Разлика между версии на „Шахмат“

м (→‎Произход на съвременната игра (1450–1850): изпуснат <ref>, дреболийки)
{{основна|Шахматът в изкуството и литературата}}
=== Преди съвремието ===
 
През [[Средновековие]]то и по време на [[Ренесанс]]а, шахматът е част от културата на аристокрацията; използва се за преподаване на военна стратегия и е наричан „царска игра“.
Преди повече от 2000 години шахматът се е появил в Индия. Тогава играта се е наричала чатуранга. С различните свойства (движения на фигурите и с тяхното разположение играта е отразявала състава и свойствата на тогавашната индийска войска, образувана от четири вида: слонове, бойни кули, коне и пехотинци.
От Индия тази игра в много разновидности се е разпространила по цяла Източна и централна Азия, а в края на V и началото на VI век проникнала в Иран (Персия), където се ползвала с голяма известност. В един стар индийски ръкопис се казва, че чрез тази игра "се осъществява победата на разума".
От по-късни персийски източници научаваме за ходовете на фигурите и правилата на играта. Такива сведения има и в прочутата поема "Шах-наме" на персийския поет Фирдоуси.
Когато арабите завоювали иранската държава, те възприели и шахмата. Новата за тях игра те нарекли шатрандж. В тази епоха в много отношения правилата на шахматната игра се отличавали от днешните.
Арабите поусъвършенствали древната шахматна игра. Особено голям разцвет достига в IX и X век развитието на шахмата у арабите. Запазените ръкописи свиделтелстват, че те се интересували не само от практическата игра, но и от шахматната композиция (задачи и етюди), а така също и от изследване на отделни позиции. Това е вече един по-висш стадий на развитие. Естествено, днес тези изследвания имат малко значение, предвид разликата в движението на някои фигури. Само ходовете на царя, топа и коня били същите, както сега. Дамата не е била най-силната фигура, а обратно - най-слабата. Тя се е движела само на едно поле по диагонал, а офицерът правел особен скок по диагонал през едно поле. Пешките можели да се движат от началното си положение само едно поле напред. Сегашната рокада не съществувала. При такива правила на играта, лесно обяснимо е, защо стълкновенията на силите между двата лагера започвали много по-късно, отколкото при сегашния шахмат. Темпът на играта е бил бавен. Целта на играта е била както и сега - да се постави неприятелският цар в безизходно положение, да му се даде "мат", а също така и "пат", което тогава се е смятало за победа.
След завоюването на Испания от арабите започнало пренасянето на шатранджа в Европа. Интересът към тази игра не бил голям. Това се обяснява с историческия момент, характеризиращ се с общо понижаване уровена на културата и с господството на феодализма и католическата църква. Мъртвата и тежка атомосфера на средновековието със своите догматични, политико-религиозни закони и традиции сковала свободното развитие на науката и изкуството. Ето защо периодът от X до XV век бил период на упадък в шахматното изкуство. Даже в края на XIII век католическата църква забранила шахманата игра, като несъвемстима с християнския морал. Това обаче не продължило дълго и било отменено в средата на XIV век.
Основните причини, които спъвали развитието на шахматната игра или шатранджа, както тогава още я наричали били в самата нея - в нейните правила, в нейния извънредно продължителен и бавен характер. Съприконсновението на бойните сили ставали след серия от много ходове, вследствие на което развръзката на борбата идвала много късно. Състоянието на играта не хармонирало с общия прогрес на човечеството, поради което естествен е бил стремежът да се ускори ходът на играта и тя да се направи по-бойка, за да се достигне по-бързо до развръзката. Това довело до преработване и усъвършенстване на играта.
Така се стига до днешните правила на играта, които в основни линии са създадени в епохата на възраждането (XV-XVI век).
