Манастир (област Пловдив): Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 328:
[[ru:Манастир (Пловдивская область)]]
Славчо Дичев
Преди 09.09.1944 г най-много за селото като кмет е направил Славчо Дичев.
С много упоритост, тичане, каране, тропане по масата. След 1944 г също е бил за късо време кмет. Грижил се и за имотите и челядта си, но е имал особен пиетет към общото дело. Правел го с мерак и “той имаше дарба за тези работи!”-казва Васил Ив. Вълчев. От публикуваните писма на Николай Хайтов до него, се вижда с какви невероятни усилия е постигнато написването и особено издаването на книгата за Манастир . Негова е основната заслуга за направата на пътя./Прекарал е полвината си мандат като кмет из различните инстанции в София да доказва жизненоважният път за манастирци/. Негова е заслугата и за пощата, за електрификацията на селото! Наистина големо чилечище!
/Подробно описание за неговия живот и дела, ще намерите в авторската му книта "село Манастир" и в "Диччовският род", написана от сина му Тодор Сл.Дичев/
Ще разкажем две истории от неговото кметуване. Едната е преди 1944, втората след това.
Манастирци обичали да втесват. Въпреки елитните пъдари, не могли да се справят с хората ,които пускали животните в чужди ниви. По едно време това станало цяла напаст. Славчо Дичев като кмет решил да се справи с проблема. Направил един обор, назначил човек да се грижи за животните в него. Хванат ли падарите муле, крава, магаре, овце го затварят в този общински обор. Идва собственикът на животното да си го вземе.
-Иди при кмета!-му казва работника в обора.
-Бай Славчо, ами,тука имам една крава!
-Не се притеснявай !Ние ти гледаме кравата, храним я, поим я, доим я!
-Дошъл съм да си я взема!
-Няма проблем, чакай да видим в тефтера.Така ,стояла е два дена. По два гроша надница за гледача, изяла е толкова ярма, толкова сено, всичко струва еди колко си гроша.
-Ама ,чакай бай Славчо, това са много пари !Откъде да ги найда?
-Не се притеснявай, ние ще ти гледаме кравата. Като събереш ги донеси, ама смятай по тая тарифа и за останалите дни.
Човекът се повъртял, повъртял и след малко носи грошовете….
///
Втората случка е по време на третия му кметски мандат през 1946г. Много манастирци играели комар. Народното правителство издвава закон против комара. Кеметът предупредил обичайните заподозрени, но те приели приказката му не много на сериозно .Славчо Дичев знаел къде се събират-при Габровски. Заедно с падаринът внезапно нахълтал в стаята. На масата гледа много пари .Всички изстинали в началото, после се опитали да го минат на майтап. Бай Славчо кротко попитал:
-Вижте сега, има две възможности. Първата е да направите дарение на общината за закупуване на столове, завеса и книги за читалището, че то е чисто голо, няма де да седне човек. Дарителството е много хубаво нещо. Втората възможност е да ви направя по един акт, следва съд. Пък съдът може и да не ви вкара в затвора. Знам ли? Я пребройте парите. Барво!-400 хиляди лева –стават за дарение. Ще купим бая работи.
Естествено, че пред затвора всичките благородно решили да станат дарители. Кметът предварително е знаел какво ще стане и веднага извадил ордерите за дарителство. Така читалището било обзаведено…
Иван-Осман Палаврата
Поредното потурчване в Давидково /по-точно е помохамеданчване/
Палаврата /старият/ има трима сина-Иван,който под натиска на ятагана става Осман,Дичо,който бяга при юруците/независими от местната власт мюсюлмани,директно подчинени на султана /и Дончо,който бяга и прави цяла династия в с.Червен. Синът на Осман е Хасан. Неговият син е Осман.За него е думата. Той е слушал разказите за дядо си Осман /Иван/ и запазва християнското си самосъзнание.
///
По време на Руско –турската война ,старият Осман решава да посрещне руснаците. /Преди него при тях първи са отишли Дичо Славчев и Стойю Урумов ,също от Давидково/
Но и Осман иска да ги посрещне!Събира кокошките от махалата, опича ги и тръгва да търси руския генерал!
