Левочево: Разлика между версии

 

Така че не е чудно, че населението на Левочево като цяло приема комунистическата власт, особено след 60-те години когато нещата вече улягат - наблюдава се примирение и приспособяване на хората към властта, грубите извращения намаляват, поминъка и инфраструктурата бавно но постоянно се подобряват. Едно от много големите и дълготрайни прегрешения на комунистическата власт е създаването на ТКЗС през 1959 година на планинските терени, каквото е и землището на селото. Поради особеностите на планинския ландшафт - малки, разпокъсани, неплодородни и трудно достъпни парчета земя, без възможност за машинна обработка и напояване - те са непригодни за уедряване в блокове. По този начин в началото на 60-те години повечето хора вече не са собственици на земите си. Само някои парчета земя са оставени извън ТКЗС и раздадени за изхранване на семействата под формата на т. нар. "лично ползване" - вид скрито преразпределяне на дребна частна собственост върху земите, характерно за комунизма. Интересна особеност е обаче, че често властите раздават такива парчета на своите си хора по свое усмотрение, и така те създават основа за дългогодишни конфликти между старите (истински) и "новите" собственици. В същото време ръчния примитивен селскостопански труд продължава да преобладава доста години след това, а и на всичкото отгоре репресивния апарат налага на работещите в ТКЗС непостижимо високи норми за добиви. Освен това, дълги години след края на Втора световна война, от всяко семейство притежаващо животни, се изискват годишно за държавата определени количества мляко, месо и вълна. По този начин се появява заплаха за изхранването не само на домашните животни, но и на самите членове на семействата.

Едва след 70-те години настъпва частична справедливост, когато държавата създава условия всеки да закупува на ниски цени фуражи за подпомагане на личното си стопанство както и повече земи за "лично ползване", като това е обвързано със съответните количества предадена на държавата продукция. Чак през този период се слага край и на задължително налагания от държавата робски труд по отглеждане и първична обработка на тютюн срещу нищожно заплащане. Всичките тези безумия отказват окончателно от селскостопанска работа много голям брой левочевци и това засилва допълнително непрекъснатата и до момента миграция на хората (особено младите) от селото към градовете - в начлото на 50-те предимно към Смолян или мините в Мадан, Рудозем, Кърджали, по-късно и към Пловдив и София. На тези места те намират условия за образование и държавна работа свързана главно с промишлеността, административната или партийната йерархия и не мислят да поглеждат назад. През 60-те години е направен опит да се задържат част от хората на селото, като е построен санаториум за силикозно и туберкулозно болни поради изключително благоприятния климат и чистотата на околната среда. До 1992 г., когато е закрит, в този санаториум работят много жители на селото като обслужващ персонал.