Оттогава за шахмата настъпил период на нов разцвет. От една страна, простотата и правилата допринесли за популяризирането на шахмата, и от друга - изнамирането на книгопечатането способствало за развитието на шахматната литература. Всичко това дало извънедно голям тласък на шахмата. Започва историята на съвременния шахмат. Плеада теоретици и шахматисти-практици със жар се углъбявали в анализи на дебюти, на различни позиции и завършеци. Така постепенно започнала да се заражда дебютната и въобще шахматната теория. В края на XV век и началото на XVI век били издадени първите книги по шахмат. В Италия и Испания се появили няколко изтъкнати шахматисти, най-известни от които са били Леонардо да Кутри, Джоакино Греко и Руй Лопец.
Играта през това време и особено през XVII век, е била доста наивна и се характеризирала със стремеж за комбинационни атаки срещу непритятелския цар, свързани с жертви на фигури и особено на пешки. И двете страни са нападали и който надделеел, той печелел. Не са знаели да се отбраняват.
Нов подем на шахмата настъпил през XVIII век във Франция и Англия. Характерно е за това ново процъфтяване на шахмата в епохата на буржоазните революции и прехода към капитализма, че той не се развива както в предишната епоха в дворците на краля и феодалната аристокрация, а се играе в богатите кафенета и клубове. Тогава за първи път се появило и шахматното списание "Palamede".
Най-добрият шахматист-практик на XVIII век е бил французинът А. Филидор (1726-1795). Той е бил известен и като теоретик. Установил е много общи принципи за постройка на играта и водене на партията. Със своята система, която за наши дни няма съществено значение, Филидор е придавал особена важност на движението на пешките. "Пешката е душата на шахмата", казвал той. Своята теория Филидор изложил в 1749 година в ръководството "Изследвания на шахматната игра". Тази книга е преведена на много езици и е претърпяла много издания.
Против стратегията на Филидор, която е придавала на партията затворен и тежък позиционен характер, се противопоставяли много теоретици във втората половина на XVIII век. Но едва в началото на следващото столетие започнало постепенно възвръщане към фигурно-комбинационната игра. След смъртта на Филидор най-изтъкнати шахматисти били французите Дешапел, Ла Бурдоне, Сент Аман и Кизерицки, а също така и англичаните Сарат, Луис, Мак Донел и прочутият Стаунтон. Срещите между тези френски и английски шахматисти са първите състезания в света, които са имали подчертан международен характер. През този период единственият вид състезания са били мачовете.
В Русия по това време силен шахматист бил Александър Петров. Той бил шахматист с голяма практическа сила, ярък самобитен талант, известен далеч зад пределите на своята родина. Петров бил наричан "северният Филидор", с което се подчертавало неговото значение. В 1824 година той издал първото оригинално ръководство по шахмат на руски език. Действително и преди него в Русия са излизали други шахматни ръководства, но те били превод или компилация. От трудовете на Петров и неговите игри се вижда, че той, в сравнение с Филидор, стои много по-високо. Играта на Петров имала жив и комбинационен характер, тя била строго логична и енергична. В нея вече се чувствал зараждащият се научен шахмат. Петров успял да преодолее слабостите в системата на Филидор и с това да предвижи развитието на шахматното изкувство.
Представлява интерес, че Петров със собственоръчно посвещение е поднесъл един екземпляр от своята книга на руския поет А.С. Пушкин, който живо се интересувал от шахмата и ясно съзнавал културното значение на масовото разпространение на шахмата. В своята библиотека, освен книгата на Петров, Пушкин е притежавал учебника за шахматната игра на Филидор и френското шахматно списание, което е излизало тогава.
Силни шахматисти в Русия, съвременници на Петров, били Яниш, Шумов, Михайлов и др. Последният бил редактор на първият в Русия шахматен вестник "Шахматен лист" (излизал от 1859 до 1863 г.). Яниш пък издал двутомната книга "Нови анализи на шахматните дебюти". В нея той систематизирал световната шахматна практика и предал на дебютната теория научност. Тази книга била преведена на английски и френски език. Тя служела за основа на излезлите впоследствие извън Русия ръководства по дебютната теория.
