{{друго значение|историческия град и днешните села Стар и Нов Дойран|селото в Гърция|Дойран (Гърция)}}
[[Картинка:Doyran.PNG|мини|350 px|дясно|Улица в Дойран в началото на 20 век.]]
'''Дойран''' (варианти ''Дорян'', ''Догрян'', паралелно име ''Полин'', ''Поленин'', ''Полянин'', {{lang-mk|Дојран}}, {{lang-el|Δοϊράνη}}, ''Дойрани'', {{lang-tr|Doyran}}) е исторически [[град]] в [[Македония (област)|Македония]], разположен на югозападния бряг на [[Дойранско езеро|Дойранското езеро]], разрушен напълно през [[Първа световна война|Първата световна война]]. Днес името ''Дойран'' носят три села:
* курортното село Стар Дойран (363 жители), център на Община [[Дойран (община)|Дойран]] в [[Република Македония]], разположено на мястото на историческия град,
* възникналото след Първата световна война година село Нов Дойран (1 100 жители) в Република Македония, разположено на 5 километра северно от стария град,
* село [[Дойран (Гърция)|Дойран]] (183 жители), част от дем [[Кукуш (ном)|Кукуш]] в [[Република Гърция]], разположено на югоизточния бряг на Дойранското езеро на мястото на старата Дойранска гара.
==География==
[[Картинка:Doiranska-kotlovina.jpg|мини|дясно|250п|Дойранската котловина и езеро между [[Беласица]] от север, [[Круша (планина)|Круша]] от изток и Кара тепе, Дуб и Поския от запад.]]
[[Дойранска котловина|Дойранската котловина]] е разположена в югоизточния край на [[Република Македония]] и Северна [[Гърция]]. Обградена е от планините [[Беласица]] от север, [[Круша (планина)|Круша]] от изток и ниските ридове Кара тепе, Дуб и Поския от запад. Най-ниските части на котловината са заети от [[Дойранско езеро|Дойранското езеро]]. Между езерото и първите склонове на Беласица е разположена местността Гьолбаш или Главата на езерото (днес в по-голямата си част в Гърция), през която текат реките Коджа Су, Николичка и Поповска. Към котловината водят два прохода - от изток Дуат тепе (между Беласица от север и Круша от юг) и от запад Дервент. Котловината е отворена от юг и в нея преобладава средиземноморският климат с топло и сухо лято и меки зими. Поради този климат в котловината растат всякакви житни и зеленчукови растения и средиземноморските [[Плод|овошки]], като [[смокиня|смокини]]. Езерото е богато на риба - [[червеноперка]], [[сом]] и други.
Първите засвидетелствани от античните автори обитатели на района около Дойранското езеро (в античността ''Празиас'' или ''Празиада'') са [[пеони]]те. [[Хипократ]] в [[5 век пр.н.е.]] пише, че страната около Празиас е гореща и блатиста и страда от много наводнения. Жителите ѝ живеят в къщи от дърво и тръстика, построени в самата вода и използват лодки еднодръвки. [[Херодот]] също в [[5 век пр.н.е.]] казва в Пета книга на своята „История“, че пеоните около езерото Празиас, тогава заемащо почти цялата Дойранска котловина, са [[Полигамия|многоженци]] и живеят в [[наколно жилище|къщи върху наколни платформи]], до които се стига по един единствен тесен мост.<ref>[http://classics.mit.edu/Herodotus/history.5.v.html Херодот. История. Книга 5.]</ref> Дори в [[19 век]] сър [[Джон Лъбок|Джон Лъбок барон на Ейвбъри]] споменава, че [[Румелия (област)|румелийските]] рибари, живеещи около езерото Празиас живеят в дървени къщи, построени над водата, подобно на тези от времето на Херодот.<ref>Lubbock, John. 1865, Pre-historic Times, as Illustrated by Ancient Remains, and the Manners and Customs of Modern Savages. London: Williams and Norgate</ref>
Във [[2 век пр.н.е.]] на брега на Дойранското езеро вече има град наречен '''Тауриана''', споменат от [[Страбон]] в прочутата му „География“. Градът влиза в границите на [[Древна Македония|Македонската държава]], а след падането ѝ е част от [[Римска империя|Римската империя]] и по-късно от [[Византия]]. Тауриана е разположен в местността Топлец, на северозападния бряг на езерото, където още в началото на [[20 век]] са открити много гръцки гробници и надписи.
