|
| роден-дата = [[1842]] г.
| роден-място = с.[[Калайджидере]], [[Беломорска Тракия]]
| починал-дата = след [[18911892]] г.
| починал-място =
}}
'''Петко Радев''' (Радулов) наричан '''''"Малък Петко"''''' е близък побратим и съратник в целия път на '''[[капитан Петко Войвода]]'''. Той роден около [[1842]] г. в село [[Калайджидере]], [[Гюмюрджина | Гюмюрджинско]]. Баща му е Радю а майка му е Кера. Той е най-голямото от общо единадесет деца. Баща му е буден природно надарен мъж, а майка му е известна като голяма песнопойка и разказвачка, знаела и много хайдушки песни. Петко бил по-дребен на ръст, но с буен нрав. Повод за неговото излизане в гората става изгубено чорбаджийско муле. Петко е набеден пред турците от собственика на мулето Хаджи Шенко, че го е откраднал . Подложен на разпити и тормоз набеденият млад човек вижда, че за него ''„няма живот“'' в селото и приема предложението на Големия Петко - бъдещия капитан Петко войвода да станат хайдути, за да мъстят и на 67 май (Гергьовден) [[18611862]] година излизатизлиза при него в гората.
След поредица успешни атаки четата им става легендарна. <br />
На 6 януари [[1863]] година една потеря от 130 души заптии и башибозуци ги открива и загражда 9-тимата хайдути край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама се убити, а войводата, Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Дугалхисар и Стоян Атанасов от Исьорен са ранени заловени от турците и хвърлени в затвора в [[Галиполи (град в Турция)|Гелибол]]. Организират бягство, но са заловени и преместени в [[Солун]] в затвора "Камлъкуле" (Кървава кула) известна днес като [[Бяла кула|Бялата кула]]. После турците решават да ги прехвърлят в [[Драма]], но по пътя хайдутите напиват заптиите и успяват да се освабодятосвободят. За съжаление по-късно попадат на засада и всички без войводата са пленени.<br />
След залавянето Петко Радев е заточен в Кипър, където остава до своето освобождение веднага след освобождението на България. В 1878г. Малък Петко се връща в [[Беломорие]]то и в [[Гюмюрджина]] се главява за „исьреердарин“ - предводител на групи за преследване на разбойници. След като не се сражава и пропуска четата на [[Никола Кирков]], той е уволнен от служба. Петко Радев като хайдутин в Ксантийско и Гюмюрджинско извършва обири на чорбаджии по стария хайдушки закон, без да стига до безогледно разбойничество. Напада в [[Скеча]] (Ксанти) чорбаджията Куюмджиолу, след което бяга в [[Мала Азия]], там си сменя името, оженва се и отваря кръчма в [[Измир]]ско. След някое време го разпознават. Той е принуден да изостави жена и деца и бяга в [[Атина]]. Но през [[1885]] г. се завръща в [[Бургас]], а след кратък престой заминава в обратно за Гюмюрджина. Там събира чета и започва хайдутлук в Марония, Кушманлъ и Калайджи дере, докато подгонен от властта, в [[1887]] г. се спасява във Варна. През 1888 г. Петко Радев се появява в Родопите за да се бори за освобождението на останалите под турска власт родопчани.