От втората половина на XIX век, когато връзката между шахматистите от различните страни се улеснила (вследствие общия прогрес на човечеството), шахматното изкувство започнало да се развива с бързи стъпки. Това позволявало да се размени опит и по този начин да се усъвършенства и развива шахматната теория. Този процес е бил извънредно много улесняван от появилите се шахматни списания и книги. Започнали да се организират и международни шахматни турнири, които били за теоретиците ценен източник на материал за обогатяване на шахматната теория.
Първият в света шахматен турнир, в който взели участие най-силните шахматисти от различните страни, се състоял в Лондон през 1851 година. Този турнир бил малко необикновен, тъй като се е провеждал по системата на елиминиране. Оттогава такива турнири започнали да се организират често и в шахмата окончателно се развили единни правила. На турнира в Лондон пръв излязъл Андерсен, когото започнали да считат за най-силния шахматист в Европа, втори - Уевил, трети - Уилямс, четвърти - Стаунтон и т.н.
Адолф Андерсен, който бил учител по математика в Бреслау, се отличавал с праволинейността на играта си. Той не признавал друга цел, освен пряката атака срещу царя, даже и това да е ставало за сметка на многочислени слабости в собствената позиция.
Подемът на шахматният живот в Европа намира отзвук и в Америка, където през 1857 година се е състоял международен турнир с участието на двама европейци: Л.Паулсен и Лихтенхайм. Неочаквано победата била извоювана от младия американец Пол Морфи (1837-1884). Същият бил голям майстор на атаката, но за разлика от Андерсен я подготвял стратегически по-обосновано. В 1858 година той посетил Европа и в мачове с най-силните майстори удържал редица победи:
 
Бърнс +19, -7, =1; Боден +5, -1, =1; Бърд +10, -1, =1; Леве +6, -0, =0; Левентал +9, -3, =2; Монгредиен +7, -0, =1;
Победил и Андерсен с резултат +7, -2, =2. С това Морфи убедително доказал, че е най-силният шахматист в света. Силата на Морфи в основата си се базирала на откритите от него нови принципи в играта - бърза мобилизация на силите, с контролирането им в центъра на дъската и по откритите линии. Шахматната кариера на Морфи била много къса, защото същият след завръщането си от Европа, се отказал от шахмата. Творчеството на Морфи представлява крачка напред в развитието на шахматното изкувство. Изучаването на неговото майсторство е от голяма полза и има значение и за наши дни.
Пръв официален носител на званието световен шампион е бил Вилхелм Щайниц (1836-1900). След редица победи, постигнати от него в мачове и турнири, през 1866 г. му е бил организиран мач с Андерсен. Напрегнатата борба завършва с резултата - спечелени 8, загубени 6 и равни - 0. В продължение на 28 години той успешно защитава титлата си на първи световен шампион, като едва в 1894 година бил победен от младия Ласкер. Формално званието "световен шампион" му е било дадено в 1886 година след спечелване на мача срещу най-сериозния му противник и най-голям теоретик на това време Цукерторт.
За разлика от своите предшественици, които на всяка цена, при всяка позиция са се стремили към атака на царя, Щайниц изтъкнал важните прнципи за условията, при които може да се предприеме атака и какви преимушества са необходими за това. Щайниц е считал, че само обоснованата атака, подготвена чрез систематическото и методическото натрупване на малки преимушества, ще донесе успех. Щайниц е основател на нова школа в шахмата. Създател е на учението за силните и слабите полета, за необходимостта да се играе по план, за пешечното преимушество на фланговете, за контраудара в центъра като противодействие на фланговата атака, за преимушството на двата офицера и пр. Значението на центъра, откритите линии и бързата мобилизация на фигурите, принципи прилагани от Морфи интуитивно, се обосновават от Щайниц научно. Той е уяснил, че не може шахматистът във всеки момент на борбата да се хвърля в атака. Обяснил е причините за успехите на стремителните, но не напълно коректни атаки на Андерсен - слабата защитна техника на неговите противници.
