Отваря главното меню

Промени

м
редакция без резюме
[[Минезингер|Минезанг]]ът обхваща стихове за възвишената любов, повлияни от френската и провансалската рицарска култура - те възпяват недостижимата любима и страданията от напразните домогвания до прекрасното й сърце. Немските [[минезингер]]и - певците на любовта - се състезават сред стените на средновековните замъци като [[Вартбург (замък)|Вартбург]] в [[Тюрингия]] и демонстрират своето умение да изплитат най-изискани строфи с най-покъртително съдържание. Първи сред тях били рицарят [[Хартман фон Ауе]] и странстващите певци [[Волфрам фон Ешенбах]] и [[Валтер фон дер Фогелвайде]].
 
[[Картинка:Codex Manesse Neidhart.jpg|thumb|left|220px|<center>Найдхарт фон Ройентал <br>(ок.1180-ок.1246)</center>]]
Според църковните и дворцовите предписания на онези времена чувствената любов се смятала за порок. Но ето че с времето се появяват поети, които започват да нарушават дворцовия етикет и да пеят за плътските радости на любовта. Сред тях особено се откроява [[Найдхарт фон Ройентал]], който използвал грубовати мотиви от простолюдния бит и така създал жанра ''"дворцово-селска поезия"'', силно предпочитан от изкушените в словото немски благородници от късното [[Средновековие]]. Самото име на Найдхарт фон Ройентал крие една двусмислица - на старонемски диалект то означава ''"Лукавият от долината на скръбта"''.
 
 
[[Картинка:Andreas Gryphius.jpg|thumb|200px|<center>Андреас Грифиус<br>(1616-1664)</center>]]
През следващото [[XVII век|XVII столетие]] поезията в Германия се преселва в кабинетите на учените и в университетските библиотеки. Това е епохата на [[Барок]]а, в която поетическите творби демонстрират не само ученост и владеене на латински и множество чужди езици, но разкриват и най-големи умения в изграждането на стиха. Поетът, обикновено приел латинизирано име, се стреми - по подобие на княза в социалния живот - да докаже своето владеене на порядъка и хармонията. Авторът рядко говори от свое име, а почти винаги от името на [[Висш разум|Висшия разум]]. Затова и читателят трябва да притежава нужните знания в науката, религията, политиката и реториката, за да възприеме и разбере творбата. Най-яркият поет на немския Барок, създал философски проникновена лирика, е [[Андреас Грифиус]]. Стиховете му излъчват мрачно величие и мъжество, поетът - професор по философия, естествени науки и история в [[Лайденски университет|Лайденския университет]] - отхвърля жалкото смирение пред човешкатаповелите на съдбаСъдбата.
 
[[Картинка:Voit 011 Albrecht v. Haller.jpg|thumb|left|200px|<center>Албрехт фон Халер<br>(1708-1777)</center>]]
След [[Тридесетгодишната война]] (1618-1648), довела до пълната разруха на страната, немските князе извоюват независимостта си от германския кайзер и през [[XVIII век]] Германия се разпада на повече от триста малки и средноголеми държавици, свързани в крехък съюз. Отделянето на личния живот от църковните и морални предписания спомага за създаването на частна етическа сфера, в която се въздига култът към приятелството, разгръща се културата на писмата и на домашния уют. Вместо религиозната отдаденост, важни стават личните добродетели и разумното поведение, както и отношението към ближния. Философът [[Готфрид Вилхелм Лайбниц]] вече вижда в социалното мироздание ''"най-добрия от всички възможни светове"''. Развива се и дълбок усет към природата, в която съзират божието присъствие в цялата му мощ. За швейцарския поет [[Албрехт фон Халер]] естеството е не само обект за изучаване, но то има и своето морално въздействие, понеже подтиква към прост и непринуден начин на живот, освободен от ненужно богатство и изобилие, но озарен от чувствителност към света. Халер се стреми да преодолее рационализма на времето си, като се обръща към ''"майкатаМайката Природа"'' с нейната необятна съзидателна сила. В Германия бавно навлизат идеите на френското [[Просвещение]] с произведенията на [[Дидро]], [[Волтер]] и най-вече на [[Жан-Жак Русо]].
 