В [[1864]] г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата [[Момчил]]ова крепост Буруград и езерото [[Буругьол]], [[Ксанти]]йско, девет дена по-късно - в планината Саръкая, [[Марония|Маронийско]], четата не само дава отпор на и отблъсква потерите, но ги и преследва. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага, кърагасъ в [[Одрин]], получил своя бинбашийски чин за победата си над на [[Ангел войвода]]. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите Осман е бит и опозорен от Петко войвода и пашата го хвърла в затвора. Следват успешни стражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на [[Гюмюрджина]] - на 30 август и на 28 септември. За няколко години капитан Петко войвода разпуска четата и участва във въстанието в [[Крит]], съратник е на [[Джузепе Гарибалди]], учи военно дeло в [[Атина]], пребивава в [[Марсилия]] и [[Александрия]], предприема революционна агитеционна обиколка в [[Македония]].<br />
На 12 май [[1869]] г Капитан Петко войвода събира четата си и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами "правят инспекция" на турският гарнизон в крепоста Сир остров Митилин ([[Лесбос]]) и благополучно 3 юни 1869 година пристигат в [[Енос]] при устието на река [[Марица]]. През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турската жандармерия в околностите на [[Дедеагач]]ката, [[Енос]]ката и [[Кешан]]ската кааза (околии) и отново успява да отблъсне турските сили. <br />
Политическите врагове на капитан [[Петко войвода]] (Боюк Петко) използват срещу него сходството в имената и района на действие с Петко Радев (Кючук Петко), силно преувеличават авантюристичните прояви на Малкия Петко и оплакванията на турската власт от него и. набеждават за тях войводата за да му попречат да получи полагащата му се по закон поборническа пенсия в което напълно успяват.</ref>Филип Симидов, кн. 1, год. III на сп. „Поборник“ в 1908 г.</ref>
След опит за покушение над войводата поръчан от силният местен феодал чифликчията Хакъ бей на черкезите от село Коюшепе, на следната [[1871]] г. във февруари 100 души хайдути нападат и запалват селото, избити са всички черкези, а жените и децата са прогонени. Около месец след това Петковата дружина води бой с турците при същото село, на 18 юни — в околностите на съседното черкезко село Акходжа, и на 12 август в гората Курудаг срещу многоброен башибозук и низами. Тук 22 дни ожесточено се бранят и успват да се измъкнат като дават един убит и войводата е леко ранен в крака, срещу убитете от тях 30 жандарми и един юзбашия. След поредния неуспех еноският каймакамин Тахир бей започва репресии над християнското население. През есента на 1871 г. те стават особено ожесточени докато лично войводата на се промъква преоблеен като ходжа при Тахир бей и го "вразумява". Репресиите са прекратени.<br />
В [[1872]]г. Одринският Вали паша изпраща срещу четата Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Живота му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. Пашата в Одрин само двадесет и четири часа след това освобождава всички тях от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 година каймакамшът на [[Фере]] Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за "самоуправен владетел" и му плаща "налог" 6000 златни турски лири. Това дефакто е капитулацията на одринскиия Валия. Дружината се структурира със свои бойна част - "четници", тилова част - "ятаци", разузнаване - "шпиони", счетоводство - "каса", снабдена е с добро оръжие и с палатки - "чадъри" подобно на турските части. Тя фактически става въстанническа военна част в [[Беломорие]]то.<br />
Според изследователя на Родопите Стою Шишков Петко Радев има бойни качества подобни на Големия Петко, като него е родолюбец и с рицарски дух — „покровител на потиснатите и благодетел на бедните“, има „почти същите природни способности, както войводата (Голям Петко)“, и т. н.<ref>[http://bg.chitanka.info/lib/text/2247/0|Николай Хайтов, Стою Шишков, Филип Симидов и Кирко Каракиров - основни източници за движението на Петко Войвода]</ref>
В [[1873]]г. четата става въстанническа. Нарича се '' „Първа българска родопска дружина“'', с устав (от 23 април) и печат с надпис ''„Тракийска Р. Бълг. дружина“'' (Тракийска революционна българска дружина), който е още от 1870 г.<br />
В [[1874]] г. на 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, [[Енос]]ко, Капитан Петко само с 15 свои хора отблъсква 120 турци. През първата половина на 1874 година към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части. През май и два пъти през юни Петковата дружина, като извършва марш по 30 км за денонощие в един месец води бой, първо с цял табор войска в [[Димотика|Димотишко]], след това с една башибозушка орда в [[Кърджали]]йско, накрая, пак с редовна войска, на 30 юни в [[Гюмюрджина|Гюмюрджинско]]. Следва нападение върху [[Дедеагач]]ката железопътна станция заради издевателствата на немеца Хумберт върху работниците. Хумберт е глобен 450 златни лири и покорно спира безобразията си. Това вдига на крак [[Цариград]] и лично Одринския валия предвожда 2000 щика войска плюс целия башибозук и всички каймаками от вилаета срещу четата, но напълно се проваля, като единствената му геройство е че обявява 5000 лири награда за главата на войводата, изтормозва християнските села и изгаря гората Шейнаркурусу до родното село на Пeтко войвода [[Доганхисар]]. Четата се оттегля към [[Марония]] и есента едва не става жертва на заговор да бъдат отровени от местният грък лихвар Калън (Дебелия) Тома, протеже на цариградския Али паша.<br />