===Средновековие===
След заселването на [[славяни]]те на [[Балкански полуостров|Балканския полуостров]] някъде към [[9 век]] Тауриана може би вследствие на епидемия от холера е изоставен и градът се премества няколко километра на юг на мястото на днешния Стар Дойран, като получава ново име '''Полин''' - име, което се използва от българското население до унищожението на града.<ref>[[Георги Трайчев|Трайчевъ, Георги]]. „Дойранъ и неговото езеро“, Македонска библиотека №2, София, 1923, стр. 6: „Българит{{Уникод|ѣ}} и сегашния градъ именуватъ ''П̀олинъ'', само турцит{{Уникод|ѣ}} го наричатъ Дойранъ.“ Постепенно в началото на 20 век официалното турско име започва да измества българското в езика на неместните българи, точно каквото се случва и с [[Валовища]]/Демир Хисар, [[Ругуновец]]/Карасуле, [[Горно Върбени]]/Екши Су, [[Суровичево]]/Сорович, Пазар/[[Енидже Вардар]] и други селища.</ref> През Средновековието градът е на границата между [[България]] и [[Византия]] и често влиза ту в едната, ту в другата държава.
В [[1332]] година градът е завоюван от [[Сърбия|сръбския]] крал [[Стефан Душан]], а след разпадането на Душановата държава в [[1355]] година, Полин влиза в малкото феодално владение на [[Богдан (феодал)|Богдан]], чиято столица е крепостта [[Женско]] (Гинекокастрон). След разгрома на [[Вълкашин Мърнявчевич|Вълкашин]] и [[Иван Углеша|Углеша]] Мърнявчевичи от [[Османска империя|османските турци]] в [[Черноменска битка|битката при Черномен]] през [[1371]] година пътят към Македония е отворен и Полин е завоюван през зимата на [[1371]]/[[1372]] година от османския пълководец [[Евренос|Евренос бей]].
===Османско владичество===
С появата на османските турци се появява и новото име на града '''Дойран'''. Във втората половина на [[15 век]] Дойран е център на [[нахия]] от няколко селски общини. В [[1519]] година според запазени османски документи в Дойран живеят 232 семейства, от които само 3 са мюсюлмански, останалите 229 християнски. През [[17 век]] османският пътешественик [[Евлия Челеби]] пише за Дойран:
{{цитат|Цялата му рая е от [[гърци|гръцки]] и [[българи|български]] неверници. Мюсюлманите са малко, а мнозинството са християните.<ref>Евлия Челеби. „Пътепис“. том VII</ref>}}
В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от [[вилает]]а Малешева от [[1621]]-[[1622]] година е отбелязано село Дойран с 333 [[джизие]] [[хане]]та (домакинства).<ref>Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 285 </ref> Войните с [[Унгария]] и [[Хабсбурги]]те от [[16 век|16]] и [[17 век]] допринасят за икономическия просперитет на града, който постепенно се превръща във важен занаятчийски център. С този възход през 17 век постепенно се променя и демографската картина на града след масово заселване на [[турци|турско]] население. Така Дойран придобива традиционния си и за по-късния период вид на град от две части - долен град - Вароша, където живее християнското население и горен, където живее турското и циганското мюсюлманско население.
Градът е изграден амфитеатрално в стила на [[Цариград]]ската и [[Солун]]ската архитектура и тъй като напомнял на Солун го наричали ''Малкият Солун''. Има калдъръмени улици, водопровод с чиста вода, каптирана от изворите над града и доведена до много градски чешми чрез керамични тръби, градска баня - хамам, който обслужвал всички жители - мъже и жени, християни и мюсюлмани, три църкви и три джамии, няколко училища и часовникова кула.
====Възраждане и борба за българска църква====
Към [[18 век]] Дойран вече напълно придобива облика на голям търговски център. В турски документи и в рапортите на френските консули в Солун се говори за панаир в Дойран, който привличал търговци от цялата околия. Започва да се развива и търговия с [[Австрия]] и други европейски държави. Много дойрански търговци се заселват във Виена, един от които е известният Кирил Николич, дал голям принос за просветата в града чрез изпращане на парични средства за помощ на бедните деца в дойранското училище. В Дойран в края на [[17 век]] е роден големият български зограф и поет [[Христофор Жефарович]]. Една султанска заповед от [[1751]] година сочи Дойран като център на [[хайдутство]].<ref>„История на България, т.5, Българско възраждане. XVIII - средата на XIX век“, София, 1985, стр.96.</ref>
Стопанският възход на Дойран е още по-забележителен през първата половина на [[19 век]], когато не само жителите на града се увеличават (над 2 000 в средата на века), но и градът става административен и стопански център на Дойранската [[каза]]. В Дойран е роден архимандрит [[Теодосий Синаитски]], основал първата българска печатница в [[Солун]] в [[1838]] година.