== Просвещение ==
 
[[Картинка:Johann Wolfgang Goethe 1811.jpg|thumb|180px|<center>Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832)</center>]]
Постепенно немската поезия напуска кабинета на учения, загубва характера си на академична дейност и се насочва към света на човешките чувства. Личното изживяване става единствено достойно за поетическо претворяване. [[сантиментализъм|Сантименталност]]та се приема като най-изискан начин на живот - да изпитваш чувства и да говориш за чувства е вече проява на висше духовно благородство. Поетът [[Фридрих Готлиб Клопщок]], повлиян от стремежите на [[Френската революция]], предлага основните мотиви на новата поезия: ''"природа"'', приятелство, ''"любов"'', ''"отечество"''. В Германия тези умонастроения се преплитат с идеите на пиетизма - религиозното реформаторско движение, което се стреми да намери общуване с Бог в практическата дейност, отвъд църковните ритуали и догми. Според философа и теоретика [[Йохан Готфрид Хердер]] лирическата поезия трябва да представлява естествен, цялостен израз на живота, да дава непосредствена изява на емоциите и с това да се доближи да танца и музиката. Идеал стават творбите на древния йонийски поет от VI в. пр. Хр. [[Анакреон]], чиято житейска мъдрост се заключава в девиза: ''"Вино, жени и песни"''. Така на сковаващия [[рационализъм]] от отминалия [[XVII век]] са противопоставени удоволствието и радостта.
 
[[Картинка:Friedrich von schiller.jpg|thumb|left|180px|<center>Фридрих Шилер<br>(1759-1805)</center>]]
В центъра на новата немска естетика е положена творческата ''"[[гений|гениалност]]"''. Геният черпи своята креативна енергия не от книжните знания, а от мълниеносно проблясващия божествен пламък на вдъхновението. Изгражда се представата за поета като божи наместник и върховен жрец. Младият [[Йохан Волфганг Гьоте]] става изразител на тази нова епоха на ''"[[Бурни устреми]]"''. А заедно с другия велик немски поет от онова време, [[Фридрих Шилер]], полага основите на [[Ваймарска класика|Ваймарската класика]], чиято основна художествена задача е следването на античните поетически образци - с естетическия идеал за ''"благородна простота и спокойно величие"''. Творбите на Шилер представляват постоянно домогване до ''"красотата"'', ''"доброто"'' и ''"истината"'' в името на братството между хората, озарени от извънземната светлина на изкуството. В трактата си ''"За наивната и сантименталната поезия"'' той обаче изразява покрусата си от загубената цялостност с природата и от съзнанието за непостижимостта на идеала.
 
== Романтизъм ==
 
[[Картинка:Novalis.jpg|thumb|220px|<center>Новалис (1772-1801)</center>]]
Към края на [[XVIII век]] в Германия се заражда ново поколение поети като [[Фридрих Хьолдерлин]] и [[Новалис]], чийто образец стават творчеството на [[Фридрих Шилер]] и философията на [[Имануел Кант]]. В поезията на Шилер те намират преливане на световна история, философия на живота и страстност на израза. С това започва немската епоха на [[Романтизъм|Романтизма]]. Сега вече стремежът е създаването на универсална поезия, която да изхожда от себепознанието и превъзмогването на житейските ограничения. Изкуството се превръща в сакрална дейност, мощта на фантазията допълва гениалността. Новалис си поставя за цел да съедини поезията с религията, за да допринесе за възцаряването на нов ''"златен век"''. Идеалът му е просветленото Средновековие и старата [[католическа църква]]. За романтическия творец поетът - жрец и пророк - е най-висшият правомощник на човечеството.
 
[[Картинка:Heinrich Heine 1847.jpg|thumb|left|220px|<center>Хайнрих Хайне (1797-1856)</center>]]
Немските романтици нямат за цел чрез литературата да създадат един илюзорен свят, а да въздигнат реалния живот до поезия. Романтикът - подобно на [[Аделберт фон Шамисо]] - много странства, за да изживее себе си в света и света в себе си. Според младия немски поет еснафът планира и предвещавапредначертава бъдещето си, но творецът се стреми да бъде свободен за нови открития и преживявания. Романтическата лирика търси корените си в немския фолклор, в забравените митове и легенди и довежда до съвършенство музикалността на езика.
 
Парадоксът на романтизма е, че опоетизирането на всекидневието се поддава лесно на подражание. В Германия скоро става модно да си романтичен - всеки търговец може в края на седмицата да съчини някоя лекокрила ода за хурката на любимата си и да се появи в салоните с романтически везан костюм и изящно тръстиково бастунче. Към средата на [[XIX век]] поетите в Германия наброяват десетки хиляди, публикуват се стотици стихосбирки и антологии с посредствено ''"романтическо"'' съдържание за масова употреба. Ето защо късните големи романтици като [[Лудвиг Уланд]], [[Хайнрих Хайне]] или [[Николаус Ленау]] внасят в творчеството си иронични нотки или мрачни багри на отчаяние.
 