Много от принципите на Щайниц за шахмата се били правилни и имат голямо значение и днес. Неговото учение е несъмнено значителна крачка напред в развитието на шахматната мисъл. Обаче много от правилата на Щайниц имат догматичен характер. Той се е придържал към тях механичеки, без да се съобразява с конкретните особености на създадената позиция. Това придавало на играта изкуствен характер, ограничавало творческата фантазия.
Слабите страни в учението на Щайниц били подложени на най-остра критика от известния руски шахматист Михаил Иванович Чигорин (1850-1908), чието творчество е цяла епоха в областта на шахматното изкуство, а борбата му с Щайниц е довела до ново предвижване напред в развитието на шахмата.
Като най-силен шахматист Чигорин се е проявил в 80-те години на XIX век. Той е бил феноменален природен талант, произлязъл от народа и развил се при изключително неблагоприятни условия. Цели 25 години Чигорин непрекъснато е бил шампион на Русия. Блестящите му резултати и показаното творчество на международните турнири в Берлин (1881 г.) и Лондон (1883 г.) привлекли вниманието и симпатиите на световната шахматна общественост към руския майстор.
Борбата за световното първенство между Чигорин и Щайниц е вълнуваща страница в шахматната история. Тази борба между двамата колоси на шахматната мисъл, известна като "борба между старата и новата школа", започва в 1889 година, когато се е състоял първият мач между двамата майстори. Победил е Щайниц с резултата +10, -6, =1. През 1891 година между Чигорин и Щайниц е бил организиран мач от две партии по телеграфа. Чигорин е спечелил и двете партии, като с това е доказал правотата на своята положителна оценка върху ценността на някои дебютни варианти, за които е съществувал принципиален спор между двамата. Победата на Чигорин над Щайниц в мача по телеграфа е била голям успех за руската шахматна школа.
Вторият мач за световното първенство между Чигорин и Щайниц се е състоял в началото на 1892 г. в Хавана (Куба). Той е забалежителен по своя изключително драматичен финал. След 22-та партия Щайниц е имал 9 спечелени партии, а Чигорин - 8, при 5 партии наравно. Съгласно регламента на мача, играело се е до 10 спечелени партии. 23-та партия Чигорин провежда в блестящ стил и получава напълно спечелена игра. Резултатът е щял да се изравни (9:9) и в такъв случай е трябвало да се играе до 12 спечелени партии. Тук Чигорин допуснал невероятно груба грешка: отвел защитаваща фигура и получил мат в 2 хода. Нещастен финал за един голям, изпълнен с борба и динамизъм мач. Тази незаслужена загуба се е отразила тежко върху Чигорин, обаче, независимо от това, той още дълго е участвал с успех в международни турнири и е излизал на първи места.
Играта на Чигорин се е отличавала с голяма дълбочина, творчество и смелост. Играел е много енергично и прекрасните му партии предизвикват чувство на възхищение. Чигорин е бил против догмите в шахмата, против рутината и застоя на шахматната мисъл. Именно по тези въпроси, в такъв смисъл той е бил решителен противник на "новата" школа на Щайниц, в която има известен догматизъм. Чигорин е твърдял, че неизменни закони в шахмата въобще не съществуват, че всичко се определя не от общи принципи, а от индивидуалните особености на дадена позиция и възможните в нея конкретни варианти. Чигорин е бил също така и изтъкнат теоретик и един от най-добрите коментатори и аналитици. Неговите заслуги за популяризирането и развитието на шахмата в Русия са изключително големи.
Справедливо Чигорин се счита за основоположник на руската шахматна школа.
В 1894 г. световен шампион по шахмат става Емануил Ласкер (1868-1941 г.), който победил в мач Щайниц с резултата +10, -5, =4. Цели 27 години Ласкер с успех е защитавал своето звание, а повече от 40 години участва в най-разнообразни състезания, в които десетина пъти е бил първи, печели мача-реванш с Щайниц с резултата +10, -2, =5 и леко мачовете за световно първенство с Маршал, Тараш и Яновски.