Постовете го спират :
-Как се казваш?
-Осман.
Веднага го арестуват. Завеждат го при генерала,който го разпитва:
-Какво искаш?
-Дошъл съм да посрещна гостите!
-Ние не сме гости!
-Да, Вие сте освободители!
-Ние не сме дошли да освобождаваме вас, а българите!-отговаря генерала.
-Не, вие освобождавате всички!
Генералът се просълзил и му дал 70 рубли:
-Да си купиш кон!
Прибрал се Осман в Давидково.Близките му разбрали за златните пари , всеки искал да ги използва за нещо.
-Не ,тези пари сам ми дадени за кон от руснаците!
Радостта от освобождението трае късо,до подписания мирен договор когато се разбира ,че Давидково остава в Турско.
Приклекналият Ахмед бинбашията,станал отново куражлия и се сетил кой посрещал руснаците с печени кокошки и го извикал в конака.:
-Кой си ти да посрещаш душманите на падишаха с печени кокошки?
Осман Палавров веднага се усетил какво го чака и отговорил:
-Топовете на руснаците бяха насочени към Давидково.Те не правят разлика между мюсюлмани и християни!Сега Давидково е цяло .
Отървал се с 30 пръчки.
///
Неговият внук Осман е роден 1876 г.Когато става преселението в Манастир той тръгва с някой от родовете.Не е сигурно с кой е бил точно ,
с Куртьоловци или по-вероятно с Калайжиевци,при които е ратай.
Работи в бичкиджийницата на Пейо Шишманов, става негов четник.Участвува при нападението над чорбаджията в Смолян, където вземат лирите му за пушки.
Участвува и в Балканската война.Служи в обоза.Българомохамеданите нямали право да бъдат други войници.Войната продължава и Осман продължава и в последвалите войни.
Преди и след войните работи като кираджия при Никола Вълчев.Осман Палаврата е най-стабилният и прочут кираджия.Той не само изпълнява всички поръчки на Никола Вълчев,но и основният превозвач на дъски и дърва до полето за обмен с жито и царевица.Хората толкова му вярвали,че пускали децата си с него за тежките преходи.Основната професия на Никола Вълчев е била предприемач -кираджийството.Той е снабдявал и митницата, която се намирала на Тузлата-и турската и нашата застава били зависими от него.Един ден Никола Вълчев купува 3 чувала ориз.Казал на Палаврата да ги закарат в Манастир.По пътя другите кираджии искат да отворят единия чувал:
-Това не е наше!Нас са ни платили да закараме стоката.
Когато закарали стоката ,жената на Кольо Вълчев сама изсипала чувалите и веднага се затърчала при писаря да напише писмо-с един единствен въпрос към мъжа си:”Какво да прави с лирите?”
Иван Палаврата и другите кираджии дочули разговора.
-Видя ли ,какъв ахмак си! Единият чувал е бил пълен с лири.Ако бяхме го отворили ,щяхме да си вземем по някоя.
-Това е чужд имот,купен от Кольо Вълчев,дали е ориз или лири,нам е платено като кираджии да го докараме до Манастир! Чужда стока е ,толкова!-отговорил спокойно Палаврата.
А бай Кольо Вълчев от този ден, не пипнал работа.Плащал на косаджии , на работници за всяка работа,на всички, а той си въртял голямата кехлибарена броеница на пейката пред кръчмата…”
Бел ред.Никола Вълчев наистина е бил заможен човек.Достоверността за неговата забогатяване е спорна,но възможна.Той е имал контакти с много хора.Главният организатор на кираджийството в целия район. …..
///
През 1809 г Осман Палаврата се жени . Взема си булка от Балкан махала.Започва живота му в Среброто.
След междусъюзническата война правителството взема решение за възстановяване на християнските имена на българомохамеданите.
