Верноподаникът: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
Ред 1:
'''''„Верноподаникът“''''' ({{lang-de|Der Untertan}}) е [[роман]] от немския писател [[Хайнрих Ман]] (1871-1950), завършен през [[1914]] г., два месеца преди избухването на [[Първата световна война]], но публикуван след войната, през [[1918]] г.
<ref>Ман, Хайнрих "Верноподаникът". Превод от немски Тодор Берберов, изд. "Народна култура", София, 1974 г.</ref>
Ред 5:
В романа ''"Верноподаникът"'' се натъкваме на една сцена с особено значение: след представлението на [[Вагнер]]овия ''"[[Лоенгрин]]"'' преуспяващият млад фабрикант Дидерих Хеслинг повежда с богатата си годеница ''"разговор за изкуството"''. Увлечен в полета на мисълта си, той изрича твърдението, че изкуствата се поддавали на степенуване. Най-висшето според него е [[музика]]та, затова тя е германско изкуство. После идва [[драма]]та, защото към нея може да се напише музика и няма нужда да се чете. Накрая стои портретната [[живопис]], но само заради портретите на кайзера. Останалото е без значение. Момичето плахо пита годеника си: ''"Ами какво мислите за романа?"'' и героят отговаря: ''"Романът не е изкуство. Поне, слава богу, не германско - самото име вече подсказва това."''
[[Картинка:Emile Zola 2.jpg|thumb|180px|left|Емил Зола]]▼
В този пародиен текст има една истина: когато в края на [[XIX век]] братята Хайнрих и [[Томас Ман]] навлизат в литературата, големият социален [[роман]] почти няма традиции в [[Германия]]. Проблемите на обществения живот са предмет преди всичко на руската, скандинавската и френската белетристика. Затова за Хайнрих Ман не друг, а тъкмо [[Емил Зола]] е онзи писател, който благодарение на творческата си задача да обрисува отминаващата епоха се е превърнал в моралист и възпитател на нацията.
Line 13 ⟶ 11:
;''Смях и предсказания
▲[[Картинка:Emile Zola 2.jpg|thumb|180px|left|Емил Зола]]
Така по примера на Зола немският писател създава своя ''"Верноподаник"'' - най-значителната социална сатира за живота в Германия от времето на кайзер [[Вилхелм II]]. До публикуването на романа като редовно издание през 1918 година берлинските литературни критици смятали, че ''"братът на Томас Ман го е прихванало и той да пише книги"''. Но успехът на ''"Верноподаникът"'' бил тъй голям, тъй сензационен, че мненията бързо се променили. В страната било настъпило голямото изтрезняване. Претърпялата военно и политическо поражение Германия изведнъж открила в Хайнрих Ман предсказателя на своите нещастия. Ненапразно писателят и критикът [[Курт Тухолски]] нарича романа ''"хербарий на немския дух"'', а също ''"библия на Вилхелмовата епоха"''. Защото в него се разтърсват всички основи на обществото: корумпираната църква, тъпата военщина, безропотното подчинение и скованият морал. А в лицето на главния герой - една комична фигура със зловещи черти - дори е предначертан ''"първообразът на нациста"'' от следващите десетилетия.
Line 36 ⟶ 35:
Сватбеното пътешествие на героя го отвежда в [[Рим]] по следите на кайзера и там неговото раболепно поведение му спечелва висш орден, който му връчват в края на романа при освещаването на паметника на Вилхелм Велики. Тогава верноподаникът произнася реч за ''"душата на немеца и властта"'' и посочва себе си като истински представител на германския дух. Но внезапно разразилата се буря помита тържествената трибуна и тъй романът завършва като алегория на разпадащата се вилхелмова епоха.
{{br}}
;''Политика и изкуство
Някога отричан от критиката и деградиран като политически памфлет, днес романът ''"Верноподаникът"'' е смятан за най-високото постижение на немската [[сатира|сатирична проза]] от началото на [[XX век]]. Защото в героя Дидерих Хеслинг се разкрива не само индивидуалната физиономия на един безскрупулен
В този роман Хайнрих Ман продължава размишленията си върху отношението между дух и власт, върху загасването на ''"духовното жизнено чувство"'' и ''"отмирането на интелектуалността"'', довели накрая при [[Хитлер]] до тържеството на ''"сляпата ненавист срещу духа"''. Основно ръководно разбиране за писателя е, че ''"изкуството и политиката имат един и същ предмет и цел и трябва взаимно да се проникнат, за да не се изродят"''. Той изисква да се хвърли мост над пропастта между дух и дело, за да се постигне синтез между власт и човечност.
| |||