|
| починал-място= [[България]]
}}
'''Илчо Димитров''' е академик-[[историк]] и политик от [[Българска комунистическа партия|БКП]] и после [[Българска социалистическа партия|БСП]].
Акад. Илчо Димитров е една от най-оспорваните и в научно, и в политическо отношение личности от епохата на българския преход. Неговият житейски и професионален път не се вмества в традиционните представи за класическия кабинетен учен. След като завършва университета през 1953 г., в продължение на 6 години младият историк е редактор в сп. "Младеж" и издателство "Народна младеж". Оттогава навярно му остава и умението да представя големите проблеми на миналото и настоящето върху малката площ на вестника. Което прави и на страниците на "Стандарт". От 1959 г. Илчо Димитров е асистент в СУ "Климент Охридски". Неговата дисертация е на тема "Буржоазната опозиция в периода 1939-1944 г." Тема деликатна с оглед на господстващите тогава щампи и догми. Именно тогава младият учен за пръв път демонстрира гражданска и професионална смелост. По време на организираната от идеологическият отдел на тогавашния ЦК на БКП и БАН дискусия по повод 25-ата годишнина от деветосептемврийския преврат, все още никому неизвестният главен асистент предизвика истински фурор сред историческата общност с тезата, че правителството на Константин Муравиев (2-9 септември 1944 г.) не е "монархофашистко", а просто дясно. Защото именно то скъсва с Германия и й обявява война. През 1969 г. това звучеше почти еретически. Особено в присъствието на такива "инквизитори" като Цола Драгойчева и Тодор Павлов. И особено пък като се има предвид, че предната година Илчо Димитров бе заел публично малко по-особена позиция по време на чешките събития. Дали защото аргументите на Илчо Димитров са били наистина железни, дали защото просто му било дошло времето за подобна преоценка на най-новата ни история, но форумът приема неговата оценка, която скоро влиза и в гимназиалните учебници. През 1972 г. той е вече доцент. Хабилитационният му труд е "Князът, конституцията и народът", посветен на управлението на княз Александър Батенберг. Следват специализации в Англия, Франция и Италия. Резултат от последната е монографията "Българо-италиански отношения 1922-1943 г.". Този труд е актуален и днес, защото обективно визира сложните и далеч не идилични отношения между влезлите в родствена връзка династии и уж сродните политически режими в Рим и София. С тази книга през 1976 г. Илчо Димитров става професор. За разлика от повечето учени академик Илчо Димитров не бягаше от административна работа. Защото съзнаваше, че все някой трябва да решава и чисто организационните неща в науката. През 1972-1978 г. той е зам.-директор и научен секретар на Единния център по история към БАН. През 1979-1981 г. е ректор на СУ "Климент Охридски", от 1984 до 1988 г. е заместник-председател на БАН, а от 1986 г. до 1990 г. министър на просветата, науката и културата в правителството на Георги Атанасов. За разлика от мнозина свои съпартийци, достигнали до високи постове по времето на Тодор Живков, след 10 ноември академик Илчо Димитров нито се отрече, нито се оттегли в сянка. Той продължи до отстоява идеите, в които вярваше. Без да се заяжда на дребно със Симеон Сакскобургготски, остана до край принципен републиканец. Не приемаше присъствието на ДПС в българския политически живот, без обаче да се принизява до примитивен национализъм или пък да търси политически дивиденти с евтино патриотарство. Именно воден от тези си житейски възгледи, Илчо Димитров прие да участва и в злощастното правителство на Жан Виденов. И като министър в драматичното заседание на този кабинет от 10 януари 1997 г. се държа най-принципно и адекватно при създалата се ситуация. И така може би ще остане в паметта ни не само като историк, но и като човек, опитал се да участва в историята.
Роден е в град [[София]] на 3 юни 1931 г. Учи история в [[Софийски университет|Софийския университет "Св. Климент Охридски"]]. Впоследствие специализира в Англия, Франция и Италия. В периода 1979-1981 г. е ректор на Софийския университет. Работи и като завеждаш отдел "Идеология и агитация" към ЦК на БКП, директор на центъра по българистика, зам. председател на [[БАН]]. Два пъти е министър на просветата, науката и културата през 1986-1987 и още веднъж през 1995-1997. Умира на 11 март 2002 г.
{{пост начало}}
{{пост|[[министър на народната просвета]]|[[24 март]] [[1986]]|[[19 август]] [[1987]]|[[Александър Фол]]|[[Георги Йорданов (БКП)|Георги Йорданов]]}}
|