Много преди това Осман и жена му,решават да си приемат български имена,убедени в своя произход.Той взема името на дядо си Иван, а тя си избира -Неда.
Съселяните от селото го приемат с неприязън и враждебност,непрекъснато му подхвърлят думите:предател ,гяур и кавур.Комитската му душа не издържа и си прави своя махала на 4 км нагоре от селото над Сурвото в местността Скалата . Сурвото е имота на Георги Трамбурчлията .Земята била хубава, на припек е ,има вода.
Завързало се хубаво приятелство с Георги-весел и слънчев човек.Много им вървяла приказката и цялото село се тресяло от техните мохабети и лакардии.
Както си му е реда ,започват да се раждат деца.Кум му става Кольо Вълчев.И по стар обичай първото дете е кръстено на кума. Никола-1910г,след това идват Илия и Георги.Кръстени са от калтата Никола Вълчев в църква и поп по християнски обичай.Приказката би продължила,но …
Тормозът на съселяните не действал на Палаврата, но на децата им писнало и избягали в друга село .Представили се на чорбаджията ,че са сираци и търсят работа.
Човекът ги харесал ,момчетата били много работни и скромни. Привързал се към тях като към родни синове.
Палаврата полудял,тъй като двамата юнаци не оставили никаква вест.След много разпитвания, бил отракан човек,толкова години работил като кираджия , разбрал къде са.
Един ден яхнал бялото муле се изтъпанчил пред тях:
-Какво правите тука бе, маскари?
Чорбаджията грабнала пушката ,но след като се разбрало ,че той е бащата на момчетата, започнал да го кандардисва да ги остави при него. Палаврата бил непреклонен и синовете му го последвали.Чорбаджията ги пуснал с плач и им заръчал да му се обаждат.
Иван Палавров, като всеки истински мъж родопчани от онова време,
продължава да създава деца и се намират: Минчо,Мина,Катя.
///
Нормално е фукарите да мислят за по-справедлив живот!Бай Иван станал социалист.
На едно празненство гледал как по-заможните ръфали печено ,а един бедняк сърбал чорбица .Иван се изсмял:
-Нов свет иде,не може един с чурбица ,друг с месица.Равенство идва люде,равенство!
И така го кръстили Иван Равенството.
Станал ятак на Братан Шукеров.Дошъл 9 септември 1944г.Дошло време да се види кой какво е? Сподвижниците на Братан Щукеров се сетили за него.Отишли в Среброто да го видят.
-Ти си наш човек,дойде време всеки да си получи заслуженото.Имаш право да станеш актиен борец,народна пенсия ще ти дадем.Ето написали сме документите.Само подписвай!
Бай Осман не се сдържал:
-Такава ли била работата ?Това ли било равенството? Че как ша погледна людене в очите?Да ми се махате от очите!
Такава свършило активното му минало.
След това през имението му минават горяните./Четническо движение против камунстическата власт/Не тръгва с тях .Нахранва ги . Комунистите го питат:
–Защо ги посрещна и ги нахрани?Обяснението е :
-Оти гладен човек трябва да се нахрани ,иначе ще направи щуротии!
///
Но ударът идва където най-малко го очаква.Новата власт , борците за равенство и справедливост извършват голямо престъпление.Заради движението Родина/което е помашко движение за връщане на имената/ кръщават го фашистко и правят така че българо- мохамеданите са принудени да си върнат мюсюлманските имена!!Не директно ,а може би от глупост.Голямата бъркотия настава при издаването на новите паспорти.Поради взаимно изключващи се директиви , е много по-лесно българомохамеданите да си вземат паспорт като турци ,отколкото като българи.
Иван Палаврата не се примирал лесно с новата смяна на имената.Нали той е бил четник в Преображенското въстание,нали той е бил ятак на комуниста Братан Шукеров!?Сетил се ,че има някакви заслуги за”Равенството”Разтърчал се ,викал, крещял.Вярвал,че ще обясни на неговите хора голямата грешка и глупост,която правят! Отговорът е :
-Такава е политическата ситуация другарю Палавров.Какво ти пречи,ние си знаем ,че си Иван!?!Може да имаш две имена-Осман-Иван с тире.Както има Ана-Мария,например.