В [[19 век]] Дойран е главен град на [[Поленинска и Кукушка епархия|Поленинско-Кукушката епархия]] и постепенно става един от центровете на българското движение за църковна независимост. В [[1848]] година [[Йордан Хаджиконстантинов Джинот]] се опитва да отвори българско училище в Дойран, но е изгонен от гръцкия владика Антим, който му заявява: „Аз виждам, че си дошъл тук да размиряваш българите. До довечера да се махнеш от града“. В писмо до „[[Цариградски вестник]]“ Джинот говори за духовното невежество на дойранските българи:
{{цитат|...они са Болгаре юрукопомаци, сос греческа литература са погрузени... Дорян, [[Кукуш]], преку Вардар [[Воден]]...<ref>„Цариградски вестник“, 1852, бр.95-96</ref>}}
[[Картинка:Doiran-crkva.jpg|мини|дясно|300px|Дойранската катедрала „Свети Илия“ в началото на 20 век.]]
В [[1848]] година дойранци построяват с доброволни помощи голямата катедрална църква „Свети Илия“, чийто архитект е [[Георги Новаков Джонгар]] от велешкото село [[Папрадище (Община Чашка)|Папрадище]]. С разгорещяването на борбата на българите за самостоятелна църква [[Цариградска патриаршия|Цариградската патриаршия]] назначава в 1848 за владика в Дойран Милетий, известен противник на българското богослужение и българското образование, наречен от населението Дели Милети (Лудия Милети) заради развратното си поведение. Но българската партия в града, начело с видните граждани Киро Ристенин, Коста Ичков, Хаджи Дине, Христо Бръзицов, Костадин Кьосев и Дине Ампов, успява да спечели в някои празнични дни в катедралния храм да се чете на български.
В [[1856]] година няколко дойрански чорбаджии условят за учител в Дойран светогорския монах Арсений от [[Галичник]], който за пръв път освен на гръцки започва да преподава два дни в седмицата и на български език. С това училище започва и възраждането на [[българщина]]та в Дойран. След две години Арсений е уволнен от гръцкия владика. Градът на няколко пъти е посещаван от [[Димитър Миладинов]], по това време учител в [[Кукуш]], във връзка с неговата идея за отваряне на българска гимназия в Кукуш. И под негово ръководство на [[8 юни]] [[1858]] година 29 български първенци от казите Дойран, Кукуш и Карадаг се обръщат с прошение към руския император, като молят да се разреши събирането на помощи в [[Русия]] за откриването на българска гимназия в [[Кукуш]] и за обзавеждането на български църкви.
След дълга борба с владиката Милетий и след като населението в епархията, водено от будните кукушани, [[Опит за уния в Кукуш|заплашва с уния]], през [[1859]] година Милетий е отзован и на [[29 октомври]] [[Партений Зографски]] е ръкоположен за Поленински епископ. Унията все пак се осъществява през [[1860]] година и макар в Дойран тя да не успява да спечели поддръжници, малка част от населението в епархията ѝ остава вярна дори и след като през юни [[1861]] водачите на униатското движение - [[Йосиф Соколски]] и [[Драган Цанков]] се отказват от нея. Партений Зографски отваря в Дойран отделно българско училище, в което преподава по [[Ланкастърски метод|Ланкастърската метода]] Киро Ристенин.
В [[1863]] година австрийският консул [[Йохан Георг фон Хан]] в „Пътуване в районите на Дрин и Вардар, предприето в 1863 година“ пише за Дойран:
{{цитат|Дойран е седалище на полянинския архиепископ, който зависи от архиепископа на Солун. Има 600 мохамедански, 450 [[българи|българско]]-християнски, 15 [[власи|влашко]]-християнски, 25 [[евреи|еврейски]] и 25 [[цигани|цигански]] къщи.<ref>Hahn, J.G. „Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar unternommen im Jahre 1863“, Wien 1867, 254.</ref>}}
След като опасността от разрастване на униатството отшумява, през [[1868]] година Патриаршията отзовава Партений Зографски и отново връща в Дойран Милетий, който веднага издейства от турските власти арестуването на Киро Ристенин и се опитва да затвори българското училище. Ристенин е заместен от помощника си [[Христо Телятинов]], а българските първенци пращат писмо до Цариградското българско читалище, в което молят да им бъде изпратен учител. От Цариград изпращат младия [[Стоян Михайловски]], който заедно с помощника си Телятинов между [[1872]] и [[1873]] урежда образцово българско училище и читалище в Дойран. В [[1872]] след основаването на [[Българска екзархия|Българската екзархия]] в града е основана и самостоятелна българска църковна община с председател хаджи Дине Хаджидимитров и видни членове Киро Ристенин, Коста Ичков, Христо Бързицов, Коста Ахтаров, Хаджи Киро, Костадин Кьосев и други. В 1873 година обаче Михайловски е арестуван от османските власти и българското училище е затворено.