[[Картинка:Arno holz.jpg|thumb|135px|<center>Арно Холц<br>(1863-1929)</center>]]
Като противодействие на прекаленото вторачване в личните преживявания и поривите на фантазията, към края на [[XIX век]] в немската поезия настъпва отрезвяване. Под влияние на философската [[херменевтика]] на [[Вилхелм Дилтай]] поетите започват да изследват и обясняват действителността. Лирикът е изправен пред новите познания в биологията[[биология]]та и социологията[[социология]]та - това е времето на [[Дарвин|дарвинизма]], [[детерминизъм|детерминизма]] и [[позитивизъм|позитивизма]].
 
[[Картинка:Liliepor.jpg|thumb|left|240px|<center>Детлев фон Лилиенкрон<br>(1844-1909)</center>]]
Теоретикът [[Вилхелм Бьолше]] обсъжда природонаучните основи и основания на поезията. Поетът [[Арно Холц]] изисква от съмишлениците си ''"последователен [[натурализъм]]"'', който да отразява ''"естествената истина"''. Лириката се опитва чрез словото да предаде сетивните възприятия в тяхната непосредственост и мигновеност - важно става мимолетното впечатление, което действителността оставя у твореца. А това дава началото на [[импресионизъм|импресионизма]], чийто основен представителизразител в лириката става [[Детлев фон Лилиенкрон]]. Импресионизмът обаче не намира силен отклик в немската поезия, отправена повече към дълбините на душата, отколкото към ограничените региони на познанието. За немското мислене - музикално и философско - е трудно да приеме, че светът не съществува като нещо цялостно, а само като индивидуални сетивни дразнения.
<br>
<br>
 
[[Картинка:R-dehmel 1905.jpg|thumb|180px|<center>Рихард Демел<br>(1863-1920)</center>]]
Така се поражда немският [[символизъм]], вдъхновен от френските образци на [[Маларме]], [[Рембо]] и [[Верлен]]. Докато поетът импресионист наблюдава обектите в света и възпроизвежда своите впечатления от тях, символистът изгражда предметите в съзнанието си, като им придава своята сетивност и светоусещане и ги превръща в символи. [[Рихард Демел]] надмогва естетиката на реализма и натурализма и изпълва поезията си с ''"чиста символика"'', с ''"пантеистична еротика"'' и ''"варварски"'' копнеж по една отвъдна реалност, белязана от ''"битката между Бог и Звяр"''.
 
[[Картинка:RMRilke.jpg|thumb|left|180px|<center>Райнер Мария Рилке<br>(1875-1926)</center>]]
;''Упорство в сърцата и диви мечти за борба
 
[[Картинка:Gottfried Benn by Tobias Falberg 26-11-05.JPG|thumb|150px|<center>Готфрид Бен <br>(1886-1956)</center>]]
Прекалено езотеричният и социално необвързан символизъм в немската поезия предизвиква в годините около [[Първата световна война]] културно противодействие, което се разгръща в така нареченото ''"[[експресионизъм|експресионистично десетилетие 1910-1920 г.]]"''. Новите поети гравитират около списанията ''"Дер Щурм"'' и ''"Ди Акцион"'' и намират общ форум в антологията на [[Курт Пинтус]] ''"Залезът на човечеството"'' ([[1919]]) - с най-ярки представители [[Ернст Щадлер]], [[Георг Хайм]] и [[Георг Тракл]]. Повлияни от възгледите на философа [[Георг Зимел]] за модерния духовен живот, експресионистите разработват като основни теми: големия град, войната, гибелта на света, апокалипсиса, бунта, а също проклятието над съвременното индустриално общество. Немският експресионизъм е обладан от ''"патоса на новото"'', от витаещите идеи за ''"свръхчовека"'' на [[Фридрих Ницше]] и за ''"свръхобществото"'' на [[Карл Маркс]], които нерядко взаимно се преплитат. Всички търсят ''"новия човек"'', който да възвърне на света загубената първичност и хармония.
 
Ницшеанците, чийто най-влиятелен представител е [[Готфрид Бен]], развиват една естетика на ''"злото и грозното"'', на разпада на личността, на опиянението и екстаза - като противовес на доволството и посредствеността на буржоазното общество. Наред с това обаче те демонстрират безсилие, страдат от загуба на ориентация, от метафизична безотечественост и [[самота]].
 
[[Картинка:Bertolt-Brecht.jpg|thumb|left|160px|</center>Бертолт Брехт <br>(1898-1956)</center>]]
Марксистите, сред чиито най-ярки имена са [[Бертолт Брехт]] и [[Йоханес Р. Бехер]], упражняват своята критика на обществото, използвайки поезията като средство в политическата битка за [[комунизъм]] и срещу зараждащия се [[националсоциализъм]].
 
