I., повлиян от сестра си, също не отхвърля теологичните аспекти на зараждащото се реформаторско движение. Той дори защитава Якоб Фабер, когато срещу него е повдигнато обвинение във еретизъм. Реформирането на църквата не би могло да уплаши Франц, поне що се отнася до богословските тълкувания.
Следователно може да се смята, че реформаторските идеи са намерили почва във Франция през 1520 година. Чрез хуманистичните кръгове те намират разпространение сред издигнатите буржоазни среди.