А. Синве („[[Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique]]“) в 1878 година пише, че в Дойран живеят 3600 гърци, а цялата Поленинска епархия е населена с православни българи.<ref>[[:fr:s:Page:Les Grecs de l’Empire Ottoman.djvu/24|Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 49.]]</ref> Според „[[Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника]]“, издадена в [[Константинопол]] в [[1878]] година и отразяваща статистиката на мъжкото население от [[1873]] в ''Дорян'' има 815 домакинства с 1 012 [[мюсюлмани]] и 1 524 [[българи]].<ref>„Ethnographie des vilayets d'Adrianople, de Monastir et de Salonique“. Constantinople, 1878</ref>
Според решенията на [[Берлински конгрес|Берлинския конгрес]] през [[1878]] година Дойран с цяла [[Македония (област)|Македония]] остава в рамките на [[Османска империя|Османската империя]].
В гръцкото училище в Дойран преподава Христо Мачуковски на гръцки и на български до 1878 година. Българско училище е отворено от Екзархията отново през 1880 година. След основаването на Екзархията наследилите Милетий патриаршески владици Теоклит (1882-1886), Герасим (1886-1888) и Йоаким не позволяват на българите да ползват черквите в града и българите започват на всеки празник да ходят да се черкуват в съседното село [[Владая (Ном Кукуш)|Владая]] (днес Акритас, Гърция).
В [[1888]] след като владиката Йоаким забранява честването на „Свети Кирил и Методий“ с аргумента, че празникът е политически, българската община построява отделна църква до езерото, която им служи до 1908 година.<ref>[http://pravoslavie.domainbg.com/03/snegarov/sneg-shizmata-fener2.html Иван Снегаров. „Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата“.]</ref> В града се учредява и българско девическо училище, а мъжкото прераства в прогимназия.
====Революционни борби====
В [[1894]] година учителят [[Антон Костов]] получава писмо от своя съученик от [[Солунска българска мъжка гимназия|Солунската българска гимназия]] [[Гоце Делчев]] за основаване на комитет на [[Вътрешна македоно-одринска революционна организация|Вътрешната македоно-одринска революционна организация]] в града. На Великден [[1895]] година лично Гоце Делчев основава революционния комитет в Дойран. След като Антон Костов е преместен за учител в [[Гевгели]] начело на комитета застават председателят [[Янаки Илиев (Дойран)|Янаки Илиев]], [[Никола Минцев]] и [[Никола Хаджиташев]]. Четите на ВМОРО за кратко време очистват района на Дойран от вилнеещите турски разбойнически шайки и обуздават произвола на турските власти. Дойран влиза в Първи [[Солунски революционен окръг]] и дава много четници на революционната организация. Убиецът на румънския журналист от [[арумъни|куцовлашки]] произход [[Стефан Михайляну]] - събитие за кратко изправило в началото на [[20 век]] [[България]] и [[Румъния]] на прага на войната - е дойранецът Кольо Прочков. В Дойранско революционната организация води борба и срещу [[Гръцка въоръжена пропаганда в Македония|гръцката]] и [[Сръбска пропаганда в Македония|сръбска пропаганда]]. В Дойран е убит видният [[гъркомани|гъркоман]] Дели Григор, а в село [[Патарос]] [[сърбомани|сърбоманският]] поп Янко.
Удар върху Дойранския комитет на ВМОРО нанасят [[Валандовска афера|Валандовската афера]] от [[1899]] и особено [[Солунска афера|Солунската афера]] от [[1901]], след която са заточени Антон Костов, Никола Минцев, [[Никола Текелиев]] и Никола Хаджиташев. Ръководството на Дойранския комитет е поето от [[Георги Кулишев]] и [[Тенчо Тенчев]].
В [[1900]] година според [[Васил Кънчов]] в Дойран живеят 4 000 българи християни, 2 300 турци, 160 евреи и 320 цигани.<ref>[http://www.promacedonia.org/vk/vk_2_09.htm Кънчов, Васил. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900, стр. 162.]</ref>
Поради преобладаващото турско население в града Дойран не взима активно участие в [[Илинденско въстание|Илинденското въстание]]. След въстанието ВМОРО освен срещу османската власт започва борба и с нахлуващите в Дойранско гръцки [[Гръцка въоръжена пропаганда в Македония|андартски]] чети, които намират опора в отчасти [[гъркомани|гъркоманските]] села [[Валандово]] и [[Богданци (град)|Богданци]].
По данни на секретаря на екзархията [[Димитър Мишев (публицист)|Димитър Мишев]] в [[1905]] година в Дойран живеят 2 072 българи екзархисти, 1040 патриаршисти гъркомани и 160 [[сърбомани|патриаршисти сърбомани]].<ref>Brancoff, D.M. "La Macedoine et sa Population Chretienne". Paris, 1905, pp. 100-101.</ref> В 1906 година [[Хенри Брайлсфорд]] също отбелязва в „Македония, нейните народи и тяхното бъдеще“, че
{{цитат|половината град е „гръцки“ като политика, макар и никога да не се е говорила и дума гръцки в него.<ref>[http://www.promacedonia.org/en/hb/hb_5_10.html Brailsford, H. "Macedonia: Its Races and Their Future", Chapter V. The Bulgarian movement, Methuen & Co., London, 1906, р. 140.]</ref>}}
[[Картинка:Doiran-school.jpg|мини|дясно|300п|Построеното в 1901 ново българско училище в Дойран, снимано от езерото.]]