В 1821 година Ласкер загубил в Хавана мача си срещу кубинеца Хосе Раул Капабланка (1888-1942), а с това и званието световен шампион. Появяването на Капабланка на шахматните хоризонти става изведнъж. Никому неизвестен, 21-годишен юноша, той разгромява в мач (1909) шампиона на Америка - Франк Маршал. През 1911 година е първи на турнира в Сан Себастиян, а на турнира в Петербург (1914) заема второ място, половин точка след Ласкер. Мачът си срещу Ласкер печели с резултата +4, -0, =10, като Ласкер се е отказал, макар че е имало да се играят още 10 партии.
В началото на 20-то столетие се издигнали нови крупни дарования А.К. Рубинщайн, А.И. Нимцович, талантливият шампион на Чехия Р.Рети и др.
Под влиянието на руската шахматна култура и чигориновското творчество израства Алексадър Алехин (1892-1046), който през 1927 година отнема палмата на първенството от Капабланка. В състоялия се мач в Буенос Айрес мач Алехин побеждава с резултата +6, -3, =25 и става световен шампион по шахмат. Това звание той носи до края на своя живот с промеждутък от две години, когато званието му бе отнето временно от Макс Еве.
Принципиален противник на шаблона, на рутината, Алехин е шахматист с огромен комбинационен талант, с неизчерпаема творческа фантазия и смелост. Забележителни са неговите успехи през периода 1927-1934.
През 1938 г. холандската радиокомпания "АВРО" организирала мач турнир на осемте най-силни гросмайстори, с намерение да се уточни въпросът за претендента, който да играе мач за световно първенство с Алехин. На първо място се класирали естонецът Паул Керес и американецът Рубен Файн, следвани на една точка от Ботвиник. Алехин и Еве разделили с Решевски 4-6 места, а Капабланка е бил седми.
Втората световна война затруднила ествествено международните шахматни връзки, а освен това тогава починали бившите световни шампиони Ласкер и Капабланка. През 1946 г. умира и Алехин и титлата "световен шампион" останала без носител.
При така създаденото положение, по предложение на руската делегация, 13-ти конгрес на ФИДЕ проведен през 1947 в Хага, било взето решение да се проведе през 1948 година мач-турнир между най-силните гросмайстори за излъчване на световен шампион.
Победител и нов световен шампион по шахмат излязъл Михаил Ботвиник (1911-1995) с 14 точки следван от Смислов - 11 точки, Керес и Решевски по 10 1/2 и Еве - с 4 точки.
 
 
Още преди Великата октомврийска социалистическа революция в Русия шахматът е бил познат на много велики хора. Много руски писатели, художници, учени и ревлюционери са обичали шахматната игра. Шахмат са играели - Пушкин, Лермонтов, Тургенев, Толстой, Репин, Менделеев, Чернишевски и много други. Гордост тогава за шахматистите е бил и големият интерес, който са проявявали към шахмата Карл Маркс и Владимир Илич Ленин. Ленин с голямо увлечение и майсторство е играел шахмат.
Шахматното изкувство в стара Русия през периода на царизма е било достояние на тесен кръг от интелигенцията и прелигированите класи. Висококвалифицираните шахматисти се наброявали на пръсти. Известно е, че през през времето на Александър II, много шахматни клубове са били затваряни, поради политическата неблагонадеждност на посетителите им. Разбира се при такива условия не е имало никаква възможност за широко развитие на шахматното движение.
Едва след Великата октомврийска революция в свободната съветска страна, при прекрасните условия за развитието на социалистическата култура, шахматното движение добило невиждано тогава разпространение и разцвет.
"Ние ценим шахмата - тази мъдра игра, стояща на границата между науката и изкувството, затова, че тя съдържа в себе си елементи на художествено творчество. Шахматът развива методичност и последователност, дава простор на аналитическите способности, на творческата фантазия. Но преди всичко - шахматът - това е борба, напрегната, изискваща за постигането на победата голяма издръжливост, настойчивост, решителност, желязна воля" - така охарактеризирва шахмата тогавашният съветски вестник "Правда" в статия, посветена на международния турнир в Нотингам през 1936 година, по случай блестящата победа на гросмайстора Ботвиник.
