Левочево: Разлика между версии

Трябва да се признае, че през периода от 1912 г. докъм средата на 30-те българските правителства умишлено са пренебрегвали икономическото, инфраструктурното и културното развитие на целия Смолянски район. Усещала се е вътрешната неубеденост на управниците дали тези земи ще са български за дълго време. Тази неувереност се прояввява и в изключително грубата и непоследователна политика на централната държавна власт спрямо мюсюлманското население в Родопите - от 1914 г. та чак до възродителния процес (а включително и в днешно време) гледната точка на тази власт се сменя на няколко пъти като фурнаджийска лопата, а използваните методи за налагането ѝ не се базират на задъбочено познаване спецификата на региона и почти винаги са били насилствени или концептуално противоречащи си. Всичко това обаче, макар и непряко, се отразява много зле не само на мюсюлманското но и на християнското население в Смолянско, особено в икономическата сфера. (Виж: РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА ОТ 1877–1878 г. И ЗАКЪСНЯЛОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ НА СРЕДНИТЕ

РОДОПИ, Ели ПОПОВА, Военноисторически сборник, 2008, кн. 1 - http://www.vi-books.com/vis/vis8/vis8.1/VS-1_08.pdf )

 

От средата на 30-те започват някакви организирани действия на държавата предимно в посока подобряване на материалната база на училищата (построяват се нови училищни сгради в много села от района) и разширение (но не и асфалтиране или павиране) на разнебитените тесни пътища. Тези действия стават по-интензивни през периода 1941-1944 г. Тогава Средните Родопи (а в частност и Левочево, край което е минавало алтернативното трасе на пътя от Пловдив за Смолян чак докато през 1983 г. е построен Панорамния път през Пампорово) се оказват по средата на най-късото разстояние между новообразуваната Беломорска област и вътрешността на страната. Първоначално пътя Пловдив-Асеновград-Чепеларе-Рожен-Смолян-Рудозем-Ксанти е бил доста примамлив и за немските войски с оглед придвижването им към Беломорието, но след като се убеждават в лошото му състояние, през март 1941 преминават само някои леки моторизирани части от 164-та пехотна дивизия на генерал-лейтенант Ото Хартман, установили се за известно време в Смолян на път за Беломорието. Така или иначе през целия военен период многократно се усилва трафика по този път (включително и през алтернативния край Левочево), и то не само на военна техника или традиционните каруци, но и на граждански автобуси и камиони (леките коли тогава са били екзотична рядкост за богаташи). По спомени на свидетели от това време, пътуването до Асеновград или Ксанти (около 95 км е разстоянието и до двата града) е било изнервящо преживяване, траещо цял ден дори с автомобил. Местата за разминаване били малко, имало много опасни участъци с чести пропадания, образували се и задръствания - понятие което обикновено свързваме със съвременните големи градове. Всичко това вече налагало въпреки военновременния недоимък още по-интензивно разширение и поддръжка на пътищата в Родопите. В тези дейности взимат участие и жители на Левочево, но работата отново е тежка, зле платена и непостоянна, още повече че държавното финансиране по това време е било насочено предимно към инфраструктурата на Беломорието.