Според Кирил Хаджидинев около [[1910]]-[[1912]] година Дойран има 1 600 - 1 650 къщи, половината от които турски, 500 български православни, 150 гъркомански, 20 сърбомански, 60 цигански, 40 - 50 еврейски и 10 български протестантски. Градът има население от около 7 500 - 8 000 души, от които 3 000 българи, 700 гъркомани, 50 - 60 сърбомани, 200 цигани, 100 евреи и останалите турци.<ref>[http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/hadzidinev-doiran.html Хаджидинев, Кирил. „Дойран. Разцветът и гибелта на един град“, С. 1960 г.]</ref> Сходни числа дава и [[Георги Трайчев]] в „Дойран и неговото езеро“:
{{цитат|Дойранъ до балканската война броеше 1400 к{{Уникод|ѫ}}щи, отъ които: 700 турски, 570 български, 130 гъркомански, 15 сърбомански, 5 протестантски и 40 еврейски. Населението възлизаше до 7000 д., отъ които: 3000 турци и евреи, а 4000 българи.“<ref>Трайчевъ, Георги. „Дойранъ и неговото езеро“, Македонска библиотека №2, София, 1923, стр. 5.</ref>}}
В [[1901]] година българите в Дойран построяват ново прогимназиално училище, наречено „Екзарх Йосиф I“, а през [[1911]] година печелят от гъркоманите и катедралната църква на града „Свети Илия“. Патриаршистите си построяват нова църква от другата страна на рекичката на запад от „Свети Илия“, която е известна като Гръцката църква.
През август [[1912]] година, вторник преди [[байрам]] членът на ВМОРО Борис Демирджиев извършва бомбен атентат на пазара в Дойран, при който са убити между 35 и 50 души.
===Дойран през Балканските войни===
[[Картинка:Doiran-1913.jpg|мини|250px|дясно|Дойран след Междусъюзническата война.]]
Дойран е освободен след 541 години османска власт през октомври [[1912]] година от части на [[Седма пехотна рилска дивизия|Седма рилска дивизия]], като местната чета на ВМОРО, начело с подпоручик [[Никола Лефтеров]] действа в тила на османските войски. В града е въведено българско управление с избрани от народа представители, а околията е включена административно към [[Кукуш]]ки окръг. При избухването на Балканската война 56 души от Дойран са доброволци в [[Македоно-одринско опълчение|Македоно-одринското опълчение]].<ref>„Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 843.</ref>
Началникът на организирания от сръбските власти в Централна Македония Тиквешки окръг Душан Николич пише на 15 януари 1913:
{{цитат|Българите в Дойран имат местен отряд, полицейска власт, окръжен съд, поща и телеграф и около 160 войника, 40—50 четници (местни членове на ВМОРО) и 5 офицери... В самия Дойран има около 450 турски домакинства, 320 български, 240 гръцки и 12 сръбски... Ако искаме в този район да формираме наша власт, това може да стане единствено със сила...<ref>[http://belteror.wordpress.com/2007/02/05/%D0%A2%D0%95%D0%A0%D0%9E%D0%A0%D0%9E%D0%A2-%D0%98-%D0%94%D0%95%D0%9D%D0%90%D0%A6%D0%98%D0%9E%D0%9D%D0%90%D0%9B%D0%98%D0%97%D0%90%D0%A6%D0%98%D0%88%D0%90%D0%A2%D0%90-%D0%92%D0%9E-%D0%88%D0%A3%D0%93/ Теророт и денационализацијата во Југоисточна Македонија меѓу 1912-1913]</ref>}}
Градът се радва кратко на свободата си. През [[Междусъюзническа война|Междусюзническата война]] две гръцки дивизии настъпват пред Дойранските възвишение към позициите на трета бригада от [[Трета пехотна балканска дивизия]], командвана от полковник [[Константин Каварналиев]]. Планът на гръцкото командване е чрез пробив край Дойран да си осигури бърз и безпрепятствен преход към [[Струмица]], а оттам през [[Дупница]] към [[София]]. С цената на живота на полковник Каварналиев и половината от личния състав на двата полка от балканската дивизия в [[Битка при Дойран (1913)|Битката за Дойран]], гърците са спрени, но българските части са принудени да се изтеглят. На [[5 юли]] гръцките войски влизат в Дойран и извършват страшно клане.