-Що не си го заврете тирето…?
Коминтернът решава –македонците не са българи,помаците също не са!
От преживяното Иван-Осман не загубва чувството си за хумор,но има едно на ум.Посреща всеки гост от сърце ,но го изпраща …:
Посреща ги с думите:
-Добре дошъл йордашлър!- и кара жена му да им вари кафе.
Като си тръгва госта Палаврата тегли една псувня.Минчо ,внука му го пита:
-Оти, дядо ги псуваш?
-Оти ,сигурно и той ма псува. Те ни гледат на големо,оти сме били помаци!
Когато му идва на гости Георги Тръмбурчлията ,неговия съсед в Среброто
бил особено разговорлив.Двамата много си допадали. Когато си тръгвал го изпращал дълго по пътеката,без… псувня.
Минчо го пита:
-Дядо ,що не го напсува?
-Оти е хубав чилек,знам, че и той ма не псува!
///
Осман Палаврата не доживява до 1968, не дочака пак с постановление да го направят Иван!.....През 1968г “другарите” решават,че са сбъркали навремето и отново бръкват в раната ,всички Османовци стават пак Ивановци.Коминтернът отдавна е умрял…
Иван-Осман умира при дъщеря си в Джурково .Пуснал си дълга брада,за да не се вижда тирето….
Каква е съдбата на децата му?
Никола е войник между 1931 и 1933 година ,след това се преселва в Пловдив и не се връща в Родопите. Приел и останал с християнската вяра до края на живота си./Неговият син Минчо ми разказа за дядо си и баща си/
Илия е втория син, умира през 1945 при катастрофа.
Георги ,третият син след 1944 става Салих ,след 1968 Георги./Неговите дъщери Софка и Величка са жените на Красимир Дичев и Данчо Ангелов/
Минчо е четвъртия син,след 1944 става Емин, а след 1968- Емил
отива с. Конуш.
Мина е пето дете след 1944 става Фатмина, а след 1968- Мина Сиракова, жени се в Джурково,при нея умира Палаврата.
Катя , шесто дете, след 1944 става Хатидже ,а след 1968 става Катя Данчева и отива да живее Козаново.
Стефан Дичев е роден на 01.03.1940 г. в с. Манастир. Начално образование получава в с. Манастир, средно в гр. Асеновград, висше в Технически университет – София, специалност “Машини и апарати за химическата и хранителната промишленост”. От 1963 г. до 1971 г. е научен сътрудник по “Хладилна техника и технология” в Научно-изследователски институт по консервна промишленост – Пловдив. През 1971 г. постъпва като преподавател в Университет по хранителни технологии (УХТ) – Пловдив. През периода 1973 г. и 1984 г. последователно защитава научните степени “Доктор” и “Доктор на техническите науки” по научна специалност “Хладилни машини и апарати за дълбоко охлаждане и кондициониране”, а научните звания “Доцент” и “Професор” получава съответно 1975 г. и 1985 г. В Университета по хранителни технологии – Пловдив, той създава и е първият редовен ръководител на катедра “Машини и апарати за ХВП” (от 1975 г. до 1993 г.) и Декан на „Техническия факултет” (от 1975 г. до 1984 г.). Бил е три мандата Заместник Ректор на УХТ по “Научно-изследователска дейност и международно сътрудничество”. Проф. Стефан Дичев е изтъкнат, национално и международно признат учен в областта на хладилната техника и технологии. Научната му продукция е над 280 публикации и доклади у нас и в чужбина, в това число: 18 изобретения и патенти (4 бр. в чужбина), 31 бр. книги, монографии и учебници (от тях 3 бр. в чужбина – Русия, САЩ и Белгия), съавтор е на 7-езичния речник по хладилна техника и технология, издаден от Международния хладилен институт в Париж. Бил е гост-лектор в престижни университети в Швейцария, Индия, Украйна, Казахстан, Русия, Италия. Проф. Дичев