В [[1875]] г. първата схватка с потерите e на 20 март, в планината Св. Георги, Гюмюрджинско. Следват битките с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни — при Бургасдере, Димотишко, на 20 август — в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно — при Карабунар, Димотишко, коъдето капитанът с 30 четници води бой с 500 души черкези, убиват юзбашият им и още 30 черкези. Бунтовниците дават 3 убити и 5 ранени, Петко войвода е ранен в ръката. След това при село Кадъкьой, [[Родос]]ко Джафераа е напада четата, по заповед на злополучния отровител Калън Тома в помощ му идва и 600 души войска от Марония която е там да го пази от дружината. Четниците разбиват Джафер ага, след бърз марш влизат на 11 май в Марония, арестуват Калън Тома и няколко заптиета, изгарят лихварските му книги, раздават ценностите му на бедните и тържествено напускат града като отвеждат пленените със себе си. Турската войската го следва без да смее да влезе в бой. Водят се преговори за размяна на пленниците срещу освобождаване на 4 четници заточени на Кипър и хайдушки ятаци, ятаците са освободени и 4 заптиета се пуснати. Тъй като четниците остават заточени лихварят и две заптиета са екзекутирани. През 1876 подади развихрилите се турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия за да не излага на тежка опасност беломорските българи.<br />
В [[1877]] г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, на 15 март e първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, ден преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагаларин от Фере. До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
В началото на [[1878]] година четата влиза в Марония и освобождава града и околният район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3-ти март нов стил) на Сан-стефанският договор по който града остава извън границите на България и продължава до 9 март. Когато след атаката на войска, башибозук и черкези вадени от двамата паши (генерали)Хасан и Яхия четниците предедени от гръцкият поп Филип се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Марония те обстрелват турците, които отстъпват помислили, че срещу себе си имат руска войска, така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четника и десетина жители на Марония предимно жени и деца. Дружината се прехвърла в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнскто население в [[Беломорие]]то и [[Родопи]]те от туски войски и башибозушкте и дезертьорски формирования на английският полк. Сенклер нарекъл се „Хидает“ бей. На 29 март четниците преодолават пътьо с бой едно отделение турска войска при Каракая, Ференско. На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбиват 3000 Сенклеристи , като няколко десетки от башибезука са убити. След 14 дни в следваща битка със сенклеристите са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи, войводата елеко ранен. Следващото сражение с башибозука на Хидает паша е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават убити и ранени — 11 души и убиват и раняват — 35 турци. На 21 май отряд от 10 души (капитана с 3 четници, 3 казаци, 3 въоръжени одрински търговци) командван от Петко войвода успешно отбранява село Плевун от нападение на сенклеристки башибозуци, ранява 10-тина и избива 20 плюс главатарите им и след евакуиране на населението в руската зона на 22 май атакува с 200 свои четници башибузушката орда. Няколкото стотин сенклеристи са напълно разгромени и дават към 200 убити срещу няколко убити и ранене четника, включително войводата който пак е ранен. На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите опразват района и се оттеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител където преди настъпването на есента групите им се разпадат. Четата продължава мисията си в средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият — на 8 септември в Караманджа. На 14 ноември разрасналата се чета попълнена с необучени ентусиасти е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе, в местността „Пуризовските колиби“. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно отбранявани са от башибозука Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села. В края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и поема тази отговорност.
До март [[1879]] г., четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.
След Освобождението на България дейността на Малък Петко е много слабо проучена. Известно е, че през 90-те години на ХІХв. стамболовата полиция го издирва като ''„разбойник“'', заедно с други заподозрени политически противници на режима. Не се знае къде и как е завършил живота му.
== Бележки ==
<references />
[[Категория:Български хайдути]]
[[Категория:Български революционери от Тракия]]
[[Категория:Хора от дем Дедеагач]]
|