{{цитат|В Дойран разлагащите се трупове издаваха такава смрад и воня, че не можехме да спрем повече от няколко минути}}
, пишат кореспондентите на френския вестник „Мир“ на [[18 юли]] [[1913]].<ref>Цитирано по: Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония - мит или реалност“. София, 1996, стр. 138.</ref> По [[Букурещки договор (1913)|Букурещкия договор]] градът остава в [[Сърбия]], а гарата му в [[Гърция]] (днешното гръцко село [[Дойран (Гърция)|Дойран]]).
[[Картинка:Doiran-WW1.jpg|мини|250px|дясно|Дойран през Първата световна война.]]
След Междусъюзническата война Дойран започва бързо да запада, вследствие на загубата на икономическия си хинтерланд и масова емиграция. Градът попада в сръбски ръце - четвърта страна, несвързана с нито една от трите основни партии - българската, гръцката и турската и всички етнически и религиозни групи от населението масово го напускат - по-голямата част от турците към Турция, значителна част от българите към България, предимно в [[Струмица]], а гъркоманите, начело с последния дойрански патриаршески епископ [[Фотий Поленински|Фотий]] (1904-1913) (държан до края на войната в арест от българските власти) се изселват от града в съседните южни села, останали в Гърция както и в Кукуш и Солун.<ref>[http://www.impk.gr/ Απο την Επισκοπή Πολυανής στην Ιερά Μητρόπολη Πολυανής και Κιλκισίου (Ιστορική Αναδρομή)]</ref>Към края на 1913 година в Дойран остават около 4 000 жители.
След установяването на сръбската власт [[ВМОРО]] възобновява дейността си в Дойранско и изгражда в града разузнавателен пункт, начело с [[Аргир Манасиев]]. Сръбските власти започват терор над българското население и принуждават голяма част от българската интелигенция да напусне града. Учителите дойранци Тома Захов и [[Никола Янишлиев]], например, са прогонени в България защото отказват да подпишат декларация, че са сърби.<ref>[http://www.promacedonia.org/prl/5.html Пърличев, Кирил. „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912 - 1915)“, книгоиздателство "Ал.Паскалев и С-ие", София, 1918 г.]</ref>
===Дойранската епопея===
{{Основна|Дойранска епопея}}
[[Картинка:Doiran-WW11.jpg|мини|250px|дясно|Дойран през Първата световна война.]]
{{сродни проекти начало}}
{{сродни проекти Уикиизточник|Песен за Дойранското сражение}}
{{сродни проекти край}}
[[Картинка:Doiran-capit.jpg|мини|250px|дясно|Английски, френски и сръбски войници в опразнения от български части Дойран.]]
След намесата на България в [[Участие на България в Първата световна война|Първата световна война]] Дойран е отново освободен, този път от сръбска власт, на [[19 ноември]] [[1915]] година от [[Втора пехотна тракийска дивизия]], като българските части са посрещнати с неописуем ентусиазъм, цветя и викове ура.<ref>Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, Т. III, С., 1997, с. 357</ref> След спирането на българското настъпление на сръбско-гръцката граница от страна на германското командване, Дойран се оказва на самата фронтова линия и през пролетта на [[1916]] година цялото население на града е евакуирано в [[Струмица]] и [[Валандово]].
В следващите три военни кампании - 1916, [[1917]] и [[1918]], [[Антанта|съглашенските]] войски правят пет опита да пробият българската отбрана при Дойран, като и петте завършват с неуспех на Антантата и огромни жертви. Особено тежка и кръвопролитна е последната Дойранска битка през септември 1918 година, когато българската [[Девета пехотна плевенска дивизия]], под командването на генерал [[Владимир Вазов]], отблъсква настъплението на четири английски и две гръцки дивизии.<ref>[http://www.vi-books.com/vis/vis4/vis4_1/01.htm Зафиров, Димитър. „Отбраната при Дойран“. в: Военноисторически сборник, брой 1, 2004.]</ref>
В жестоките боеве през Първата световна война целият град Дойран е почти напълно разрушен от съглашенската артилерия и по-голямата част от населението му се изселва в [[България]]. В София бежанците от Дойран основават квартал [[Света Троица (квартал)|„Света Троица“]], част от район [[Илинден (район)|„Илинден“]].
По [[Ньойски договор|Ньойския мирен договор]] [[1919]] година Дойран остава в [[Кралство на сърби, хървати и словенци|Кралството на сърби, хървати и словенци]].
===Възстановяване и съпротива срещу сръбската власт===
След разрушаването на града около 80-90 рибарски семейства в [[1919]] - [[1920]] създават ново селище на 5 километра на север в местността Топлец, в близост до основите на стария Тауриана и го наричат Нов Дойран. Сръбската власт се опитва да колонизира района и създава с 29 сръбски семейства селото [[Сретеново]]. Постепенно хората започват да се завръщат и в стария град Дойран и по традиционни причини административният център е разположен в него, положение запазено и до днес. Така започва паралелното съществуване на двете силно свързани и като традиция, и като име, и като икономика населени места - вече селата Стар и Нов Дойран.