работи и допринася за: • Развиване на ново научно направление в хладилната техника и технология – “Хладилни съоръжения, системи и процеси с динамична дисперсна среда”; • Създаване и внедряване на оригинални конструкции замразвателни апарати, термопомпени системи; • Организиране и провеждане на редица научни форуми с международно участие у нас и чужбина; • Внедряване и одитиране на системи за управление на качеството и безопасността на продуктите у нас и чужбина; • Организиране и акредитиране на един от първите български органи за сертификация на системи за управление – “Ес Пи Ди Серт”, с международно признаване. Проф. Дичев е избран за член на над 10 престижни и авторитетни международин академии и научни организации. Някои от тях са: Академия по технологична кибернетика – Украйна; Нюйоргска академия на науките – САЩ; Международна академия по студа – Санкт Петербург, Русия; Международния хладилен институт в Париж, Франция и др. Проф. Дичев е привличан за експертиза и оценка на изследователски проекти към Австралийския съвет за изследване и развитие, Европейската комисия и Асоциацията на индустриалците и работодателите в България и др. Той е дългогодишен член на научния съвет по “Енергийни технологии и машини” и Комисията по “Машинни науки” към Висша атестационна комисия към Министерския съвет. Има определени заслуги за научното и професионалното израстване на много преподаватели и научни работници в България и чужбина. Неговите постижения в науката са оценени с високи национални и международни отличия и награди: • Орден “Кирил и Методи” – 1979 г.; • Златна значка и почетен изобретател в България – 1986 г. Вписан е в Златната книга на откривателите и изобретенията в България – 1989 г.; • Номинация в Международния биографичен институт в Кеймбрид (Англия) за изтъкнат учен на XX в. – 1996 г.; • Златен медал и диплом на салона за интелектуална собственост IMPEX (САЩ) – 1996 г.; • Златна значка “Проф. Асен Златаров”, сертификат и плаке на ФНТС – 2003 г. и 2009 г.; • Почетен гражданин на гр. Алма-ата – 1981 г. и е носител на знака на гр. Пловдив – 2005 г.; • Номиниран е два пъти за Член-кореспондент на Българската академия на науките – 2005 г.; Удостоен е със звание “Доктор хонорис кауза” на Университета по хранителни технологии, Пловдив – 2009
Проф. д-р Николай Александров Тодоров
Дошъл на този свят на 8 февруари 1934 година, заедно с дълбок сняг. Вероятно затова винаги се радва на снега, обича ските и дори става първенец в немалко национални студентски ски състезания. През детските години сам си майстори ски и шейни.
Учението просто му се отдава. С лекота, без да го обладават болни амбиции, постига отлични резултати от първо отделение, до завършване на университета. Баща му, които свиреше на три инструмента, очакваше Николай да посегне към тях и да наследи майсторлъка му като свирач. За съжаление в торбичката с обеда, като отиваше да пасе кравите през ваканцията, вместо кавала слагаше някоя книжка.
В днешно време е трудно да си представим как се разкрива света пред това момче, слязло от най-високото планинско село, което за първи път вижда файтон и влак на 14 годишна възраст. Той просто попада в нов свят, не затворен между двата баира, обграждащи с. Манастир, а широк, необхватен, интересен. А съдбата му поднася безброй непознати неща и явления. Слуша в захлас учителите и запаметява всичко, поради което му се виждат скучни учебниците. Иска да погълне, да разбере целият свят.