Социалистическата култура се отразила и върху развитието на шахматното творчество в Съветския съюз. Под нейно действие се оформила нова съветска шахматна школа, в която са отразени характерните черти на новия социалистически човек: новаторство, изобретателство, непрестанен стремеж за овладяване челните постижения на теорията и практиката и никога човек да не се задоволява от постигнатото, самокритично отношение към себе си, упорито гонене на поставената цел.
 
 
Развитието на шахмата в България има кратка история. По-голям интерес към него възниква в годините след първата световна война, когато се появяват и първите шахматни клубове в страната: в София, Варна, Велико Търново, Пловдив, Русе и др. В тези клубове обаче членуват нищожен брой шахматисти, тъй като шахматната игра не била популярна сред нашия народ. Шахматните прояви са били незначителни, а клубовете бедни. Държавата не само, че не полагала никакви грижи за развитието на шахмата, но и е пречела за неговото развитие, причислявайки го към хазартните игри и облагайки го с акцизен данък наравно с картите, таблата и др.
И ако е имало известен шахматен живот, това се дължало на редица любители шахматисти, които с ентусиазъм, жертвувайки време и средства, с любов участвали в шахматните състезания, работили за пропангандирането на шахмата.
Ревностен пропагандор на шахматното дело сред младежта е бил Васил Калчев (1902-1944). За първи път той използвал шахмата като възпитателно средство, като сердство за порпагандиране на нови социалистически идеи. Сам активен състезател, той организира и участва в редица състезания по шахмат, уреждани от Софийския шахматен клуб, като насърчава участието на нови млади шахматисти.
Активни състезатели и организатори на шахмата у нас през този период са членът на Варненския шахматен клуб Ксени Атанасов (1904 - 1936) и Ф.Хоринек (София), които неуморно работят и допринасят за организирането и разпространението на шахмата в България.
Като най-ярък представител на шахматното творчество у нас в годините преди 9 септември 1944 г. се очертава Георги Гешев. Той несъмнено е бил най-силният шахматист тогава и е бил шампион на страната от 1933 до 1936 година. Рядко талантлив шахматист от онова време, предал се изцяло в овладяването на шахмата, той допринесъл около него да израстнат такава редица млади тогава шахматисти, д-р Юрий Тошев, Алксандър Цветков, Олег Нейкирх и др., които продължват неговото дело за развитието на нашето шахматно творчество.
За първи път шахматен турнир за държавен първенец на България през 1933 г. бил проведен в град Сталин. Първото място с по 6 точки (от 8 възможни) заели Георги Гешев и д-р Юрий Тошев. В проведения след турнира мач от 8 партии победител с резултет 4.5:3.5 излязъл Георги Гешев, който тогава е бил провъзгласен за първи шахматен първенец на България.
Георги Гешев е бил многократен шампион на България. Многократен шампион е бил и на Софийския Шахматен клуб. От 1933 година до края на своя живот Гешев е непрескъснато шампион на страната. С неговата ранна смърт (Гешев умира на 34 години) бългрските шахматисти загубили един от най-изтъкнатите представители на нашето шахматно творчество.
Следващите три турнира за шахматно първенство на страната - София (1934), Русе (1935) и София (1936) - отново са спечелени от Георги Гешев. Негов най-сериозен противник тогава е бил Юрий Тошев, а също така и Найден Войнов, Ксени Атанасов, Александър Телегин, Хайнрих Макс и др. В 1936 година званието "шампион на страната" оспорвали и редица шахматисти, като особено добре се представили Олег Нейкирх, който се класирал на второ място, Андрей Малчев, Александър Цветков, Емил Карастойчев, Александър Кипров и др.
На петото шахматно първенство, проведено през 1937 година (вече без Георги Гешев), държавен шампион станал Михаил Кантарджиев.