Дойранчани участват активно в съпротивата на [[ВМРО]] срещу новите сръбски окупатори. През [[1919]] година девет души от Дойран се подписват под Манифеста на македонските студенти до Великите сили за оставяне на [[Македония (област)|Македония]] в границите на [[България]].<ref>Гоцев, Димитър. Младежките национално-освободителни организации на македонските българи (1919-1941). София, БАН, 1988, стр. 157.</ref> Дойранчанецът Илия Бугарчев е сред основателите на [[Македонско студентско дружество Вардар|Студентско дружество Вардар|Студентското дружество „Вардар“]].<ref>Гоцев, Димитър. Младежките национално-освободителни организации на македонските българи (1919-1941). София, БАН, 1988, стр. 160.</ref> Дойранчаните [[Димитър Гюзелов]] и Йордан Сапунджиев са основатели и основни фигури в [[Македонска младежка тайна революционна организация|ММТРО]] и са осъдени на [[Скопски студентски процес|Скопския студентски процес]] през [[1927]] година,<ref>[http://www.promacedonia.org/kc/cyrn16_v.html Църнушанов, Коста. „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“, УИ „Свети Климент Охридски“, София, 1992]</ref> а лидерът на ММТРО в Дойран Никола Чакъров и членът на организацията Б.Ангюшев са убити.<ref>Гоцев, Димитър. Младежките национално-освободителни организации на македонските българи (1919-1941). София, БАН, 1988, стр. 55.</ref><ref name="promacedonia1919">[http://www.promacedonia.org/mni/mni4_5.html Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г., МНИ, София]</ref>
В Дойранско действат четите на войводите [[Йосиф Киров]] и [[Христо Андонов]]. На [[17 юни]] [[1929]] година четата на Йосиф Киров е открита близо до връх Висока чука над Дойранското езеро. Деветимата четници на [[ВМРО]] оказват няколко часа съпротива на сръбската жандармерия и при пробиването на блокадата загиват войводата Йосиф Киров заедно с още двама четници. Сръбските потери дават 13 убити, в това число и командирът им капитан Желкович.<ref name="promacedonia1919"/>
През април [[1941]] година Дойран е освободен за трети път и влиза в [[България]] като [[околия|околийски]] център до есента на [[1944]] година, когато влиза в рамките на нова комунистическа [[Югославия]].
==Нов Дойран и Стар Дойран днес==
{{Селище в РМ инфо
| име = Стар Дойран
| име-мк = Стар Дојран
| ширина = 41.1875
| дължина = 22.7208
| регион = Югоизточен
| община = Дойран
| община-препратка = Дойран (община)
| област = Дойранска котловина
| област-препратка = Дойранска котловина
| население = 363/1 100<ref>Съответно Стар и Нов Дойран.</ref>
| население-година = 2002
| надморска-височина = 130
| пощенски-код = 1487
| телефонен-код = 034
| мпс-код =
| герб =
| подравняване-карта = ляво
| изглед =
| описание_изглед =
}}
Днес от македонската страна на Дойранското езеро има четири, почти свързани селища: от север на юг - [[Николич]], Нов Дойран, Стар Дойран и [[Сретеново]], в които живеят над 4 000 жители. Стар Дойран, разположен на мястото на историческия град, е курортно село, център на oбщина [[Дойран (община)|Дойран]] с 363 жители - 255 македонци, 6 албанци, 57 турци, 9 роми, 1 влах, 32 сърби, 3 други.
Нов Дойран, селото възникнало след [[Първа световна война|Първата световна война]] на 5 километра северно от стария град, има 1100 жители - 1023 македонци, 11 албанци, 23 турци, 14 роми, 27 сърби, 1 бошняк, 1 друг.<ref>[http://212.110.72.46:8080/mlsg/ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови]</ref>
Основният поминък в района продължава да е рибарството, като освен риболова с мрежи дойранци практикуват и стария изключително атрактивен начин за ловене на риба с помощта на [[корморан]]и. От средата на 1950-те години населението в селищата по крайбрежието на езерото започва да се занимава и с туризъм, който силно се развива през 1980-те.
От началото на 90-те районът навлиза в период на икономически упадък, свързан и с катастрофалното свиване на езерото и надвисналата над него екологична катастрофа. От началото на [[21 век]] екологичното равновесие в екорегиона се стабилизира и езерото вече е с ниво почти равно на това отпреди [[1988]], което води и до увеличаване на заетостта през туристическия сезон.
===Забележителности===
* Развалините на изградената от дойранци в [[1848]] катедрална църква „Свети Илия“, надвиснали над пътя покрай езерото, дълги години напомнят за разрушаването на града. В 2003 година Република Македония започва проект за възстановяване на дойранската катедрала.<ref>[http://www.mpc.org.mk/dojran-donacija.asp МПЦ. Донација за соборниот храм во Стар Дојран]</ref>
* Старата сравнително запазена турска часовникова кула.