Математиката му иде отвътре и учителката в гимназията, на която е любимец, настоява да учи математика в университета. Фактът, че само по математика няма достатъчно кандидати и затова приемат без конкурс в университета (по онова време), не отговаря на нагласата му да преодолява препятствия, дори само за удоволствието от това. Решава да се отдаде на зооинженерството. Завършва Висшият селскостопански институт в София през 1957 година и посвещава 3 години на създаването на мериносово овцевъдство в Бургаска област. Заинтригува го унаследяването на цвета и качеството на месото при кръстосването на карнобатската кафява овца с белите мериносови породи и написва малка студия, която остава да събира прах в архивите на развъдната организация, в която работи. Създаването на новата порода овца го увлича, работата му е интересна, но появата на възможност да кандидатства за научна работа надделява. Спечелва конкурс с 13 съперници и през 1960 г. става асистент в катедрата по Хранене на животните във Висшия селскостопански институт, в София. (В днешно време младежта стана прагматична и нископлатената изследователска дейност не ги привлича, други се плашат от нея. Редица конкурси пропадат, поради липса на кандидати. Затова конкурс с 13 кандидати звучи дори невероятно).
Преместването в София и започването на научна кариера му дава достъп до богатата световна литература, на която се нахвърля жадно, със страст. Самостоятелно и бързо усъвършенства английски език, смело нагазва в професионалната литература на немски и френски. Не пропуска нищо и на руски, с който език е свикнал още от студентството. Липсата на учебници на български език в началото на 50те години на миналия век, принуждава Николай да използва руски. Търсенето и дръзновението бързо разширява професионалните му знания. Това не остава незабелязано и няколко професори го канят за съавтор на техни монографии, независимо от ниския му асистентски ранг.
Два са факторите за бързото научно израстване на Тодоров, които става най-младия професор в Зоотехническия факултет. Първо родопския му неспирно търсещ и неуморен дух. Както в планината, с поглед от високо може да се обхване цялата котловина, така в науката иска да разбере цялата истина. Не се доверява на нищо, което не му е ясно и продължава да дълбае. А истината се оказва като миража, мислиш, че я приближаваш, а тя постоянно се отмества.
Вторият фактор, е наличието около него на големи учени, прекият му ръководител (акад. Ст. Куманов) и още редица знаменитости, с които е в творчески и колегиални връзки. Подражава на техните изследователски усилия и критично отношение към науката. Шефът му веднъж му дава урок по търпимост. Опирайки се на широките си познания, уверено и смело, Николай критикува остро доклада на един известен професор на научна конференция. Акад. Куманов след това насаме му казва немската поговорка „Човек има две уши и една уста, приляга му повече да слуша, а по-малко да говори”. И приятелски добавя – беше абсолютно прав в критиката, но е по-добре в някои случаи да се изказват съмнение, а не съсипващи контра факти.
Проф. Тодоров, споделя и втори случай, на Европейска конференция в гр. Брауншвайг, учен докладва слаба научна разработка. Той го критикува остро. На вечерята проф. Р. Шиман сяда до него и Николай го пита, защо никои друг не взе отношение по този явно слаб доклад. „Защото твоето изказване беше повече от достатъчно. Пък може би е добре, слабият труд да се отмине без внимание”. Така младежката му напористост, постепенно и навреме е обуздана с помощта на неговите приятели. Проф. Тодоров е известен сред научните среди като човек, които не търпи пропуските, слабостите и несправедливостите, но умее да критикува така, че да не уязвява колегите си, а не му липсват и търпимост и деликатност.
Проф. Тодоров е изключително активен и продуктивен преподавател и изследовател. Публикувал е 224 статии в научни списания и продължава да извършва изследователска работа, заедно със своите докторанти и колеги, въпреки, че вече 12 години е пенсионер, и е на 77 години. Освен това са отпечатани 32 резюмета на негови доклади на международни доклади, 52 книги, учебници и монографии, написани самостоятелно или в съавторство, от които 5 книги са издадени от реномирани чуждестранни издателства. Написал е 170 научно-популярни статии по проблемите на животновъдството и образованието.
Добавил е много нови знания за обмяната на веществата и влиянието на различни фактори върху продуктивността на животните. Не е тук мястото за изброяване на тези научни приноси. Бих желал да посоча само развитата от него оригинална система за определяне на нуждите на животните от енергия и протеин и за оценка на хранителната стойност на фуражите (предложена през 1991 година). Посочвам това защото системите за измерване на енергийната и протеиновата хранителност са основата на науката по хранене. До внедряването на новата система през 1995 година, у нас се използваше системата, предложена от немския учен Келнер през 1905 година. Разработената и внедрена от Тодоров система е съпоставима с новите системи, въведени напоследък в чужбина, което позволява лесна размяна на научна информация. С внедряването на новата система се дава силен тласък на нашата наука по хранене на животните и тя се изравнява с най-напредналите страни.
