Петко Стайнов (юрист): Разлика между версии

Петко Стайнов е роден в [[Казанлък]] на [[31 май]] ([[19 май]] [[стар стил]]) [[1890]] и завършва гимназия в [[Стара Загора]] ([[1908]]). Следва право в [[Гренобъл]] и завършва в [[Париж]] ([[1911]]), след което специализира в [[Лайпциг]]. След участието си в [[Балкански войни|Балканските войни]] защитава докторат в Париж ([[1914]]). На стари години пердпред приятели сам признава, че в Париж е имал близки контакти със съветското разузнаване. Това обяснява защо става външен министър след 9.09.1944 г. Явно е бил одобрен от Москва предварително. Не е ясно дали е бил агент на [[Кремъл]] или е сътрудничал само на СССР.

След [[Първа световна война | Първата световна война]] Петко Стайнов е директор на [[Дирекция на печата]] ([[1919]]-[[1920]]), но напуска недоволен от политиката на правителството на БЗНС. От [[1923]] е преподавател по административно право в [[Софийски университет | Софийския университет „Свети Климент Охридски“]].

През [[1923]] г. става за пръв път депутат в НС. След това запазва поста си в 6 ОНС чак до 9.09.1944 г. Това е рекорд на мандати в НС.

През [[1930]]-[[1931]] е [[министър на железниците, пощите и телеграфите]] в правителството на [[Демократически сговор | Демократическия сговор]]. Проф. Петко Стайнов участва в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с вдовицата на държавника [[Петко Каравелов]] - обществената деятелка [[Екатерина Каравелова]], проф. [[Асен Златаров ]], писателя [[Антон Страшимиров]] и др. Тогавашните вестници "Мир" и "Слово" публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на [[Германска империя (1933-1945) | велика Германия]]. На [[3 юли]] [[1933]] г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.

Проф. Стайнов минава на дипломатчиекадипломатическа служба след преврата на [[19.05. май]] [[1934]] г. За кратко е посланик на България в [[Белгия]] ([[1934]]) и [[Франция]] ([[1934]]-[[1935]]). През 1935 г. напуска поста след като е свалено правителството. Минава в опозиция на царския режим. През целяицелия период на съществуването му чак до [[9.09. септември]] [[1944]] г. критикува политиката му. През [[1943]] г. се обявява против депортацията на българските евреи и влиза в ОФ. Става съюзник на комунистите.

След [[Деветосептемврийски преврат | Деветосептемврийския преврат]] през [[1944]] Петко Стайнов се включва в правителството като [[министър на външните работи и изповеданията]]. Той участва в преговорите по сключване на примирие със [[Съединени американски щати | Съединените щати]], [[Великобритания]] и [[Съюз на съветските социалистически републики | Съветския съюз]], както и в преговорите за включване на България в [[Югославия | Югославската федерация]].

На [[15.03. март]] [[1946]] г. лично съветския външен министър [[Вячеслав Молотов | В. Молотов]] настоява да бъде уволнен. На [[31.03. март]] [[1946]] г. подава оставка. Формалният предлог е, че му назначават заместници без да го питат. Истинската причина е, че става неудобен с независимото си поведение на Москва. Опитва се доколкто е възможно под властта на комунистите със смелост и такт да отстоява българските икономически интереси в отноенията със СССР. Не приема съветския диктат в тези отношения, опитите за заграбване от СССР на българска дъжавна собственост в обеднялата след войната България и въобще грабежа на българското стопанство от съветската окупационна власт. През пролетта на 1945 г. се обявява против съветското искане за връщане в СССР на изселилите се по време на войната таврически българи.

През лятото на [[1945]] г. се съгласява с тезата на опозицията, че в България няма условия за свободни избори и обявява без да пита комунистите, че се отлагат.

Лично Молотов няколко пъти занимава [[Георги Димитров | Г. Димитров]] с ,,вироглавия български държавник''. Пред него признава, че в проф. П. Стайнов ,,нямаме доверие''. Противник на неговото оставане на поста е и [[Андрей Вишински]] - бивш прокурор в сталинските процеси.

След оставката си се занимава с научно-педагогическа дейност. Пише изследвания в областта на правото, вкл. във водното и екологическото право. От [[1947]] до [[1963]] г. завежда катедра по административно право в [[Софийски университет | Софийския университет]].

След оставката си е следен от ДС. Разработват го за връзка с няколко шпионски служби. За кратко даже е арестуван, защото милционерите смятат, че боарвейки със слуховия си апарат/ (вече е оглушал поради възрастта си/) предава шпионски сведения. След допуснатата грешка е освободен без последствия.

Умира [[24.07. юни]] [[1972]] г. Бил е женен за поетесата Анна Каменова.