* Развалини от големия [[хамам]] и от турска чешма.
* Природонаучен музей с екземпляри от дойранската флора и фауна.
* Манастирският комплекс [[Свети Партений Зографски (Дойран)|„Свети Партений Зографски“]], състоящ се от манастира „Света Мария Магдалена“, в който има храм посветен на руските светители новомъченици - царското семейство на цар [[Николай II (Русия)|Николай II Романов]] и малък храм „Свети Максим Изповедник и Свети Григорий Палама“.
* Развалините на Тауриана в местността Тополец край Нов Дойран.
* В Дойран се провеждат фестивалите „[[Дойрански ръкувания]]“ и „[[Полински нощи и зори]]“.
==Етимология на имената==
* '''Тауриана''' произлиза от [[старогръцки език|старогръцкото]] ταύρος (таурос), ''бик'', което възхожда към [[индоевропейски език|индоевропейското]] *teur- от корена *teu- ''дебел'', ''силен''.<ref>[http://digilander.libero.it/toponomastica/bruttium.html Toponomastica]</ref>
* '''Поленин'''/'''Полин''' има две алтернативни етимологии - българска, от [[Поле (земна форма)|поле]], т.е. ''полски град'' и гръцка, от πόλις, ''град''.<ref>Трайчевъ, Георги. „Дойранъ и неговото езеро“, Македонска библиотека №2, София, 1923, стр. 6.</ref>
* '''Дойран''' произлиза от турската дума [[далян (риболов)|далян]], която показва място богато на риба.
==Легенди за името на града==
* В пътеписа на Евлия Челеби е запазена следната легенда за завоюването на града:
''Войската на Евренос бей дошла от изток между планините Беласица и Круша. Било зима и езерото било замръзнало и покрито с дебела снежна покривка. Изглеждало като голямо равно поле. По нареждане на Евренос бей войската минала напряко през полето и стигнала до град Полин. Гражданите видели турците и се зачудили откъде са дошли. Евренос обяснил, че са дошли през полето и посочил езерото, а гражданите на Полин му казали, че това не е поле, а замръзнало езеро, изглеждащо като поле. Беят разбрал, че с войската си е имал страшен късмет и наредил богато угощение за войниците. Яли и пили три дни и три нощи. И когато беят питал войската дали са доволни, те му отговаряли „Доюрдум“ (наядох се) или „Доюрмак“ (наяждане) или „Доюран“ (наяден). От тези думи произлязло и името Дойран.''
* Друга легенда е свързана с момата Дойрана и хубавия Лабин:
''В града имало една хубава мома, която се казвала Дойрана. Тя била влюбена в овчарчето Лабин. Една неделя в града се виело хоро, на което били хванати всички моми и ергени. Там била и Дойрана с Лабин. Изведнъж се появил харамбашията Джемо, който като видял хубавата Дойрана я грабнал, а Лабин тежко ранил със сабята си. Но Дойрана скочила от коня и изтърчала към Лабин. Макар и ранен тя успяла да го довлече до езерото, и за да не попаднат в ръцете на Джемо двамата се удавили във водите му. От тогава името на езерото станало Дойранско, а на града Дойран.''
По тази легенда известният македонски композитор [[Трайко Прокопиев]] е написал балета „Лабин и Дойрана“, игран за пръв път в сезона [[1957]]/[[1958|58]] година.
* Третата легенда също е свързана с Дойрана:
[[Картинка:Labin&Doirana.png|мини|дясно|250 px|Сцена от балета „Лабин и Дойрана“.]]
''В град Полин имало една много хубава девойка, която се казвала Дойрана - висока, черноока, с кръшна снага. Дойрана със своите другарки всяка вечер отивала на чешмата, разположена в голямата равнина на изток от града. Една вечер когато Дойрана отишла за вода с другарките си на чешмата дошъл и нейната изгора, хубавият Лабин. Докато Дойрана и Лабин си говорили, другарките на Дойрана напълнили менчетата и гюмовете със студена вода и си тръгнали за дома. Дойрана и Лабин останали сами дълго време. Когато Дойрана видяла, че другарките ѝ са си заминали и са я оставили сама, се ядосала много и набързо напълнила с вода своите менци и побързала да ги настигне, защото вече се било стъмнило и я било страх да си ходи сама. В бързането да настигне другарките си забравила чешмата отворена. Цяла нощ от чешмата текла вода и на другия ден полянци видели, че цялата долина е пълна с вода и вместо хубава поляна има езеро. Когато полянци разбрали, че Дойрана е забравила чешмата да тече цяла нощ, и че тя е виновникът за появата на езерото, го кръстили на нейното име Дойранско езеро, а града нарекли Дойран.''