Участвал е в обучението на хиляди студенти от специалностите по зооинженерство, ветеринарна медицина, агрономство и аграрна икономика. Прави реорганизация и осъвременява обучението в аграрно-животновъдния факултет, съобразно новите изисквания на аграрното производство в страната (1990 – 1993 г.). В продължение на 8 години преподава в Атинския аграрен университет. Провежда докторски курсове в Куба, основава секция по Хранене на животните в Изследователския институт по животновъдство в гр. Уланбатор, Монголия (1981 г.). Ръководил е разработката на повече от 30 магистърски тези и на 17 докторски дисертации. Създава собствена новаторска школа в животновъдната наука.
Основава Съюзът на зооинженерите в България. Осъществява научното ръководство по изграждането на Института по зърнени храни и фуражна промишленост, в гр. Костинброд (1970 – 1974 година) и стартирането на изследователската работа в него.
Няколко успешно представяни доклади на научни форуми в чужбина и най-вече активното и компетентно участие в дискусиите, позволяват да бъде забелязан от международната научната общност още на младини. Впоследствие това става причина да бъде поканен да изнесе основни доклади на редица научни симпозиуми в САЩ (1974 г.), Франция (1988) , Финландия (1990), Унгария (1991), Дания (1991) и други страни, да му бъде възложено председателствуването на пет международни научни сесии, да бъде поканен за участие в 4 големи международни изследователски проекти, да работи съвместно с водещите изследователски центрове в САЩ и Европа, да бъде съавтор в пет монографии, публикувани от най-реномираните издателства в Европа.
Проф. Тодоров, организира международен симпозиум на тема „Развитие на новите системи за оценка на протеиновата хранителност на фуражите и метаболизма на протеина при преживните животни” в гр. Стара Загора през 1988 г.
Член на организационните комитети на редица международни научни симпозиуми.
Дългогодишен член е на редколегиите на три научни списания, издавани в чужбини и на пет научни списания, издавани в България. Основател и първи главен редактор е на две български списания (Bulgarian Journal of Agricultural Science и Фуражи и хранене). От 1990 до 1994 г. е вицепрезидент на Европейската асоциация по животновъдство, а от 1994 до 1998 г. – член на управителния съвет на същата асоциацията.
Участието му с доклади на 42 международни конференции, международната му дейност и многократните му пътуване (в 80 страни), изнасянето на лекции в 18 различни университети в Америка, Европа, Азия и Австралия, го правят известен и уважаван от международната научна общност.
У нас е заемал различни административни длъжности, бил е Декан на Аграрно-животновъдния факултет и заместник Ректор на Тракийския университет в гр. Стара Загора. Награден е с орден „Кирил и Методий” ІІ степен. Има три награди от Академията за селскостопански науки за научни постижения.
Накрая трябва да кажем няколко думи за характера на проф. Н. Тодоров. Въпреки, че е изтъкнат, водещ учен в областта на животновъдните науки, никога не видя себе си като голям учен. Винаги се съмнява в успеха и търси доказателства на които да се опре. Не обича да изтъква своите постижения и заслуги, колегите му казват за него „че е по-известен в чужбина, отколкото в България”, а братовчед му д-р Тодоров добавя „повече в България отколкото в с. Манастир”. Най-важното е обаче, че милее за с.Манастир. Гордее се и се хвали, че се е родил в този приказно красив край, че е наследник на свободолюбивите, предприемчиви и решителни Куртьоловци. Род, който в името на честта, достойнството и свободата по принуда зарязва родното с. Чепино (гр. Велинград), основава с. Давидково и отново се преселва и слага темелите на с. Манастир.
| |||