Поезията в западната част на Германия желае да се освободи от традиционното немско ''"дълбокомислие"''. Сред всеобщия упадък на ценностите артистичното постижение се превръща във възможност на изкуството да изживее самото себе си като единствена ценност и от това изживяване да изгради нов художествен стил. Постепенно поезията става монологична и херметична - това се проявява в творбите на поета и прозаика [[Гюнтер Грас]]. Критиката на езика, изразена от философа [[Лудвиг Витгенщайн]], упражнява дълбоко влияние - значение в лириката добива езиковият експеримент, вече се търси чисто оптическият или акустичният ефект, създава се ''"[[визуална поезия]]"'', преминава се границата между звук и шум в така наречената ''"[[конкретна поезия]]"'', чийто първосъздател е швейцарският поет и професор по естетика [[Ойген Гомрингер]]. Възниква ''"абсолютното стихотворение"'', освободено от вяра и надежда, отправено към Никого - текст, съставен от ефектно монтирани думи, като резултат от крилатата фраза на философа [[Теодор Адорно]]: ''"След Аушвиц да се пишат стихове е варварство"''.&nbsp;<ref>[http://de.wikipedia.org/wiki/KZ_Auschwitz-Birkenau#Zitate Теодор Адорно: "Критика на културата и обществото" (1949)]</ref>
 
[[Картинка:Bundesarchiv Bild 183-19400-0029, Berlin, Marx-Engels-Platz, Demonstration.jpg|thumb|340px|<center>Манифестация в Източен Берлин, (1953 г.)</center>]]
[[Картинка:Bundesarchiv Bild 183-30858-001, Berlin, Bücherverbrennung.jpg|thumb|340px|<center>Публично изгаряне на книги в Берлин при социализма (1955 г.)</center>]]
Литературният процес в източната част на Германия е съвсем различен. Отначало там се налага един ''"нов патос"'' и идеализиране на ''"демократичната"'' действителност съгласно официално установения след [[1951]] г. ''"[[социалистически реализъм]]"'' - с изискването за ''"партийностпартийно"'' и ''"народностностнародностно"'' на изкуствотоизкуство.
 
[[Картинка:Stephan Hermlin1.jpg|thumb|left|140px|<center>Щефан Хермлин (1915-1997)</center>]]
В началото на 60-те години обаче в [[ГДР]] се заражда мощен протест на младото творческо поколение, в който взимат участие [[Щефан Хермлин]], [[Сара Кирш]], [[Фолкер Браун]], [[Волф Бирман]]. Негодуването е насочено не толкова срещу ''"строителството на социализма"'', колкото срещу самодоволството на по-старото партийно поколение. През 70-те години започва трайното прогонване от страната на неудобните за режима значими поети като [[Гюнтер Кунерт]], [[Райнер Кунце]], [[Бернд Йенч]]. С това настъпва всеобща ''"ревизия на вярата в ГДР"'', която намира израз в поезията като ''"[[нова субективност]]"''. Още с първата си стихосбирка [[Дурс Грюнбайн]] става представител на тази лирическа вълна в ГДР, повлияна от [[постмодернизъм|постмодернизма]] - меланхолична, цинична и антиметафизична. И тук - както и във [[ФРГ]] - стихотворението се превръща в поредица от семантични ефекти и физиологически ексцесии с цел да се постигне силно ''"магнитно поле"''. Текстът трябва да прониква в тялото на читателя и чрез своите звуци и кодове да експлодира в подсъзнанието му, подобно на интензивено съновидение.
 
== Модернизъм и постмодернизъм ==
Общото, което остава в поезията на обединена Германия след падането на [[Берлинската стена]] през [[1989]] г., е развитието на една надпартийна и надидеологическа ''"[[природна лирика]]"'' с мощно магическо внушение. Вече са създадени големите образци - в ГДР от [[Петер Хухел]] и [[Йоханес Бобровски]], във ФРГ - от [[Волфганг Вайраух]], [[Гюнтер Айх]] и [[Карл Кролов]]. Сега природата вече не е ''"обективна реалност"'', която може да се възпява, а става естетически и философски обект, превръща се в противоположност на белязания от техническо и индустриално развитие, но и от политически и социални катастрофи съвременен свят. Природната лирика може да се възприема като естетическо бягство от една непоносима действителност, но в същото време тя е в съзвучие с проблемите за опазването на околната среда и с идеите на ''"[[екология|екологическото движение]]"'' в Германия от 80-те години.
 
[[Картинка:Celan passphoto 1938.jpg|thumb|left|170px|<center>Паул Целан<br> (1920-1970)</center>]]
Немската поезия на [[XX век]] се осъществява в силовото поле на модернизма и постмодернизма. Наред с това обаче личи домогването до една ''"нова лекота"'' и съзнателно възприемане на разпокъсаната действителност, с която да може художествено да се играе. В съгласие с възгледите на философа [[Мартин Хайдегер]] лирическият език става език на истинското познание - това се проявява на първо място в емблематичните творби на [[Паул Целан]].
 
9913

редакции