През 1938 година, на шестия турнир в Сталин, първенството е било спечелено от Александър Цветков.
В 1939 година България взела участие на световната шахматна олимпиада в Буенос Айрес с отбор, съставен от петимата най-добри тогава български шахматисти: Александър Цветков, Олег Нейкирх, Александър Кипров, Михаил Кантарджиев и Емил Карастойчев. Поради продължителното отсъствие на отбора (повече от 3 месеца), през същата година турнир за шахматно първенство не е бил проведен.
През 1940 година в София било проведено седмото държавно първенство. Първенец станал отново Александър Цветков.
На осмото първенство, през 1942 година, пак в София победител станал д-р Юрий Тошев.
В 1943 година Олег Нейкирх, вече български поданик, завоювал званието "държавен шахматен първенец". На проведения в София турнир той се класирал на първо място, следван от Александър Цветков и др.
Още от първото държавно първенство след 9 септември - през 1945 година проличали грижите на нашата страна към шахмата. 22 участници в продължение на 1 месец са оспорвали високото звание "шахматен първенец". Наложило се обаче в допълнителен мач между класиралите се с равно число точки Александър Цветков и А. Малчев да се определи победител. Мачът, а с това и званието били спечелени от Александър Цветков с резулат 4.5:0.5. Добре са се представили тогава в този турнир и Кр. Димитров, д-р Ю. Тошев, инж. К.Писков и др.
През 1946 година шахматен първенец станал Петър Петров.
Третият турнир след 9 септември се провел през 1947 година в София. С равно число точки на първо място се класирали и провъзгласени за първенци д-р Ю. Тошев, и инж. К. Писков.
На следващата година - 1948 на първо място отново са двама шахматисти - Александър Цветков и Олег Нейкирх - за втори път победители на турнир за държавно първенство.
В 1949 година републикански първенец станал Кръстю Димитров. Предварителните, вече по-организирано проведени полуфинали, допринесли в крайна сметка да вземат участие нови и способни шахматисти. Блестящ успех на този турнир показал Атанас Коларов от Русе, заемайки 4-тото място в класирането (тогава той е бил на 14 години).
Александър Цветков е отново шампион на страната през 1950 година.
Следващата година на първо място с равно число точки са били Александър Цветков, Милко Бобоцов и Николай Минев. Характерно за това първенство е подчертаният успех не само на Милко Бобоцов и младият тогава студент-медик Николай Минев, - но и редица представители на младото поколение - Здраво Милев, Никола Пъдевски и др. Едновременно с това било проведено и първото първенство за жени у нас. Шампионка станала Антония Иванова.
И второто първенство за жени било спечелено отново от Антония Иванова, която запазила своето звание и получила 1-ви разред по шахмат.
Следващите години донесли нови успехи за българския шахмат. Нови млади шахматисти и шахматистки се появяват във финалите за републиканско първенство. През 1953 година републикански първенец, след спечелване на мача срещу Нейкирх става студентът-медик Николай Минев. На следващата година това високо звание завоюва 23 годишния тогава Никола Пъдевски.
Третото републиканско първенство за жени спечелила Венка Асенова, която е била обявена за шампионка на страната 1953-1954 година. През 1954 година шампионка отново станала Антония Иванова. Но особено блестящ успех тя постига на зоналния турнир в Лайпциг, където се класира на 1-2 място и получила правото да участва на турнира на кандидатките за световното първенство.
През същата година българският национален отбор по шахмат в състав Н. Минев, Ол. Нейкирх, З. Милев, Ал. Цветков, М. Бобоцов и Р. Бобеков постигнал голям успех на шахматната олимпиада в Амстердам, класирайки се на 9-то 10-то място заедно с отбора на Англия. Зад българските участници останали отборите на 17 капиталистически страни.
Голям успех постигнали и шахматистите-студенти, които на световното студентско шахматно първенство заели през 1954 година 3-то място, след Чехия и СССР, а през 1955 година на 3 - 4-то място (с равно число точки с Унгария).
 
=== Съвремие ===
Анонимен потребител